Крещиш... Но какво от това? Никой не те чува през капките дъжд, потропващи по прозореца. Само луната бавно се извръща и те поглежда.  Тя е единствената ти компания.

В такива нощи най-лесно се сънуват кошмари. Защото никой не се заслушва във виковете посред нощ, никой не им обръща внимание. Защото всички спят непробудно, вглъбени в сънищата си.

И ето - ти заспиваш, а кошмарите проникват в съня ти. Няма отърване от тях, непобедими са. Може би защото не съществуват, те са само илюзии. Илюзии, които изчезват, щом отвориш очи.

Но през нощта те държат в плен и писъците изпълват стаята ти, сливат се с дъжда.

Но толкова ли са ужасни всъщност? Та нали кошмарите на един са мечтите на друг? Е, не винаги е така.

Най-накрая будилникът иззвънява и илюзиите напускат съзнанието ти. Дъждът вече е спрял, всичко е тихо. Навън се носи аромат на мокра трева, който изпълва стаята, щом отвориш прозореца.

И все пак това не е краят. Кошмарите се спотайват из ъглите и чакат да заспиш отново. Но този път ти ще ги очакваш, ще знаеш какво предстои и ще ги приемеш...