Джони се сви на задната седалка. Прозорецът зад него бе напукан от удара. Сърцето на Джони отново заби лудо. Колата зави рязко, за да избегне някакъв идващ насреща ù камион и момчето инстинктивно се приведе, сякаш за да се предпази.

            - Все още са след нас – обади се Сребърния без да влага каквито и да били чувства в гласа си.

            - Знам, знам – промърмори през зъби шофьорът.

            Завъртя рязко волана, колата поднесе на мокрия асфалт, докато младият мъж взимаше завоя наляво. При маневрата удари леко някакво такси, единият от фаровете се пръсна на парчета – Джони видя шокираното лице на водача на таксито – някакъв грубоват мъж с посивели коси и мустаци, а после го отминаха и момчето отново се свлече на седалката.

            Зад тях автомобилът на преследвачите отново се лепна зад тях, набираше скорост, засилваше се за втори удар...

            А после колата, в която беше Джони, изскочи от завоя с безумна скорост. Джони погледна напред. И изкрещя, а писъкът му се сля с вика на младия шофьор.

            Колата се вряза с цялата си сила в някакъв минаващ микробус, ламарините хлътнаха, предното стъкло се напука като паяжина, а после се пръсна. От силата на удара микробусът отхвърча настрани, поелата удара страна беше жестоко хлътнала навътре, по асфалта се посипаха натрошени стъкълца –  като блещукащи кристалчета.

            Колата спря, пушек се издигаше от смазаната предница.

            По време на сблъсъка Джони се беше строполил на пода на автомобила. Сега той бавно и предпазливо се изправи, огледа се около себе си. Младежът на шофьорското място лежеше по очи върху волана и, доколкото момчето можеше да прецени, не дишаше. Сребърния беше облегнат на вратата. Не се движеше.

            Джони погледна през страничния прозорец – навън все още валеше, дори по-силно отпреди. Нещо гъсто и топло се стече в окото му и той го избърса. Погледна ръката си и видя, че пръстите му са почервенели от кръв. Виеше му се свят, отново изпита онова особено чувство на нереалност – за втори път този ден. Навън цареше хаос – спираха коли, свистяха спирачки – нейде далеч, безкрайно далеч се чуваше вой на сирена... може би полицейска, може би на линейка...

            От колата на преследвачите нямаше и следа...

            Ударът дойде отстрани – неочакван, брутален, жесток. Джони изкрещя – гласът му се загуби сред трясъка и скърцането на метал... После светът се завъртя, замъгли се, сля се в хомогенна смес – въртоп от звуци, болка и страх.

            А после стана тъмно.

Глава Трета

Джесика

            Намираше се в средата на пусто поле – ниско над земята се стелеше прах, а близките заострени хълмове постепенно преминаваха във високи планини – едновременно толкова близки и безкрайно далечни. Високо над него нощното небе бе обсипано със звезди – далечни съзвездия проблясваха примамливо около далечни слънца.

            Беше на девет – не знаеше откъде е сигурен, но го чувстваше и това бе напълно достатъчно. Носеше някаква светлосиня пижама – сивкава под лунната светлина, окъпала чуждото пустинно място. Не помнеше някога да е имал подобна пижама, но това нямаше никакво значение. Подухваше ветрец – студените му пръсти пълзяха по голите му прасци и китки, щипеха бузите му, но той не им обръщаше внимание. Защо-то беше втренчил поглед в онова, което стоеше до него.

            Беше еднорог – едър, мускулест, с цвета на лунна светлина. Рогът, стърчащ от средата на челото му, точно между очите, изглеждаше тежък и масивен... но някак си не оставяше подобно усещане. Две огромни крила бяха сгънати върху гърба на съществото – приличаха на крилата на огромна птица. Изглеждаха изключително силни – достатъчно, че да издържат теглото на собственика им. Мускулите играеха под копринената кожа – всичко в създанието излъчваше прикрита, стаена мощ.

            Но от създанието не се излъчваше заплаха – напротив, дълбоко в съня си, Джо-ни усещаше как го обзема странно спокойствие – такова, каквото не бе изпитвал от много отдавна. Големите, черни очи на еднорога се взираха в него, едновременно с любопитство и... загриженост? Може би, но не можеше да прецени това със сигурност. Вятър повя от неизвестна посока и вдигна прах, който обгърна и двете фигури – тази на деветгодишния Джони и на еднорога. Създанието тропна раздразнено с крак, разтърси врат, изтръсквайки гривата си от праха и направи няколко крачки встрани. Съвсем леко разтвори криле и ги помръдна няколко пъти – движенията при-личаха на мускулни спазми. Като че ли това бе достатъчно, за да прогони и последни-те прашинки, тъй като, явно доволно, създанието ги сгъна обратно.

            Джони стоеше все така – без да помръдва, като омагьосан. Не можеше да на-прави нищо. Пък и какво ли можеше да направи.

            Еднорогът се приближи до него – едва сега Джони осъзна колко огромен е всъ-щност – извисяваше се с цяла глава над дребната детска фигура. Изглеждаше съвършен, чист и недокоснат. Муцуната му докосна леко главата на момчето – внимателно, премерено движение, същевременно деликатно и успокояващо.

            Без сам да осъзнава действията си, Джони бавно протегна ръка (изглеждаше толкова малка в сравнение със стоящото до него същество) и погали муцуната на създанието. То не реагира.

            Сякаш за първи път осъзнал, че може да се движи, Джони се приближи до едно от крилата на еднорога – пръстите му потънаха в малките перца и мекия пух под тях. Започна да ги гали бавно, внимателно, перата бяха като копринени под допира му.

            Внезапно му се прииска да запази нещо от тази среща. Нещо, което да му напомня за това, което се бе случило тази нощ – тук, под студената светлина на звездите и върху голата твърд на някакъв безкрайно далечен пуст свят. Пръстите му внимателно обхванаха стръкче пера... после Джони ги пусна и вместо тях хвана леко едно-единствено перце. През цялото това време еднорогът стоеше мирно, дишането му бе дълбоко и спокойно, а нейде дълбоко в гръдта му кънтяха ударите на мощното сърце. Момчето се поколеба за миг, сетне дръпна решително. Перото се отдели неочаквано лесно – толкова лесно, че сякаш нищо не го бе задържало към крилото. Джони стисна перцето в шепата си, усети го как гали кожата му, нежно като милувка...

            Еднорогът внезапно се размърда.

            Стреснат, Джони отстъпи назад и едва не изпусна перцето. Стисна юмрук около него, обхванат от внезапен страх да не го изгуби. И после се вцепени, защото в създанието пред него бавно настъпваше някаква промяна.

            Еднорогът погледна за момент към момчето... и на Джони му се стори, че създанието кимва бавно с глава. Сетне съществото се обърна настрани, приведе надолу глава и разтвори криле – бавно, величествено. Бяха дори по-големи, отколкото си бе представял. Огромни, тъмни, безкрайно красиви – символи на някакъв вид илюзорнна свобода. Сякаш закриха за момент самото небе... а после перата им започнаха бавно да падат.

