Когато всичко свърши

 -  Кажи ми, защо плачеш?... Кажи ми, моля те, не мълчи така зловещо!

Изведнъж тя се сепна, тръпки полазиха тялото й и механично сякаш се раздвижиха устните й :

- Аз не плача.

- Не, не ме лъжи!

- Аз ли лъжа... тогава за теб какво остава... аз ли съм лъжкинята!

Тя започна да скубе косите си и истерично да крещи. Нейните викове пронизаха неговите уши, а очите му... те само говореха за потресаващата гледка, която бе пред него - приятелката му пияна, с размазан грим, сякаш излязла от някое кабаре."Какво са й направили? Кой я е изнервил така? Защо крещи? Какво й става, по дяволите?!?!" - куп въпроси за миг преминаха през главата му.

 След няколко минути момичето седна на прозореца и се втренчи навън... ала какво ли виждаше... от дни бе паднала сипкава сива и гъста мъгла из целия град. Не се различаваше дърво от сграда, човек от кола.

 Изведнъж безразличният и глас прекъсна тишината :

- Знаеш ли какво става, когато всичко свърши?

Мъжът се стресна от този неочакван  и изобщо нелогичен въпрос, но веднага събра разпилените си мисли, защото знаеше, че ако не отговори, тя пак може да изпадне в истерия и отговори :

- Какво имаш предвид?

- Чу ме добре... знаеш ли какво става, когато всичко свърши? - повтори бедното момиче, все така взиращо се в мъглата.

- Не може всичко просто да свърши. - измърмори след малко той някак разсеяно, а в гласа му прозирах мислите, които се въртяха в главата му - „Тя не е с всичкия си."

В отговор момичето започна да се смее. Смехът и бе толкова спонтанен, сякаш преди малко не бе се случило нищо.

Учуден от всичко ставащо, нервите на госта й не издържаха и той повиши тон :

- Какво, по дяволите, ти става? Плашиш ме, като се държиш така. Да не си дрогирана?

Тя го изгледа с най-ужасяващия поглед, пълен с горящи пламъци на злоба, но веднага скри лицето си и пак се обърна към прозореца.

- Боли ме... - едва успя да изрече сподавено. Нещо се надигаше в гърлото й, напираха да излязат куп обидни думи, ала още беше настъпило времето за това.

- Болка? За какво говориш, да не би да си болна? Какво ти е, скъпа?

- Скъпа? Та нима има нещо скъпо за теб на този свят?... Но знаеш ли, всяко нещо си има край... а знаеш ли какво става когато всичко свърши? Знаеш ли какво е да даваш всичко от себе си, а да не получаваш нищичко в замяна... дори едно просто „Благодаря". Знаеш ли какво е да виждаш безразличие в очите, които обичаш, които... искаш вечно да виждаш? Знааеш ли какво е да обичаш? - а сълзите потекоха отново на размазаното вече лице.

- Не разбирам защо казваш всичко това?

- Не разбираш! Нека ти разкажа тогава за моя ден. Събуждам се... сама, няма те до мен. Навярно си се измъкнал през нощта без дори да кажеш... и само слънцето  всяка сутрин е там, с мен - единственият ми приятел. Преди поне ме гледаше с особен поглед, не на влюбен мъж, но само мен гледаше така, никой друг. Разказваше ми за деня ти... общувахме. А сега... сега отвръщаш виновен поглед, когато ме видиш навън. Разбирам, че не съм това, от което имаш нужда в живота. Но прокажена ли съм? Заслужавам ли презрението ти или по-лошо - безразличието ти за това, че единствената ми вина е, че те обичам безумно?... А знаеш ли кога идва най-лошото?

- Не, недей, не говори повече, само се нараняваш.

- Остави ме, сякаш ти пука. За тебе аз съм само едно красиво тяло, което можеш да имаш, когато пожелаеш... аз не мога да се контролирам около теб. Сърцето ми не иска да чуе разума. Аз искам да те забравя, ала напразно... душата ми те желае така силно.

Дойде ли нощта... тогава идва най-лошото... тогава настъпват миговете на грохот, на безброй сълзи, на болезнени спомени. Тогава се чувствам най-самотна, най-уязвима и крехка. Нощта - тази магьосница, така ме увлича всеки път в излюзии и ме води към задънени улици. Тогава с луната се взираме една  в друга и плачем... тя за своето слънце, а аз - за моето. Само тя ме разбира напълно. „Ще го преживееш! Времето лекува всичко!" - повтарят ми постоянно - не разбират ли, че стават банални.

Той се доближи до нея и посегна да я прегърне, но тя мигновено се отдръпна, дори не му позволи да я докосне:

-Не ме докосвай! - изкрещя със страшна сила.

- Добре, няма, само се успокой! Аз съм тук сега. Недей да се вълнуваш повече... и моля те, отдръпни се от прозореца, можеш да паднеш. - с притеснение се обърна към нея той.

- И какво, ако падна?... Но ти не ми отговори... какво става, когато всичко свърши?

- Мила, нищо няма да свършва. Знаеш, че винаги съм те обичал.

- Винаги... обичал... Моля те, тук вече няма място за лъжи. Единствената близост с теб усещам само когато правим секс.

- Не говори така, знаеш, че с теб не можем да имаме нищо сериозно. Отлично знаеш, че в моя живот няма място за сериозни връзки... беше наясно още в началото... но аз те обичам.

- Пак го повтаряш... недей... знаеш ли, научих тези думи наизуст, но стига вече, не искам повече да плача.

- И аз не искам да плачеш.

Тя се успокои и прошепна тихо в тишината:

- Ела, прегърни ме, моля те!

Веднага я обгърнаха две силни мъжки ръце и тя се почувства защитена и щастлива. Постояха така, в блажена прегръдка, наслаждавайки се на тишината и усещаха как сърцата им бият в един ритъм.

Впити един в друг, изведнъж тя прошепна тихо в ухото му:

- Знаеш ли какво става, когато всичко свърши?

- Какво?

В следващия миг той усети как лети надолу, видя само гъстата мъгла около себе си. Уплашен погледна към нея... тя бе все така сгушена в него, приличаше на заспала. Вече беше късно, прекалено късно за всичко. След миг усети хладната земя и после... всичко бе свършило.