8.08.2018 г., 23:01 ч.

Клетвата 

  Проза
473 1 0
5 мин за четене

КЛЕТВАТА

 

Болките започнаха изведнъж – силни, убийствени, ужасяващи. Успя само да се тръшне на леглото.Гърчеше се като лист, подпален от огън.

Чуваше се само съскащ звук, издаван от широко отворената й уста, които искаха да поемат въздух и изпълнят дробовете й за живот. Недостигът му замъгляваше мозъчната дейност. Не можеше нищо да мисли, да извика, да потърси помощ, или някакви лекарства, Беше напълно неадекватна - дрипа, въртяна от някаква вътрешна сила, която се стремеше да я разкъса парче, по парче, причинявайки й свръхестествени болки. Пръстите й се изпъваха, сякаш искаха да се уловят за нещо и рязко се свиваха, забили нокти до кръв в дланта. Времето се губеше в тези конвулсии. Налудувала се, болката изведнъж спря. Тялото се отпусна, потъна в тъмнината на безсъзнанието. Беше сама вече три часа в този водовъртеж. Часовникът отброи още час, докато съпруга й се прибере от работа. Като я видя, изпадна в ужас. Виковете му събраха съседите. Никой не смееше да я пипне. Лекар, трябва да се обадят на бърза помощ, но в блока никой нямаше телефон. Една от съседките се спусна до отсрещното предприятие. От там извикаха бърза помощ. Бързо пристигнаха и я изнесоха на носилка раздърпана, боса. Навън валеше

мокър мартенски сняг.

Събуди се от мъжки глас. Не се опита да разбере къде е. Чу думите на главния лекар на хирургията:

-Според мен е спукан панкреас, но вече перитонита е обхванал всичките й органи. Включете й системите. Много е слаба и, ако сега започнем операцията, няма да издържи. Наблюдавайте я непрекъснато!

Някак далечно премина мисълта: „Това ли е края?“ Не се уплаши. Изпита едно особено спокойствие, което я изпълни цялата. Лекота я понесе в блажената тишина. Гларуси пееха ли, плачеха ли, но внасяха допълнително спокойствие. Те я съпроводиха и до операционната. Когато излизаше от упойка отново ги чу. Учуди се, че ги чува. Те живееха много далеч от морето. От къде се появиха тези гларуси? Тази мисъл беше само като топъл морски полъх и тя отново потъна в безмисловността.

-Мария, - отвори очи. Гласът идваше от дребна жена в бяло. - Съпругът ти е отвън. Ще му кажеш ли нещо?

Какво нещо? Нищо. Изведнъж устните й сами избълваха въпроса:

-Какво дете ни се е родило, момче, или момиче?

Жената, даже недоразбрала въпроса, излетя навън. След малко се върна и вгледана във втренчените очи на Мария, с усмивка на уста я поздрави:

-Честито! Имате момче. Снощи се е родило.

-Благодаря! - усмивка засия на лицето й и с нея тя отново потъна...

Когато действието на упойката напълно премина, тя успя да направи разбор на събитията и все достигаше до въпроса си, който беше запомнила добре: - „Какво дете...?“ Беше още рано да се роди внучето й. От къде знаеше, че то се е родило? Какво й подсказа този въпрос? Боже, клетвата, клетвата... Тя трябваше да роди заедно с дъщеря си, губейки част от себе си, за да не се сбъдне клетвата, която отдавна майка бе отправила на дъщеря, опитала се да я развали, но то не става с едно „Простено ти е! Нека детето ти се роди живо и здраво!“, трябваше да се изкупи... дори с живота.

Преди години, дъщеря й се развеждаше. Живееха в един двор и кавгите се чуваха и при тях, а двете малки деца се свиваха до полите на баба си, уплашени, намерили утеха само в нейните прегръдки.

Един ден, през прозореца, Мария видя дъщеря си, хванала децата с обезумял поглед и просто ги мъкнеше на някъде. Излетя навън. Пресрещна я:

-Чакай, къде си ги повела?

-В Майчин дом, ще им ги оставя, нека те ги гледат, на мен не ми трябват, не съм се родила с тях...!

Мария в първия момент застина, но кръвта й бързо нахлу в главата, усети я огнена... Не, това тя никога няма да позволи! Познала самотата и нещастието на изоставените деца, тя не можеше да си представи, че същата участ ще застигне и внуците й. Обезумя. Сграбчи децата и ги притисна до себе си:

-Не ги давам! Не ги дявам на никого! От сега, нататък, аз съм им майка, а ти – да даде Господ, никога да не видиш друго дете!

-Те ти ги! Прави каквото щеш! - излезе и дълго не се върна.Скиташе по градовете, местеше се от работа на работа. От време, навреме се прибираше, но не поставяше въпрос за децата. Мария бе доволна от това и й прости, стига да не ги отнема от нея. Те растяха обгрижвани с нежност, в бедност, но на спокойствие.

След близо десет години дъщеря й се омъжи за момче от друг град. Като че ли всичко беше наред. Мария се успокои. Един ден те пристигнаха на гости. Посрещна ги и от дума, на дума тя й каза за какво са дошли. Беше забременяла, но бременността й протичаше много трудно. След влизане, излизане от болницата отишли при някаква гледачка. Тя им казала, че нейна близка я е прокълнала, ще се сети коя е, да отиде да й поиска прошка и да измоли отмяна на клетвата, само така детето й ще се роди живо и здраво.

-Та затова сме дошли, майко, да ми простиш за това, което исках да направя и да развалиш клетвата. Ако не аз, то поне мъжа ми не заслужава такава орисия!

Марииното сърце сякаш се счупи. Вътрешна болка разкъса душата й. Тя почти извика, хванала ръката на дъщеря си:

-Просто да ти е, чедо! Нека клетвата се прекрати и си имате здраво и хубаво дете! Живи и здрави да сте и Бог да е с вас!

Времето минаваше. Потънала в грижи, Мария почти забрави за онзи случай. Не вярваше на гледачки, баячки и никога не беше прибягвала до тяхната помощ. Не се замисли и за енергията, която носят в себе си думите, докато не попита:- „Какво дете...?“ Тогава, когато я изправиха в болницата да си измие лицето, от огледалото я погледна непозната жена, поне двадесет години по-стара от нея. Не беше измама – и след това, когато вървеше из града, хората не я познаваха, довчерашни приятели я подминаваха. Свикна. Вървеше из града като пришелка. Постепенно се затвори в себе си и дори не излизаше, освен ако има належаща нужда. На тези, които я припознаха след това, намираше начин да каже:

-Не кълнете! Никога не кълнете! Клетвите стигат до предназначения, дори и в следващи поколения.

А що се отнася до гларусите – гларуси наистина се бяха заселили в техния град и тя ги бе чула в действителност. Много пъти ги слуша от болничното легло и след описания случай. Те продължаваха да й дават спокойствие, докато другите се дразнеха от крясъка им.

 

12 09 2017

Надежда Борисова Аврамова

© Надежда Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??