            Капеха ли, капеха, вятърът ги подемаше и ги запращаше като воал от сняг назад към голата пустош. Крилата на съществото сякаш се смаляваха, губеха красота-та и деликатността си, докато феерия от пера се вихреше наоколо.

            Едва сега Джони насочи вниманието си към другото, което се случваше със създанието.

            Кожата на коня, от задницата към средата, се покри с дълбоки пукнатини – като дъното на пресъхнала отдавна река. Големи парчета започнаха да се отлюспват и разпадат по пътя си към обвитата в прах земя. Черни кухини зинаха отдолу – като че отвътре еднорогът бе кух като огромна порцеланова кукла. Яки кости останаха на мястото на задните му крака, от опашката му сега имаше само тънки костици, завършващи с тъмен сноп косми.

            Еднорогът се разпадаше, изчезваше бавно, постепенно – като фантом някакъв, безплътен призрак, приел за момент тленна форма... Избледня, стопи се...

            И някакъв глас наруши тишината – нежен, спокоен и тих:

            „Аз винаги ще те наблюдавам, Джони. Винаги ще ти помагам. Когато ти по-трябва помощ – аз ще съм насреща. Запомни това. Запомни го добре. Не е нужно да ме чакаш дълго, когато имаш нужда – просто свирни. Чу ли? Само свирни и ще дойда при теб.”

            А сетне гласът заглъхна, подет от вятъра над безлюдната пустиня.

            Джони остана сам в тъмата – стиснал в юмрук откъснатото перо, безмълвен и нерешителен. И после...

            И после се събуди, облян в пот. Огледа се, дишайки тежко, краката му бяха оплетени в смачканите чаршафи.

            Стаята беше тъмна, притихнала. През прозореца се бе промъкнал лъч лунна светлина – натрапник в тъмата... или останка от съня, отказала да си отиде там, където отиват сънищата след като загубят силата си когато онзи, който ги сънува, се събуди.

            Нямаше представа къде се намира – в полумрака различи нощно шкафче, върху което като че имаше ваза с някакво цвете, но очите му все още привикваха с тъмнинта, а и съзнанието му сякаш още не се бе разбудило напълно. Имаше и други предмети – просто очертания в сумрака.

            За миг – само за миг, не помнеше какво е станало, какво прави тук, та дори и кой е всъщност. А после нещата бавно започнаха да изплуват: екскурзията, Катакомбите, онова, което го преследваше, а после бягството, човекът, наречен Сребърния и младия шофьор... катастрофата... Дали и тези неща, тези събития не бяха всъщност част от съня? Ако Джони беше възрастен, вероятно щеше да се хване за това като пропаднал в студените води моряк за къс плаващ лед. Но той бе едва на единайсет и, въпреки че винаги се бе различавал от връстниците си по начина си на мислене (понякога именно този начин на мислене го караше да се чувства като старец), усещаше, знаеше по-скоро, че всичко това е истина... а и болката, която се надигаше в гърдите му при всяка глътка въздух, бе истинска.

            В този момент вратата се отвори, светлина нахлу в сумрака и нечия сянка заста-на на прага. Джони присви очи и осъзна, че фигурата е женска. Очертанията ù за миг му се сториха толкова познати, че сърцето му подскочи.

            „Мамо...” – почти произнесоха устните му, ала в следващия миг фигурата пристъпи напред, ръката се протегна и включи осветлението... и светлината разпръсна мрака, прогони го в тъмните ъгълчета и ниши на стаята – а заедно с него прогони и фалшивите, неоправдани илюзии.

            Жената, която бе дошла в стаята му, не бе майка му. Бе съвсем млада, по-голяма от него едва с няколко години. Имаше открито, чисто лице с големи очи и плътни устни.

            - Чух те да крещиш и дойдох да проверя дали си добре – каза момичето и огледа разхвърляните чаршафи и валящата се на пода възглавница. Кимна разбиращо. – Лоши сънища?

            Джони кимна. Крещял? Не помнеше. Но това нямаше значение в момента.

            Внезапно осъзна, че е гол до кръста и почервеня от смущение. Нервно придърпа чаршафа към себе си.

            - Джесика ми нареди да те наглеждам – продължи момичето. – Изглежда си доста важен гост.

            - В... важен гост ли? – не разбра Джони.

            - Ами да – смигна му момичето. – Всички говорят за теб като че си от злато.

            И се засмя.

            - Амии... не знам – рече Джони.

            - Както и да е – махна с ръка девойката. – Виждам, че си добре... за жалост срещу лоши сънища няма как да ти помогна... никой не може.

            Джони замълча. Искрено се надяваше момичето най-сетне да си тръгне и да го остави сам. Имаше чувството, че го изгарят на клада. Винаги се чувстваше така в присътвието на момичета и предполагаше, че това няма да се промени.

            - Е, добре – каза момичето. – Ще те оставя да почиваш. Не ми се иска Джесика да ми чете конско, че преча на възстановяването на най-важния ù пациент.

            Джони въздъхна с облекчение...

            - Между другото, да ти помогна ли? – обади се момичето от прага, кимвайки към изританите надалеч завивки.

            - Н-не, не, не – побърза да каже Джони. – Няма нужда.

            Момичето се засмя:

            - Е, добре, аз тръгвам. Лека нощ.

            - Ъ... лека – махна набързо с ръка той.

            Девойката излезе и затвори вратата без да гаси осветлението. Джони усети как го заливат вълни облекчение.

            Изведнъж му се прииска да загаси лампите, да прикани отново тъмнината в стаята си. Вместо това обаче остана в леглото, погледът му остана да блуждае из помещението, в главата му се меняха образи – близки и далечни, спомени от някога и някъде... Някъде далеч, твърде далеч назад...

            Присети се за момичето – и почти веднага осъзна, че така и не успя да я попита как се казва.

* * *

            На следващия ден небето остана все така мрачно, свъсено и надвиснало над града – студен и неприятен дъждец се сипеше над улицата, чието име не бе известно на Джони. Цялата нощ бе прекарал буден, до прозореца – бе ставал само за да загаси осветлението. Взираше се в мрака както правеше преди, в къщата на родителите му. Понякога отвън се появяваха лица – безплътни сенки, бледи, с едва загатнати остри черти. Кошмарни видения, които блуждаеха в мрака, блъскаха се в прозорците, като пеперуди, привлечени от светлината на оголена крушка. Ала не и тази нощ.

            Тази нощ лицата не се появиха, макар че Джони ги очакваше. Нямаше ги, бяха се стопили като кубче лед в топла стая. А може би никога не бяха съществували.

            На няколко пъти му хрумна да се опита да избяга – да отвори прозореца и да се гмурне в нощта... само че не беше сигурен дали няма нещо друго в нощта, което да го чака, да дебне, скрито сред сенките. Изминалият ден непрекъснато преминаваше през съзнанието му – отново и отново, като безкраен, ирационален сън... но не – всичко бе истина, макар да изглеждаше прекалено невероятна.

            Освен това непрекъснато мислеше за Сребърния... както и за онзи, другия – шофьорът на колата, с която бяха избягали. Питаше се дали са добре. Въпреки че когато ги бе зърнал за последно, те не му изглеждаха особено наред. Спомни си думите на момичето снощи – че някоя си Джесика ù е наредила да го наглежда. Защо? Нямаше представа. Така или иначе обаче не разбираше нищо от случилото се досега, така че нещата се навързваха от самосебе си.

