12.01.2007 г., 19:41 ч.

коледен дар 

  Проза
1487 0 3
2 мин за четене
    Едно скромно семейство, което едва преживява с малкото пари, които получава, се чуди как да изкара и тази Коледа. Но болката им не е тази, тях ги боли, че няма кой да тича около тях. Няма на кой да дадат обичта си, която събираха толкова много години. И тази Коледа за тях щеше да бъде както всички досега... скучна...
    Наближава Коледа, снегът се е разпросрял като бяла невинна покривка върху всичко наоколо. Семейството се подготвя усърдно за празничната вечер, но какво да сложат на трапезата си, след като имат твърде малко, колкото да заситят глада си. А и нямат желание за повече, защото Коледа им е като всички останали дни от годината. Над очуканата маса виси една мъничка икона на Дева Мария с Младенеца и една почти изгоряла свещичка. Жената дълго се вглеждала в нея, иска и тя да има свое детенце, което да обгръща с нежните си ръце както Дева Мария своя Младенец...
    Слънцето проблясва през измръзналите малки прозорчета. Селото се съживява, петлите пеят за новия ден. Утро е. Коледа е. И в тази ранна студена утрин някой почука на вратата рано-рано. Жената побърза да отвори. Когато открехна леко вратата, тя ахна и се дръпна в миг назад. След това се забърза и взе едно овехтяло одеалце, обгърна непознатия гост с него и го взе на ръце. Това е малко детенце, премръзнало от студ, с босички крачка и окъсани панталонки, ризка, която прозира и ръчички, измръзнали -сини. Мъжът гледа учудено. Как това малко момче, от къде е дошло?... Но той не мисли много, излезе навън и се върна след време. Похарчил бе всичките пари, които пестеше за храна. Детенцето стои до печката и все още трепери. Дали е от някаква уплаха, от къде идваше то? Те не смеят да попитат, но някаква майчина усмивка се появи на усните на жената.
   Вечер е. Луната блести ярко... лунната светлина танцува по снежно белите кристалчета. Скромната трапеза е сложена. Седнаха тримата да вечерят. Детенцето вдигна очи, погледна ги и каза тихо: "Бладогаря Ви!", след което започна да яде сякаш не е яло с дни. Жената и мъжа не усетиха глад, те дълго го гледат, сърцата им играят от радост. Тази скромна къщичка стана по-жива, по-весела. Гледаха го дълго, после погледите им се спряха върху мъничката икона, която си стоеше все там. Очите им се напълниха с радостни сълзи... това е дар. След всичките тези години те чуха детски смях в къщата си, усетиха детска топлина и обич.
  Дали Девата го е изпратила при тях те не питат, не искат и да знаят дали ще бъде при тях само тази вечер. Нали го имаше сега. Сега те са щастливи, това, което искаха най-много, го имаха до себе си. Искаха детска обич, която получиха в Коледната утрин...

© Бени Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??