Всяка сутрин, точно в 6:30, звъни будилникът. Минават 10-тина минути, докато се осъзная къде съм, защо съм там, и как, аджеба, да се справя и този път със стреса от часа пик. Стаята ми два и петдесет на метър и осемдесет – знам го с точност, защото правих неуспешен опит да си сложа леглото напреко. Банята със седяща вана – метър и петдесет на метър. Да река да се развъртя, ще си счупя някой крайник. За да си измия зъбите се свивам на четири, а пък за облекчаването на естествените нужди не ми се обяснява в подробности. Самата килийка е достатъчно подтискаща, но мисълта за претъпкания влак, който ме очаква точно в 7:30, направо ме убива – изпотявам се, получавам пристъпи на задух и сърцебиене.
Пускам радиото, да чуя какво ще е времето за деня. Не, че има някакво значение – и без това носа си не подавам навън за повече от половин час – от общежитието до спирката на електричката. После влизам в лабиринта от транспортни връзки – надземни и подземни, бивам изплюта от тълпата баш където трябв ...