            Джони отлепи поглед от сивия, безрадостен пейзаж отвън тъкмо в момента, в който на вратата се почука. Стресна се.

            - Влез!

            Вратата се отвори леко и през процепа надникна момичето от снощи.

            - Добро утро! Съжалявам, че няма закуска в леглото, но... Както и да е – Момичето замълча за миг, после каза: - Джесика е долу. Каза, че, ако се чувстваш добре, можеш да слезеш и ти. Тя трябва да поговори с теб.

            Джони всъщност наистина се чувстваше добре – всичко му беше наред... стига да се изключеха всички странни работи, които му се случиха след като бе изостанал от групата в Империята на мъртвите. Пък и изгаряше от любопитство коя е загадъчната Джесика – трябваше да ù зададе твърде много въпроси, един от които бе как е оцелял след жестоката катастрофа, която бе станала... кога? Вчера? Преди дни? Седмици? Нямаше как да знае. Трябваше да пита и за това.

            - Ами... добре – сви рамене той.

            - Чудесно! – лицето на момичето светна. – Ела, ще те отведа.

            Излязоха в коридора и Джони спря и се огледа. Беше дълъг, нито широк, нито тесен, подът беше от дъски, лъснати до съвършенство. Стори му се, че може да се огледа в тях (и, стига да поискаше, вероятно наистина можеше да го направи). По стените имаше картини... странни картини. Повечето бяха пейзажи, но някак... различни. Погледна няколко и те му се сториха чужди и тревожни – напомниха му за снощния му сън. Нямаше представа какви са местата, които изобразяват, но в едно беше съвсем сигурен – тези места не можеха да се намерят на нито един континент на Земята. Джони бе напълно погълнат от картините, въпреки противоречивите чувства, които предизвикваха те у него. Наложи се да събере цялата си воля, за да откъсне поглед от тях и да последва девойката през коридора.

            Самият коридор завършваше със стълбище – парапетът му беше тъмен, лъскав и изглеждаше прясно лакиран, макар това вероятно да бе само илюзия. Имаше доста стъпала – бяха от някакъв вид тъмно дърво, без каквито и да било петна, дори драскотини. Сториха му се неестествено чисти, както му се струваше изобщо цялото това място. Докато слизаше по стъпалата, Джони имаше чувството, че се намира в дворец... или поне в някакво богато имение. Девойката, която го водеше, мълчеше, въпреки че на устните ù играеше нещо като усмивка – или пък може би тя вечно си бе такава, Джони не беше съвсем сигурен. Самият той също мълчеше, потънал в мисли. Усети, че нещо се стяга дълбоко в него. Стомахът му се свиваше на лепкава буца. Не беше съвсем сигурен защо. Може би нямаше определена причина. Напомни си, че не бива да се притеснява, каквото и да се случи оттук-нататък. Едва ли предстоящият разговор щеше да е по-лош от това да се намираш в безкраен лабиринт от подземни галерии, изпълнени с кости и черепи, и да те преследва някакво невидимо същество.

            Внезапно се замисли за баща му и Тимъти. Запита се какво ли правят в момента – дали го търсят. Предположи, че да. Двамата с Тимъти не се обичаха особено... но все пак бяха братя, нали? А пък баща му... Вярно, отчуждили се бяха, но Джони не се съмняваше, че вече е вдигнал полицията на крак. И въпреки това едно тихо, съвсем тихичко гласче, напомнящо му на бръмчене на комар, промълви дълбоко в главата му: „Да, бе! Мечтай си!” Джони побърза да му затвори устата.

            Точно на края на стълбището двамата с момичето едва не се сблъскаха с младежа, който шофираше колата при бягството от онези... същества (Джони продължаваше да ги нарича така, въпреки че не можеше да бъде на сто процента сигурен дали това е вярно или не). Същият младеж, който го бе посрещнал със същински порой от думи... онзи, който по-късно лежеше по очи върху волана и изглеждаше мъртъв.

            В момента обаче младият мъж изглеждаше в цветущо здраве, на лицето му бе цъфнала широка усмивка и той ходеше с леката походка на човек, за когото грижи не съществуват. Като видя Джони, усмивката му стана още по-широка.

            - Здрасти, Джони! Как си? Надявам се, че си добре... все пак спа цяла седмица. Доста дълго време се възстановяваше – на мен ми бяха нужни само няколко...

            - Нямаме време, Ник – прекъсна го момичето и кимна към Джони. – Джесика го очаква. Ако искаш да си поговорите, почакай малко.

            „Седмица ли? Спал съм цяла седмица?”

            - Окей! – Джони можеше да се закълне, че усмивката на младежа се разшири още повече, макар това да изглеждаше невъзможно. – Както и да е, Джони, ако искаш да поговорим, аз съм насреща! Ще те чакам в библиотеката, става ли?

            Неочаквано за самия него, Джони също се усмихна:

            - Става!

            - Само така, приятелче! И не се притеснявай, ей! Ама хич. Нашата Джесика понякога е малко строга, ама иначе е голяма душица и...

            - Доскоро, Ник – Изсъска момичето.

            - Добре, де, добре. Разбрах те – каза Ник и отстъпи встрани. – Хана ме харесва! – Довери той шепнешком на Джони, докато се разминаваха и му намигна. Джони отново се усмихна. Харесваше му този младеж, напомняше му за по-големия брат, какъвто никога не бе имал... не като Тимъти, който вечно гледаше да му се подиграва и от време на време да понатупва.

            Хана изсумтя, хвана Джони за ръката и го поведе напред, но на момчето му се стори, че всъщност се опитва да прикрие усмивката си.

* * *

            - Ето това е – каза Хана на Джони, когато стигнаха до голяма, дървена врата в края на коридора на долния етаж. – Джесика е вътре и те очаква.

            Джони пристъпи неуверено и хвана дръжката. Поколеба се, преди да почука и се обърна назад:

            - Ами ти? – Познаваше я едва от има-няма няколко часа, но все пак друг човек с него някак щеше да му вдъхне повече увереност.

            Тя обаче поклати глава:

            - Аз имам друга работа. Не бой се, Джесика няма да те изяде. Всъщност, мисля, че в известен смисъл тя също е доста притеснена от срещата си с теб.

            - Притеснена? – Джони не можеше да повярва. – Защо?

            Досега не бе виждал някой да е притеснен от него – че от какво ли? От някакво си най-обикновено единадесетгодишно момче (всъщност беше на дванадесет, но рожденият му ден бе минал едва няколко дни преди екскурзията и Джони все още не бе свикнал)? Което, отгоре на всичко, е пълен аутсайдер, бъзльо (според Тимъти и приятелчетата му) и абсолютен зубрач (което пък според Джони беше пълна измислица, тъй като той бе всичко, но не и зубрач. Просто... Както и да е)? Не можеше да повярва.     - Хайде, влизай! – побутна го Хана, усмихна му се окуражително и, преди Джони отново да се е разколебал, вдигна ръка и почука на вратата.

