Двамата клошари бяха седнали зад една малка порутена кръчма. Единият се оплакваше от състоянието на дрехите си, а другият го гледаше начумерено и му говореше с повишен тон.
- Ти луд ли си бе? Я виж мен! Хич не ми пука, че съм целият окъсан. Нали съм облякан с нещо. Пък и пари за дрехи не давам. Всичко ми е от „контейнер магазина”.
- Абе вярно си е... ама друго е човек да се облече по-така. Поне дрехи втора употреба да си купи.
- Абе Таньо, ти съвсем си откачил бе! От сумати време обикаляш по кошовете, аз лично от три години, за теб не знам. Та сега изведнъж какво се сети за нови дрехи?!
- Е... сега, какво съм се бил сетил! – оправдаваше се с писклив глас Таньо. – Защо пък да не се сетя? Какво лошо има в това, малко от малко, да заприличаме на хора?
- То лошо няма, ама тя нашата вече е свършила. Ти замислял ли си се дали щях да тръгна по кошовете, ако не беше тая мизерна пенсийка? Че тя и от празен контейнер е по-мизерна. Вярно е, не отричам – алкохолик съм. Но и без пиенето, пак до тук ...