С този разказ спечелих първо място в конкурса за разказ/есе на тема "Когато играя игрите за Хари Потър..."

Ето и едно от най-интересните преживявания, които съм имал.

Това се случи преди няколко зими. Навън светът беше побелял. Сополиви хора с мокри крака отиваха на работа или на училище, а аз седях на топло пред компютъра и играех куидич.

Никак не съм фен на компютърните игри, но съм играл всички, свързани с поредицата на Джоан Роулинг и сега с нетърпение очаквам най-новата.

През онзи зима се бях запалил по Harry Potter: Quidditch World Cup и прекарвах дните си, отбелязвайки голове и ловейки снича. Играех на най-лесното, разбира се, какво е забавлението от играта, ако не можеш да победиш? Също така, не обичам да губя и компютърът ми изяде много бой на по-трудните нива в игрите.

Изведнъж на прозореца се почука. Стреснат погледнах към него и още по-стреснат паднах от стола. Навън, сред снежинките, възседнал метла, се носеше Хари Потър. Хари се усмихна и ми помаха. Аз се изправих от земята, съжалих набързо кòлата, която бях разлял при падането, и се доближих до прозореца.

Хари си стоеше отвън и се усмихваше. После ми направи знак да отворя прозореца. Аз се подчиних и Хари влетя в стаята, посипвайки пода със сняг.

- Здрасти – каза той и ми подаде ръка – Аз съм Хари Потър, председател на МЗПМ – Мъгълозащитна партия на магьосниците. Разбира се, не бива да се бърка с отцепниците от Магьосническата Мъгълозащитна Партия на Рон и Хърмаяни, тези гадни предатели.

- Ти си Хари Потър! – казах аз и дъвката ми падна на земята.

- Да – засмя се Хари и разроши мократа си коса – Това съм аз. А твоето име е?

- Хари Потър – недоумявах аз – Ти си Хари Потър!!!

- Да, а ти си? – Хари продължаваше да се усмихва.

- Имаш и белегът, летиш на метла. Ти си Хари Потър!!! – признавам, поведението ми беше, меко казано, неадекватно, но ми се иска да видя как бихте реагирали вие, ако Хари Потър, от плът, кръв и очила, влезе в стаята ви през прозореца.

Хари огледа стаята и погледът му се спря на книгите, посветени на него.

- Аха, ето ги и книгите – той взе една от тях – Нарисували са ме много грозно.

След това се приближи до компютъра и въздъхна.

- За това съм дошъл да говорим – каза той и посочи компютъра.

- Куидич – мъдро отбелязах аз.

- Точно така – засмя се Хари – вие, мъгълите, сте много интересни.

- Мъгъл – повторих думата аз. Произнесена от магьосник, звучеше различно.

- Да, ти си мъгъл, аз съм магьосник. Но, предполагам, вече знаеш това от книгите на професор Роулинг.

- Професор Роулинг? – В началото не свързах името с авторката, опитвах се да се сетя за персонаж от книгата.

- Да – Хари посочи името на Роулинг на корицата на книгата, която беше взел – Професор Роулинг преподава мъгълознание в Хогуортс. Тя се зае да напише книга, която да подготви мъгълите за евентуално... сблъскване с магическия свят. А този сблъсък става все по-реален. Радикалната Партия на Чистокръвните почти спечели тазгодишните избори. Този ненормалник – Волдемор, е готов още утре да ви обяви война.

- Волдемор? – Май не бях кой знае колко пълноценен партньор в разговора.

- Да, той е лидер на РПЧ. Тази година неговата и моята партия стигнаха балотаж. От теб зависи кой ще е новият министър на магията и как ще се развият мъгъло-магьосническите отношения.

- От мен?

- Да, от теб и от уменията ти в компютърния куидич. Но Дъмбълдор ще ти обясни по-подробно, когато стигнем в централата.

- Метлата?

- Да, затова се облечи по-добре. Навън е студено.

- Така съм добре.

- Далеч е, облечи се.

- Не искам. Не мога да повярвам. Ти си Хари Потър!!!

- Обуй си поне обувки.