* * *

            Странно, но веднага щом влезе в стаята, всички притеснения на Джони внезап-но изчезнаха, възелът в стомаха му – също. Осъзна, че няма от какво да се притеснява – още повече, че може би сега, в този момент щеше да получи отговори на въпросите си. Или поне на някои от тях. Най-важният от които несъмнено беше къде се намира. Както и: Какво, за Бога, му се случваше напоследък...

            Първото, което го изненада, беше характерът на стаята, в която се озова. Очаквал бе кабинет – с бюро, голям прозорец отзад и разни саксии с цветя и странни растения... А вместо това се намери в нещо, което приличаше на голяма и просторна всекидневна. Вместо бюро в средата на помещението имаше овална дъбова маса. Зад нея имаше диван – изглеждаше мек и удобен. Отстрани на масата имаше няколко табуретки в същия стил като дивана. Красив букет – взрив на алено и оранжево, бе поставен в керамична ваза, намираща се по средата на масата. Но вниманието на Джони вече бе приковано в жената, която навярно го бе спасила – онази, която можеше да му донесе така чаканите отговори.

            Джесика бе по-млада, отколкото момчето очакваше... и по-красива. Беше висока, личеше си дори и в позата, в която бе застанала в момента – седнала спокойно на дивана. Дрехите, които носеше – черна блуза и леко кожено яке, подчертаваха стройната й фигура, а косата ù – с цвета на тъмно вино или може би кръв, падаше свободно по рамената. Но това, което прикова вниманието на Джони, бяха очите ù. Момчето знаеше, че червенокосите хора по правило имат сини или зелени очи. Нейните бяха от втория тип, но бяха най-красивите, които Джони бе виждал през краткия си живот. Бяха тъмнозелени – толкова тъмнозелени, че отдалеч на пръв поглед изглеждаха почти черни.

            Усмивка плъзна по красивото лице на Джесика („На колко ли години е? – запита се Джони. – Двайсет? Двайсет и пет?”           Там някъде, ако питаха него) и тя каза:

            - Здравей, Джони Тийф. За мен е истинска чест, че ни гостуваш в този момент... макар обстоятелствата, при които това се случи, да не са от най-добрите.

            Джони се почуди как точно да отговори. Накрая кимна леко:

            - Благодаря, госпожо – каза накрая. Не бе сигурен дали трябва да я нарича „Гос-пожо” или „Госпожице”, но и в двата случая нямаше какво да губи.

            - Ела, момчето ми, седни при мен – Тя посочи една от табуретките от другата страна на масичката, точно срещу мястото, където седеше. – Предполагам, че имаш много въпроси, които искаш да ми зададеш, нали?

            Джони кимна, приближи се и седна. Известно време мълча – не знаеше дали е редно той да започне разговора... обикновено когато си беше вкъщи, той избягваше другите хора, чувстваше се неловко сред тях... пък и бе научил, че когато говориш с по-възрастен, трябва да си учтив и търпелив, както и да отговаряш правилно и точно, и да не говориш без разрешение (все правила, втълпени му от дъртия динозавър, водещ му се леля). Затова зачака, въпреки че чувствата, които предизвикваха у него самото място и хората в него бяха много по-различни – макар да се бе пробудил на това съвсем непознато място едва снощи, той се чувстваше странно уверен и спокоен, като че...

            - Откъде ще започнем, Джони? – гласът на Джесика го изтръгна от мислите му.

            Смутен, той вдигна глава да я погледне, и усети, че се изчервява, за което се прокле мислено.

            - Ъъъ... моля? Бихте ли...?

            Джесика се усмихна широко.

            - Попитах – повтори тя, - откъде ще започнем. Какво искаш да знаеш? Знам, че в теб има твърде много въпроси... кой ще ми зададеш първи?

            Джони не се замисли дълго:

            - Какво е това място?

            - Това – рече Джесика след кратка пауза, – е нещо като... хм, да го наречем „тайна квартира” или нещо подобно. С две думи – място, където преследвани хора (такива като теб) се намират в безопасност за известно време. Гарантирам ти, че нищо няма да ти се случи, докато си тук.

            Джони осъзна, че й вярва. Не знаеше кое го кара да приема думите й – просто го усещаше със сърцето си... и това му стигаше, защото Джони бе учен винаги да вярва на сърцето си.

            - Как се озовах тук? – попита той.

            Джесика го погледна замислено.

            - Имаше малка група хора, които ви следваха отдалеч – теб, Ник и онзи, когото наричаме Сребърния. Задачата им бе да наблюдават... и да се намесят, ако нещо се обърка. Както и се случи, все пак. Обаче не можаха да се намесят в точния момент, загубиха ценно време. Както и да е, когато започнахте преследването, нашите хора се включиха в него, макар и да не успяхте да ги забележите – мисля, че именно това спаси животите ви, в известен смисъл, тъй като колата, която ви преследваше, бе... как да го нарека? – Тя го погледна и изведнъж му смигна: - Ще го нарека „изхвърляне от играта”. Та, както казах, преследвачите ви бяха изхвърлени от играта... обаче никой от хората ни не успя да забележи навреме, че микробусът, в който се блъснахте, не бе случаен... имам предвид, че той също принадлежеше на онези, които те търсеха... а после, когато настъпи суматохата, дистанцията между вас и нашите хора стана прекалено голяма и те отново не успяха да се намесят. Колата, която ви помете, не принадлежеше на тях. Беше най-обикновен автомобил, каквито има из цял Париж... което ми навява неприятни мисли...

            Джесика се смръщи за момент, после продължи да говори, и Джони я слушаше:

            - Както и да е. Не очаквахме, че си оцелял. Дори и след като успяха да те измъкнат от изпотрошения автомобил и те донесоха тук... дори тогава нямаше надежди. Но ти оцеля. Справи се с премеждието, доказа, че си много по-силен, отколкото изглеждаш... и потвърди онова, което повечето от нас мислят за теб.

            - И какво мислят за мен?

            - По-късно ще разбереш.

            Джони облиза устни – сториха му се прекалено сухи, напукани дори.

            - Ами Ник и... Сребърния? – Попита. – Те нали също са оцелели?

            - Те са различни, Джони – обясни му бавно Джесика. – Затова изцеляването им не направи впечатление на никого.

            - Различни? – смръщи се момчето. – В какъв смисъл?

            Джесика вдигна ръка, усмихнато.

            - Любознателен си. Типично за момче на твоята възраст... само че въпросите, които задаваш, не са типичните за момче като теб. В което няма нищо лошо. Ще ти обясня, но преди това... – Тя изведнъж спря, сякаш се бе сетила нещо. – Извинявай, Джони, та аз дори не ти предложих нещо за пиене. Искаш ли?

            - Ами... – започна момчето, после продължи по-уверено: - Ами, да, благодаря.

            - Ето там – посочи тя към неголяма масичка в ъгъла на стаята. Върху нея имаше няколко бутилки и купа със сладки. – Можеш да... Всъщност не, почакай.

            Тя стана, отиде до масичката, взе една бутилка и купичката и ги сложи пред него. После се върна за чаши.

