Есен...Малко момиче се е залепило за прозореца в очакване на някого. Пръстите й са оставили гореща следа по безпристрастното стъкло. Капчиците влага се плъзват от допира с топлата длан и проплакват неосъзнатите сълзи но момичето. Лицето й е оставило влажна сянка по прозореца. Тя чакаше. Безмълвна статуя на надеждата и търпението. Не помня дори колко е чакала преди това. Усещам само, че трепетът в погледа й от преливащата нежност, събрана за да бъде отдадена, започна да затихва. Огънят в устните й, който стапяше на капчици есенния хлад на стъклото, изтля и угасна. А пръстите й...О, пръстите й застинаха в поза на длан, недочакала кого да погали. Питам се защо така замря това малко момиче?! Но аз не разбирам. Аз съм само един прозорец, запотен от устните на момиче, чиято душа бе погълната от отчаянието на своя недочакан нопнеж.