10.11.2007 г., 23:23 ч.

Когато черното е бяло, а бялото - черно 

  Проза » Други
1194 0 5
1 мин за четене
Няма го Кадим. Убили го. Убили го белите хора. В една черна нощ. Онова черно момче от Сенегал, което ми подари жълто-кафяв гердан от стъклени мъниста - жълти като малки слънца от Африка и шоколадови като децата й. Стъклени мъниста, нанизани като върволица от роби. Когато го взема в шепата си, в нея грейва частица от топлината на Африка и пулсира сърцето на мъката й.
Парят днес мънистата в шепата ми и всяко пищи "Защоооо..."с гладните черни очи на едно черно дете.
Убили го... Черното момче дошло да търси хляб в една бяла страна, в която казват, че отдавна няма робство, че върволиците роби са отживелица.
Казват, че хората са братя.
Казват, че Земята е на всички.
Казват, че Бог е любов.
Казват, че...
Казват, казват, казват...
Черното момче ми подаде черната си топла ръка в една студена бяла зима и бялата му усмивка стопи черната ми тъга, както снегът се топи от топлината.
Разказа ми за тримата си черни братя и четирите си черни сестри, пръснати като мъниста от скъсан гердан по всички посо ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Юлияна Всички права запазени

Предложения
: ??:??