            - Надявам се нямаш нищо против да ти правя компания? – попита тя, докато сядаше, и това бе най-странният въпрос, който му бяха задавали. Странен, защото все пак Джони бе гостът (всъщност думата, която се появи на върха на езика му бе „натрапник”, въпреки че не бе сигурен защо), а Джесика – онази, на която явно принадлежеше това място.

            Въпреки всичко сви рамене.

            - Питаше в какъв смисъл Ник и Сребърния череп (предполагам че знаеш защо го наричаме така – не знаем името му, а и никога не сме виждали лицето му заради маската) са различни. – Подхвана Джесика след като сипа в чашите нещо, което приличаше (а и миришеше) на сок от горски плодове. – Ами, просто е. При Сребърния това... нещо, тази... Аура на различност, както понякога я наричам, е някак си по-осезаема. Може би защото се появи сякаш от нищото, надянал на лицето си тази маска. Маската... а също и верижката с черепа, които понякога ме плашат...

            Джесика изведнъж се сепна, осъзнала, че разказва на едно дванадесетгодишно момче, което никога не бе виждала, неща, които бе пазила в тайна от всички. Ала после си спомни думите на Натаниел, когато й каза за Джони.

            „Той е различен, Джеси – бе казал, а в това време блеснала мълния очерта за миг високата му фигура в сумрачното помещение, където разговаряха. – Знам, че засега няма как да разбереш това... но щом го видиш, всичко ще ти стане ясно. Той умее да... предразполага хората – но се обзалагам, че дори сам не знае, че притежава това умение. И то е само малка част от нещата, които притежава. Защото това, което изглежда като малко момче всъщност е... нещо. Нещо друго. Не мога да го обясня по друг начин. Но ти ще разбереш. Боя се, че и друг вече го е разбрал...”

            Джесика се опита да прогони мислите... и почти успя. Отпи от чашата, облиза внимателно устни с крайчеца на езика си и продължи:

            - Предполагам, че вече си усетил нещо около него, нали? Какво беше първото усещане, което изпита, когато го видя?

            Джони се замисли за момент. В съзнанието му изплува тъмната уличка, в която го бе зърнал, спомни си как едната от закачулените фигури, които го влачеха нанякъде, внезапно залита назад и пада сред локвите и мишите изпражнения... Спомни си как онзи излиза от тъмата... Ухиления череп, полюшващ се на гърдите му...

            - Почувствах хлад – каза той и потръпна неволно. – Почувствах, ужасен хлад. Стори ми се страшно студен човек.

            - Защо тогава тръгна с него? – попита Джесика.

            - Ами защото... – опита се да намери подходящата дума. – Бях объркан, госпожо. Едва се бях измъкнал от онова, което ме преследваше в тунелите... а после и тези фигу-ри, които се опитаха да ме отведат...

            - А, нещото в Катакомбите! – Възкликна младата жена. – По-късно ще трябва да поговорим за това... защото от него започна всичко, нали?

            На Джони му се прииска да отвърне, че всичко започна само защото той изостана от групата... но реши да не го казва. Вместо това само кимна. Изведнъж обаче се сети нещо и каза:

            - Имаше и още нещо, госпожо. Нещото, което ме накара да тръгна след човека, когото наричате Сребърния...

            - Да?

            Джони направи кратка пауза.

            - Освен студа, усетих и нещо друго – каза накрая.

            - Какво? – поинтересува се Джесика.

            - Може би дълбоко в себе си усещах, че с него е безопасно... че няма да ми стори зло. Въпреки че тогава не го осъзнах напълно. Беше по-скоро... инстинктивно.

            „Думите му не са думи на дванадесетгодишно момче... Дванадесетгодишните момчета не говорят така. – Мина й през ума докато го слушаше. – Не и обикновените дванадесетгодишни момчета. Но той като че не го осъзнава. Не, наистина не го осъзнава...”

            Джони отпиваше от сока си, когато изведнъж се сети за още нещо – въпрос, който може би трябваше да зададе още в самото начало, но който някак му се бе изплъзнал:

            - Татко и Тимъти. Те добре ли са? Нали не им се е...

            - Уверявам те, че са добре – Прекъсна го Джесика. – Онова, което те преследваше, искаше само теб.

            Мислено добави: Или поне така се надявам. Внезапно ù се прииска Натаниел да беше тук... но той бе в имението и щяха да се срещнат едва след няколко дни.

            - Какво бе то? – попита Джони. – В началото си помислих... нали знаете, помислих, че може би Тимъти си прави шеги с мен. Но после, когато костите започнаха да падат... изплаших се и побягнах... а малко по-късно го видях. Като че... – Не знаеше как да го обясни. – Като че беше от вода или нещо такова... И...

            - Било е просто средство – Каза Джесика. – Само средство, за да бъдеш отделен от останалите... и особено от баща ти и брат ти. Онези, които са те нападнали на излизане от шахтата – те също са просто средства. Натаниел ще ти обясни по-подробно.

            - Натаниел? Кой е той?

            - Един човек – Промълви Джесика и осъзна, че това едва ли е точно така. – Просто човек. Ще се срещнеш с него по-късно... всъщност той нареди да те наблюдаваме и да те пазим... доколкото можем, разбира се.

            - Защо? – попита Джони.

            - Защото според него ти си много важен, Джони. Изключително важен. Не ме питай какво имам предвид, защото не знам. Ще трябва да попиташ него.

            Важен ли? За пореден път чуваше това, откакто се бе забъркал в тази странна каша, която сякаш ставаше все по-странна с всяка изминала минута. Спомни си думите на Хана снощи, когато го бе посетила в стаята, за да види дали е добре: „Всички говорят за теб като че си от злато.”

            Но Джони не го разбираше. Как можеше да е толкова важен, при положение, че е само едно хлапе? Вярно, малко странно хлапе (охотно си го признаваше), но чак пък толкова важен... Не го разбираше.

            Замисли се и за собствените си реакции – за кошмара (ако това наистина бе кошмар), който го пробуди снощи и той отвори очи, озовавайки се на непознато място, за момичето, което бе надникнало в стаята, защото той крещял насън... и което още на другата сутрин започна да възприема като нещо напълно нормално... както впрочем възприемаше и всичко, което се случваше около него. Това означаваше ли, че се побърква? Не беше ли създал той сам този свят – удобен, уютен и най-важното – безопасен, само за да избяга от сивата си и нерадостна действителност? Може би. А може би не. Може би утре щеше да се събуди и отново да се озове в стаята си, разбрал, че това е само сън и после...

            Само че не беше сън и той го знаеше.

            Защо тогава реагираше толкова спокойно? Обикновено Джони странеше от непознати, стараеше се да е сам и незабележим. А сега... В майка му ли беше причината? В гласа ù, звучащ от време на време в съзнанието му? Какво означаваше този глас? Дали не трябваше да попита Джесика за това?

            В крайна сметка реши да не го прави.

            С което си решение може би допусна първата си грешка.

Глава Четвърта

Идоли, потънали в прах

            Имало бе пиршество.

            Имало бе безкрайни наздравици, пиянски гласове, които се надигат в тъмнината.