Това направих. Седнах на метлата зад Хари и полетяхме.

Когато стигнахме до централата, не мога да издам къде е, защото подписах клетвена декларация, че никога няма да го издам (всъщност обещах никога да не разказвам случката, но едва ли ще ме гонят за това - Роулинг е разкрила много повече от мен), та когато пристигнахме там (за втори път го повтарям в това изречение, защото стана твърде дълго и може да сте забравили  как започваше)... а бе, ще го почна отначало.

Когато стигнахме до централата, ушите ми бяха замръзнали, а от носа ми висеше ледена висулка във формата на замразена цивка. Прав беше Хари, че трябва да се облека, но аз предполагах, че изненадата от срещата ще ме топли. Вече ще знам.

Влязохме в топлото помещение и цивката веднага се размрази и ми капна във врата.

В стаята имаше двама души, седнали около една маса. Единият се беше навел над дебела книга. Имаше дълга бяла брада и коса. Другият беше дебел, оплешивяващ (като мен, ах, отиде ми красивата коса) и се беше облегнал назад в стола, дълбоко заспал.

Дъмбълдор вдигна поглед от книгата и каза:

- А, Хари, намерил си мъгъла!

Хари Потър обаче гледаше към дебелия.

- Лонгботъм – викна той и го разтърси. Невил отвори очи, които бяха странно замъглени, погледна към мен и възкликна:

- Хърмаяни, обичам те!

- Дъмбълдор – Хари се беше разгневил, от усмивката му не беше останала и следа – Защо си позволил на Лонгботъм пак да употребява летежна пудра?

- Можех ли да го спра? – безгрижно вдигна рамене Дъмбълдор.

- Разбира се, че можеше – беснееше Хари – Но не си го направил, за да слушаш какво ще говори и после да му се присмивате с Филч и професор Норис.

- Харесвам циците на Хари Потър – извика Невил. Дъмбълдор се преви от смях.

Хари Потър се обърна към мен, наложи си да се усмихне и заяви:

- Всички сме много напрегнати заради това, което предстои.

- Дъмбълдор не може да плува – осведоми ги Невил и информацията разсмя още повече Дъмбълдор.

- Дъмбълдор, обясни на мъгъла какво трябва да прави.

С усилие Дъмбълдор стана сериозен и заговори:

- На всеки 7 години в магьосническия свят се провеждат избори. Печели партията, която има над 40% от гласовете. Ако има 2 такива партии, както е в случая, се провежда балотаж. Правилата са прости, лидерите на двете партии застават един срещу друг, дуелират се и който умре отпада, заедно с партията си. Обаче, този път, лидерите на партиите са много популярни и влиятелни личности в магьосническия свят. Затова Волдемор предложи състезанието да се проводе по различен начин.

- Волдемор има мъгълски баща – каза Невил. Хари и Дъмбълдор се засмяха.

Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе много красива жена, която с нежния си, мелодичен глас каза:

- Състезанието трябва да започне. Смъртожадните огладняха и искат да си ходят.

След това жената ме погледна и ми се усмихна. Усетих как сърцето ми се разтуптя.

- Благодаря, професор Ъмбридж – каза Дъмбълдор и жената излезе.

- Това Ъмбридж ли беше? – попитах аз.

- Да – отвърна Хари Потър.

- Долорес Ъмбридж?

- Същата – каза Дъмбълдор.

- В книгата е описана... различно – обясних им аз.

Хари се засмя и каза:

- Професор Ъмбридж и професор Роулинг не се разбират много. Затова майка ми е решила да я опише такава.

- Джоан Роулинг ти е майка? – много нова информация ми дойде за един разказ.

- Ами да – Хари се засмя, но изглеждаше леко смутен. – Това обаче не е много известно, затова, моля те, не го разпространявай много. Става ли?

- Добре – казах аз, а Невил се провикна:

- Хари Потър е син на Джоан Роулинг!

Дъмбълдор отново прихна, а Хари измагьоса едно одеяло и покри Невил.

- Звукоизолиращо – обясни той.

В този момент вратата се отвори и се чу божественият глас на Ъмбридж, която казваше:

- Не можете да влизате там!

