Баща ми, определено, е зает човек. Ходи на работа, не оставя и къщната, но остане ли малко, ей така, взема книжката.
Тия дни, гледам го, се е лепнал за " Дивите разкази " на Николай Хайтов. Да си призная, не бях ги чела, даже, като че ли малко му се присмях, но като гледах с какво постоянство той покрива свободното си време, реших да споделя неговата книжка.
Тази вечер баща ми с е върна от работа и ме свари да чета неговото настолно четиво.
- Ей, какво ти стана ? Нали не ги харесваше ?
- Ами, не зная. Опитвам се да ги чета, но не разбирам нищо.
Пет минути по-късно баща ми вече седеше срещу мене на масата и ме гледаше очаквателно. Сигурна бях, че това, което му казах, не го учуди:
- Трудни са за четене, наистина, но какво по-точно не разбираш?
Ей, че го каза. По-добре да ме беше попитал какво съм разбрала. Обаче, не му останах длъжна :
- Ами, например, не разбрах, какво му е "дивото" на тези разкази.
Веднага се усетих, но беше късно:
- Ти сигурна ли си, че си ги чела? - пак с неговите, ...