            Имало бе свещи, хвърлящи трепкащ светлик по каменните стени – пламъчета, които играеха по лицата на онези, присъствали на пира. Имало бе брадати войни и дебели търговци, кръшни девойки и развратни придворни... всички те, някога изпълнили с живот отдавна забравеното място.

            Сега обаче свещите отдавна бяха угаснали. Смехът, носел се навред, също както и пиянските наздравици и прикритите (и не чак толкова прикритите) флиртове, сега принадлежаха на призраци.

            Колони бяха рухнали в мрака. Пламъци бяха гаснели един след друг, както по време на битка гаснат душите на воините. Пълзящи растения бяха превзели мястото, лози и клонки обгръщаха в задушаваща прегръдка всяко камъче, до което успееха да се докопат.

            Масите все още бяха там... но вече бяха празни... А разни същества скитаха в тъмата, топуркаха по пода и се боричкаха под столовете, издавайки тихи звуци... почти като приглушен кикот.

            Огромни статуи потъваха в черния саван на мрака – древни, полузабравени идоли, тънещи в прах, самота и разруха. Изоставени богове... мъртви или може би доизживяващи последните си мигове. Обречени на тъмнина, след като онези, които някога им се покланяха и палеха огньове в тяхна чест, вече ги нямаше.

            Мъжът обичаше да идва тук когато падне нощта. Харесваше му как тишината плътно ляга върху древното място, харесваше му дори как шумоленето на странните твари под масите нарушава същата тази тишина. От време на време в тъмата едва забележимо преминава полъх на вятъра – като почти недоловима ледена въздишка.

            През последните няколко дни новините не бяха особено добри, но като се замислеше, мъжът си даваше сметка, че това можеше да се очаква. Въпреки че бе подготвил всичко толкова внимателно и с такава грижливост към детайлите, истината бе, че всъщност не очакваше да се получи от първия път. В известен смисъл това дори го забавляваше... Но той осъзнаваше, че това не може да се проточва до безкрайност.

            Застана прав близо до една от статуите – някакво озъбено създание, приклекнало сякаш, готвещо се за скок в мрака. Пръстите на здравата му ръка погалиха студения камък, чувствителните им върхове усетиха всяка неравност, всяка незначителна пукнатинка, оставена от времето. Само времето се бе осмелило да остави отпечатъците си в това забравено от всички място. Само то и никой друг.

            Наричаха го Безръкия, макар някога да бе имал друго име. Той самият не знаеше защо го наричаха така – не Сакатия или нещо подобно... ала името му харесваше. Безръкия... Като че в тази думичка се съдържаше скрита сила.

            Не беше прекалено висок, нито прекалено нисък. Лицето му бе по-скоро красиво, но понякога очите му излъчваха особена студенина, която плашеше онези, около него. Никой не знаеше какъв е бил инцидентът, при който бе загубил дясната си ръка – пък и никой не смееше да попита. Самият той не беше от хората, които обичат да разказват историите си наляво и надясно. Предпочиташе да ги пази за самия себе си.

            Не бе особено изненадан от развоя на събитията – това бе вярно. Освен това интересът му към онова момче стана още по-голям. Бе оцеляло от катастрофата и бе...

            При спомена за катастрофата, Безръкия ядно стисна юмрука на здравата си ръка. Зъбите му изскърцаха в мрака. Онези глупаци бяха провалили всичко. Стотици пъти им беше повторил, че иска момчето живо... а те отново бяха действали на своя глава. Както и да е, вече бяха получили наказанието си.

            А Джони... Джони беше по-интересен отколкото предполагаше. Бе се озовал съвсем сам в непозната къща, заобиколен от непознати... и все пак не се чувстваше объркан, дори се държеше така, сякаш винаги е живял там... ала Безръкия всъщност подозираше, че той дори не осъзнава това. Усмихна се в тъмнината. Нямаше защо да бърза. Имаше очи и уши в тайната сграда някъде в Париж, където държаха момчето засега. Достатъчно бе да го държи под око, докато му се отдаде подходяща възможност.

            Разбира се, би могъл да нападне веднага мястото, да избие онези, които бяха вътре и да вземе момчето... но, колкото и да бе странно, Безръкия не обичаше безцелните убийства. Не му харесваше да причинява безсмислено страдание. Според него това бяха постъпки на отчаяни аматьори. А той бе различен, нали? Което, разбира се, не означаваше, че няма да смачка всеки, който се осмели да застане на пътя му – правил го бе преди... щеше да го прави и в бъдеще. Не, Безръкия предпочиташе по-различни подходи. По-елегантни, ако щете.

            По-скоро усети новопоявилото се присъствие, отколкото чу шума от стъпки. Не се обърна – знаеше кой е това.

            - Идваш точно навреме – рече той, когато стъпките спряха зад него. Едва сега се обърна към новопоявилия се. – Както и трябваше да се очаква, впрочем.

            - Имал си задача за мен – гласът на пристигналия току що мъж бе дрезгав и приглушен, като че страдаше от някакво заболяване... или прекаляваше с цигарите и пиенето (което за Безръкия бе кажи-речи едно и също).

            - Да, имам задача за теб. Важна задача, затова гледай да не се провалиш.

            - Аз никога не съм се провалял – В гласа на другия не се долови никакво чувство. Говореше монотонно и безстрастно, като машина някаква.

            „Нима? – запита се мъжът, когото наричаха Безръкия. – Хм... Предполагам, че това е така... но винаги има първи път, нали?”

            На глас рече:

            - Хубаво.

            А сетне започна да говори – обясняваше детайлите и същността на задачата, с която онзи щеше да се нагърби. Не беше толкова сложно. Всеки глупак би трябвало да схване какво се иска от него... което явно не важеше за ония безполезни следници, които беше изпратил след момчето... Що се отнасяше до Скритото... е, то бе свършило задачата си както трябва и в момента се наслаждаваше на заслужената си награда.

            Докато говореше, Безръкия не спираше да мисли за потъналите в прах идоли до които стояха в момента. Запита се кой ли ги е построил. Преди колко ли време е било това? И каква е била причината онези, които някога са пирували тук, да го напуснат – внезапно, неочаквано, като че са се стопили, подобно на фантоми в студения въздух на нощта. Питаше се какво ли се бе случило тук преди безкрайно много години. Не знаеше – вероятно никога нямаше да разбере... но му доставяше безкрайно удоволствие да мисли за това. Да си блъска главата над мистерия, която сякаш вече нямаше отговор, след като и последните, които го знаеха, отдавна бяха потънали в мъглата на времето. Някога тук бе имало хора... сега бяха останали само идолите, забравени от всички и от всичко... а и съществата, които щъкаха по пода и изпод масите и столовете – онези, които писукаха, бърбореха и като че се боричкаха от време на време под прикритието на мра-ка. Това място излъчваше тъга. Някаква особена тъга, подобна на носталгия... носталгия по нещо, което Безръкия не бе виждал никога. Тъга по време, загубено безкрайно далеч назад във въртопите на миналото.

            - И пак повтарям – рече накрая той. – Постарай се да си свършиш работата както трябва. Не че се съмнявам в теб – Добави след кратка пауза. – Просто други веднъж вече се провалиха и искам да съм сигурен, че няма да се повтори.

