Тази вечер не ми се излиза и ще си остана у дома. Бях се наточил да ходя в Маракеш, но нямам настроение за нищо.
Това не е нещо ново в последно време. Налегнала ме е апатия, която не зная как да премахна. Нещата са случват до болка предвидимо и нищо, ама нищо не може да ме накара да трепна и да се развихря.
Може би и най-вероятно е нещо временно, но хич не ми допада...
Свикнал съм да живея интензивно и да горя, а напоследък горивото ли е малко, кислородът ли не стига – не зная...
Всъщност, зная. Липсва ми Емоцията! Онази....
В известен смисъл сам си го докарах, но беше повече от необходимо, защото в противен случай щях да съм вече качен на онзи влак с неизвестната дестинация и с билет само за отиване.
Странно е и друго – все по-често в главата ми изплуват разни спомени от най-ранното детство и са едни такива светли и ясни, цветовете са толкова наситени, ароматите силни...
Тази вечер си спомних за човека с прасковите.
Едно време във Варна имаше лозя там, където сега се намира (или поне преди се намираше) хлебозаводът. Разстоянието от къщата на дядо и баба до лозето не е било толкова голямо – вероятно към километър, или два – но на мен ми се струваше много, ама много далеч, защото на пет години си един фърфалак и всичко около теб, създадено за света на възрастните, ти се вижда голямо....
Та човекът, за който сега ви разказвам, е имал лозе тъдява и си спомням, че го виждах да минава покрай двора на къщата, носейки една голяма плетена кошница.
Самият той беше селски човек и по това време е бил петдесет годишен, но не мога да съм сигурен, защото за детето и бъдещето и възрастта са извънредно абстрактни и мъгляви понятия.
Кошницата беше черна на цвят, което ме навежда на мисълта, че не е била първа младост, но най-интересното и вълнуващото бяха прасковите!
В детското ми съзнание се е запазил образът на едни огромни мъхнати и наситено жълти праскови, които сякаш грееха и те подканваха да ги опиташ.
Не, че дядо нямаше и праскови, и зарзали, и череши, ама тези ми се виждаха много по-вкусни! Често стоях край оградата и все се надявах човекът да спре и да ме почерпи, защото по онова време децата бяха един вид привилегирована каста и предмет на особено внимание.
Да, ама този човек не мислеше така и си подминаваше, мандахерцайки кошницата с вълшебните праскови като се подхилваше.
Минаха години, къщите по улицата бяха надлежно съборени, на тяхно място бе построен блок, който народонаселението кръсти “Китайската стена”, но онзи човек продължаваше да минава, носейки черната кошница с грейналите праскови.
Междувременно бе поостарял, походката му не бе така гъвкава и бе приведен под тежестта на плодовете...
След това отчуждиха и лозето на дядо, а той не успя да го преживее и на 70 години си отиде от този свят, но това е друга история...
Бяха минали десет години, откакто за пръв път видях онзи човек, а той продължаваше да минава, сякаш промените не го касаеха...
След още три-четири години се случи онова, което чаках от толкова време.
Той пак се зададе отгоре, но сякаш се беше смалил... Носеше, или по-точно влачеше кошницата, която вече бе добила антрацитен цвят.
Стана ми любопитно и се спрях.
Когато ме доближи, ме погледна и сви към мен. Спря, остави кошницата на земята и  дълго рови из прасковите, докато намери най-едрата сочна и узряла праскова.
Подаде ми я, като не смееше да ме погледне.
Поколебах се дали да я взема, но ми стана неудобно от протегнатата съсухрена ръка и го направих.
Гледаше ме изпитателно и разбрах, че иска да я опитам.
Дали защото беше детската ми мечта, но ми се стори, че това е най-вкусната храна, която някога съм опитвал!
Казах му го, а очите му се напълниха, като успя само да промълви “Тези са последните!”, след което си тръгна, без да ме погледне или да каже и дума повече, зарязвайки кошницата с грейналите плодове в краката ми...