I. „СЯКАШ НИКОГА НЕ СА БИЛИ АНТИКИ“
Предимството да имаш антикварен магазин е, че ти самият се чувстваш много млад. Не че Ана беше стара – едва навършила 38, но на фона на лакираните мебели, чийто вратички се отваряха сякаш с безброй прозявки и въздишки, восъчните цветя, пожълтелите дантели и черно-белите фотографии на дами с огромни шапки и господа с направо стряскащи мустаци, тя изглеждаше изпълнена с жизненост - като минзухар сред преспи сняг.
Ана обичаше магазинчето си. Гледано отвън, то се състоеше от две тесни витрини, разделени от яркосиня врата. Над тях се кипреше огромна табела с надпис „Сякаш никога не са били АНТИКИ“. Думата антики бе изписана с главни букви, украсени с интересни завъртулки. Вътре бе хладно и полутъмно, както подобава на антикварен магазин, и миризмата също бе „подобаваща“ – някаква смес от лак и дърво, кадифе и прах, сребро и магия.
Насред всичко това Ана седеше на едно изящно кресло в стил Чипъндейл и изучаваше лицето си в кръгло огледало с тенекиена рамка ...