            - Можете да разчитате на мен. – Гласът на другия оставаше все така безизразен.

            „Предполагам, че това е така... Не, всъщност надявам се, че това е така. За твое добро, приятелю... Само и единствено за твое добро.”

            - Добре. Значи всичко вече е ясно.

            Помисли за секунда, после каза:

            - Що се отнася до възнаграждението... Давам ти дума, че ще е по-богато, отколкото си мислиш. Много по-богато. Утре сутринта ще ти дам малка част от него – останалото ще получиш като си свършиш работата. Това е засега. Свободен си.

            Другият не се поклони – Безръкия всъщност и не очакваше това (мразеше да се отнасят с него като със средновековен лорд. Струваше му се прекалено старомодно), просто кимна в мрака, след което се обърна и си тръгна, а стъпките му прозвучаха твърде силни в почти пълната тишина – тварите под масите бяха притихнали, стреснати от появата на непознат човек.

            Безръкия отново остана сам. В което нямаше нищо лошо. Така оставаше по-дълго време с мислите си.

            Едната каменна стена недалеч от мястото, където бе застанал в момента, беше срутена преди години (или може би векове) – парчета изпотрошен камък се валяха в тревата отвън, а през други нощи вътре проникваше бледата лунна светлина. Тази нощ обаче нямаше луна – облаците я бяха закрили. Крякането на жабите в блатото също не се чуваше – бяха замлъкнали.

            За момент мъжът имаше чувството, че може да вкуси тишината, да се протегне и да я докосне. А после съществата в тъмното продължиха да писукат и да топуркат по пода и тези звуци някак го успокоиха. Караха го да се чувства сякаш си е у дома.

Глава Пета

Пламъци

            През дните, последвали разговора му с Джесика, Джони успя да свикне напълно с мястото и с хората в него – колкото и странни да бяха. Всъщност, това почти не костваше каквито и да било усилия от негова страна. Осъзна, че дори е започнал да харесва това място. Харесваше му много повече от къщата в Скарбъро, където живееха с баща му и Тимъти и която бе запазила в себе си толкова много спомени... Като стана дума за брат му и баща им – беше научил, че все още са в Париж и че, да, наистина бяха обявили Джони за издирване... но кой знае защо, на него му се струваше, че това е просто така... как се казваше? За пред хората. Или по-скоро за пред самите тях, колкото да се залъжат, че наистина правят нещо за изчезналия си син. Понякога се питаше дали наистина мислят за него. Не знаеше... но внезапно откри, че не му пука. Що се отнасяше до него, той се стараеше да не мисли много за тях... макар понякога спомените да му причиняваха болка.

            Сприятели се с Хана и Ник, както и с още неколцина младежи, живеещи в къщата. От време на време разговаряше с Джесика – тя винаги бе готова да го приеме, макар че Хана май се бе оказала права: младата жена като че изпитваше леко притеснение от Джони, въпреки че той не знаеше каква е причината за това.

            Нито един път не спомена за гласа на майка си, който от време на време се обаждаше в главата му. Не сметна за нужно... а и му се струваше прекалено лично – нещо, което трябваше да запази за себе си. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че може би допуска грешка... но не обръщаше внимание на това усещане. Пък и то бе едва доловимо, почти неусетно на фона на другото.

            Прекарваше повечето си време в библиотеката – там се чувстваше най-сигурен. Винаги бе така. Предполагаше, че това няма да се промени. Като аустайдер, от когото другите деца страняха (понякога дори несъзнателно), единственото му спасение беше в книгите. Затова градската библиотека се бе превърнала в негов втори дом – място, където да прекарва няколко часа далеч от тормоза на брат си и незаинтересоваността на баща си. Миризмата на лепило и стара хартия бе толкова привлекателна за него, толкова успокояваща и излъчваща чувство на сигурност...

            Затова повечето от дните си в Тайната къща (както я наричаше Хана) Джони прекарваше именно в библиотеката. Ник му я бе показал още първия ден след събуждането му – малко след разговора му с Джесика. И Джони бе запленен. Имаше толкова много интересни книги... както и някои, които му изглеждаха неразбираеми на пръв поглед... пък и той реши да не им обръща внимание.

            Изобщо дните в Тайната къща течаха леко и гладко, а нощите... е, не беше навестяван от други сънища като онзи, който бе сънувал по време на първата си нощ тук – нощта, след като съзнанието му се бе пробудило от мрака, настъпил след катастрофата. Една сутрин, докато се обличаше, откри че има белези – назъбени, по-бледи от останалата му кожа и грозни – и знаеше, че са причинени от сблъсъка. През останалата сутрин той непрекъснато мислеше за тях... а после слезе долу, видя Ник и Хана и мислите му отлетяха, изпариха се като дим през отворен прозорец.

            Джесика му бе казала, че след известно време („Като посъбереш сили”, според думите ù, макар Джони да чувстваше, че има достатъчно такива) ще отпътуват. Не му каза точно къде, пък и Джони не попита. Единственото, което му бе известно, бе че трябваше да се срещне с някого, на име Натаниел, на място, което според Джесика бе далеч оттук... Много, много далеч. Докато чакаше деня на това „пътуване”, както го наричаше Ник (изричаше го с полусериозен-полушеговит тон, както междувпрочем си и говореше), Джони се стараеше да прекарва дните с спокойно и приятно, като почти не мислеше за събитията, случили се след като бе изостанал от групата в Катакомбите. Сега тези събития му се струваха безкрайно далечни.

            Единственият, който не успя да опознае, бе Сребърния череп... но като че ли и никой друг не го бе сторил. Обикновено загадъчният мъж отсъстваше – а когато се върнеше, прекарваше повечето си време в стаята си в края на коридора на горния етаж. Джони честичко се питаше каква е причината Сребърния да носи маската. Веднъж попита Ник и Хана, но и двамата не можаха да му отговорят. Ник обаче му подшушна, че, доколкото знае, загадъчният Череп никога не я сваля... дори и когато спи. Според Хана това бяха глупости... но Джони почти бе готов да повярва. Накакси му се струваше в реда на нещата за човек като Сребърния череп. Случвало се бе да се срещнат за малко – Сребърния никога не пропускаше да го попита дали е добре, но общо взето разговорите им бяха кратки. Джони имаше чувството, че всички останали малко се страхуват от мъжа, с неговата неизменна огледална маска, която отразяваше собствените им лица. Лично Джони не изпитваше страх – по-скоро любопитство. Питаше се какво ли лицето, скрито зад маската. Дали пък не беше толкова обезобразено, че да му се налагаше да го крие от останалите? Или пък причината бе съвсем различна? Джони нямаше представа, но подозираше, че все някога ще разбере.

            И така, дните минаваха спокойно и мирно... до нощта, когато се случи нещо на-пълно неочаквано, което определи развоя на всички събития, които щяха да последват.

* * *

            Джони се събуди в мрака и първото, което чу, беше тишината. Тишина, нарушавана като че единствено от трополенето на дъжда по прозореца и ударите на сърцето му в гръдната клетка.

            Не знаеше какво го бе пробудило, но фактът си оставаше факт – гол и лъскав като кост, стърчаща от окървавена плът.