Но човекът вече беше влязъл. Изглеждаше огромен. Прекрасна коса, каквато имах и аз преди, се спускаше почти до земята. Лицето му излъчваше сила и достойнство. Беше идеално, сякаш изваяно от скулптор. Дъмбълдор и Хари Потър скочиха на крака:

- Волдемор, нямаш право да влизаш тук!

- Млъквай, Дъмбълдор, вземайте си мъгъла и идвайте в залата. Всички се уморихме да чакаме. Ако ви няма до пет минути, ще обявя служебна победа и войната срещу мъгълите ще започне.

Волдемор напусна стаята. Боже, беше огромен!!!

Хари каза:

- Нека тръгваме, Дъмбълдор ще говори в движение.

Когато излизахме от стаята, се чу гласът на Невил:

- Хари Потър е баща на детето на Хърмаяни.

Одеялото му се беше свлякло.

Когато Дъмбълдор овладя поредният пристъп на смях, започна да ми обяснява:

- Волдемор предложи състезанието да се преведе не с магически, а с мъгълски средства. За да покаже надмощието си над вас. По някакъв начин той е станал специалист по компютърни игри и интернет. Никой от нас не знае как се играе на компютър, затова решихме да потърсим мъгъл-специалист. И от всички, които наблюдавахме, ти отбеляза най-много голове и най-много пъти хвана снича. Затова избрахме теб, за да играеш срещу Волдемор.

- Ама аз... – понечих да се оправдая, но вече бяхме стигнали до залата.

Вътре имаше стотици магьосници, тези от ляво носеха плакати с лицето на Хари, а тези от дясно имаха знамена с череп и змия – черният знак.

По средата на залата имаше една маса, на която един до друг бяха поставени два компютъра. Пред масата имаше две малки, метални столчета. На едното от тях седеше гигантският Волдемор, изглеждаше нелепо и едновременно с това достойно. Щях да изпитвам възхищение от него, ако не искаше да пороби мъгълите.

- Най-после – провикна се Волдемор.

Аз седнах на свободното столче и хвърлих един поглед нагоре, към лицето на Волдемор. Той дори не ме погледна.

Един слаб мъж с черна, мазна коса се изправи зад нас, обърнат към публиката и обяви на висок глас:

- Ще се проведе състезание, между Мъгълозащитната Партия на Магьосниците и Радикалната Партия на Чистокръвните. Страната на Чистокръвните ще бъде защитавана от Лорд Волдемор, а страната на Мъгълозащитниците от...

Човекът не можа да продължи, защото не ми знаеше името. Погледна към Хари Потър, но и Хари не го знаеше.

- ... от един мъгъл – завърши мъжът. – Съдия ще бъда аз, Сивиръс Снейп, председател на магьосническия трибунал и отговорник по почистването на кухнята тази седмица.

Нека състезанието да започне сега!

И играта започна. Жалко, че не успях да обясня на Дъмбълдор и Хари, че винаги играех на най-лесния режим. Затова бях толкова добър. Ако го бях направил, вероятно щяха да разберат защо Волдемор отбелязваше гол след гол, а аз бях безсилен да го спра. Когато отбеляза 140 точки, той спря и само отбиваше жалките ми атаки.

Дойде време и за снича.

- Още имаш шанс, мъгъл – каза той и се засмя гръмогласно.

Вбесих се. Мразя да губя.

Грабнах безжичната си клавиатура, завъртях се и я разбих в лицето на Волдемор. Тя стана на парчета, а от изненада той падна от столчето. Аз станах и изритах Волдемор в корема, от което май ме заболя повече мен. Той извади магическата си пръчка, но аз моментално я изритах от ръцете му. След това се наведох, взех металното столче и започнах да го налагам по красивата му физиономия. Когато лицето му заприлича на описаното от Джоан Роулинг, захвърлих окървавеното столче и тежко седнах на своето.

В залата цареше гробна тишина. Изведнъж се чу веселият глас на Дъмбълдор, който каза:

- Никога няма да ги разбера тия мъгълски игри.

Край