            Известно време Джони остана на място – лежащ в мрака, взиращ се в тавана над него, докато очите му привикваха с тъмното. Ушите му бяха нащрек – готови да засекат и най-слабия шум, въпреки че едва ли нещо го заплашваше...

            Нещо се блъсна в прозореца.

            Джони подскочи уплашено. Седна в леглото, обърна се към прозореца, застанал като на тръни.

            Навън нямаше нищо. Нищо, освен капките дъжд, стичащи се по стъклото и бледата лунна светлина, проникваща в стаята. Нищо друго. Опита се да нормализира ди-шането си. Вероятно му се беше сторило и...

            Изведнъж някаква сянка изплува от нощта – крилата фигура се спусна към прозореца и се удари в него с цялата си сила, при което стъклото издрънча зловещо. Джони изкрещя и се дръпна назад. Направи го обаче прекалено рязко и се строполи от другата страна на леглото. Летящото нещо се отдели от прозореца и запърха около него, като пеперуда, пърхаща около пламъчето на свещ.

            В коридора се чуха стъпки, Джони осъзна, че някой вика името му. Но беше вцепенен от кошмарното видение отвън.

            Вратата се отвори рязко, лампата светна и момчето най-сетне отклони поглед от прозореца. Видя Хана, след нея идваше Ник. Изглеждаха разтревожени, изплашени дори.

            - Джони? Добре ли си? Какво е станало...

            - Имаше... имаше нещо на прозореца – задъхано обясни той, опитвайки да се из-прави. – Т... то...

            Ник се приближи до прозореца, притисна лице в стъклото и се взря навън. Джони искаше да му изкрещи да не го прави, но откри, че не може. Младият мъж гледа в нощта за известно време, докато Хана се помагаше на Джони да се изправи, после се обърна и каза:

            - Няма нищо.

            - Сигурен ли си, че не беше нов кошмар? – попита Хана. – Може би...

            - Не беше кошмар! – Едва не изкрещя Джони. – Беше... беше истинско...

            - Каквото и да е било – каза Ник, – сега го няма. Може би просто...

            И в същия момент прозорецът буквално се пръсна навътре, като че бе избухнала бомба. За миг Джони видя как Ник се привежда рязко напред, опитвайки се да се предпази от пороя стъкълца, които го връхлетяха... а после нещо влетя в стаята, разпръсквайки дъждовни капки из цялото помещение.

            Джони изкрещя и чу как Хана също крещи, докато го дърпаше назад – по-скоро инстинктивно. Създанието с размерите на орел прелетя ниско над главите им, смени рязко посоката си и отново се насочи към Джони. И в същия миг пламна. Заприлича му на пламнал жив снаряд, носещ се към него с потресаваща скорост.

            Ник се изправи, видя нещото, от което се излъчваше непоносима топлина, после взе единственото решение, което можеше в този момент – хвърли се с цялата си сила към него.

            Посрещна го с гърди – страничен сблъсък, докато съществото атакуваше Джони и Хана. За момент изпита силна болка, когато пламъците прогориха дрехата му... но ударът отхвърли съществото назад, то запърха замаяно и с всеки удар на крилете му в лицата на тримата лъхваше вълна от жега.

            Ник замахна с ръка и удари летящото същество, пламъците близнаха ръката му за момент, но той почти не усети болка. Ударът прозвуча някак... притъпено, като да удариш възглавница с юмрук. Нещото се блъсна в стената, подпали тапетите и изсъска противно.

            - Бягайте! – изкрещя Ник и заблъска Джони и Хана навън.

            Затичаха по коридора, чуваха как зад тях пламъците обхващат цялата стая, а после от тях изскочи горящото изчадие, надаващо чуждия си, неземен писък... и се спусна след тях.

            - Накъде? – Извика Джони.

            - Накъдето и да е! – Отвърна Хана. – На долния етаж!

            Затичаха към стълбището, чуваха ударите на крилата на съществото, както и пукането и пращенето на пламъците откъм стаята на Джони. В момента единственото, за което можеха да мислят бе, как да се измъкнат.

            - Още малко! – Викна Ник.

            Приближаваха стълбището – дори затичаха с още повече сили към него. Трябваше да се измъкнат... а по пътя да предупредят другите. Под „другите” се имаше предвид Джесика и две момичета, чиито стаи бяха на долния етаж – те бяха единствените хора, освен Джони, Хана и Ник, останали в Тайната къща, защото...

            Съществото изскочи пред тях с дрезгав вик. Махна с криле и Джони усети как дъхът му спира под палещия полъх, погалил лицето му. Момчето и двамата младежи с него отстъпиха назад като един.

            Джони не можеше да откъсне очи от създанието – заприлича му на огромен прилеп... пламтящ прилеп с лице като почернял от сажди череп, през чийто празни очни кухини изригваха пламъци. Прилепът изкрещя пронизително и се хвърли към тях.

            Нещо изсвистя във въздуха, чу се глухо тупване и съществото бе отхвърлено назад. За момент остана да виси във въздуха, взиращо се сякаш невярващо в сребърната дръжка на метатален нож стърчаща от горящите му прилепови гърди... После ярките пламъци изведнъж станаха сини, подобно пламъци от лед... а след това угаснаха и съществото се стовари тежко на земята.

            Джони се обърна – видя Сребърния, стоящ зад тях, в дясната му ръка блестеше втори нож, в случай че първият не окаже нужното въздействие. Стъписа се за момент... кога се бе появил? Нали вчера бе напуснал Тайната къща, за да...

            Без да промълви и дума, мъжът с огледалната маска се приближи до падналата на земята, безпомощна вече твар и сякаш я заразглежда. Създанието бе присвило крилете си, сгърчило се бе като премазан бръмбар и потръпваше конвулсивно. Кошмарната му уста се отваряше и затваряше, като че онова се опитваше отчаяно да си поеме дъх. Дръжката на метателния нож стърчеше от гърдите му като кол, забит в сърцето на вампир. Тъмна кръв се стичаше от раната и образуваше зловонна локва на пода. Сребърния се наведе, внимателно изтегли ножа от раната. Избърса острието му в панталоните си, докато се изправяше, после внезапно вдигна крак и смачка сгърченото, умиращо създание. Хана извърна очи. Ник изруга. Джони просто седеше и не знаеше как да реагира.

            След като се увери, че нещото е мъртво, Сребърния се обърна към тях и всички потръпнаха, когато видяха отразените си в маската му лица. Тежкият череп от чисто сребро се поклащаше лениво на гърдите му, усмивката му сякаш им се подиграваше.

            Някъде отзад пламъците вече обхващаха коридора.

            - След мен – Внезапно нареди мъжът. – Хайде, бързо!

            И те го последваха надолу по стъпалата.

* * *

            Последвалите часове бяха кошмар. Джесика и двете момичета на долния етаж се бяха събудили от суматохата, но дори и с тяхна помощ нямаше да успеят да овладеят пожара, преди да е станало твърде късно.

            Сребърния набързо обясни на Джесика какво се е случило – на Джони му се стори, че нарича съществото „Ездач на пламъци”, но не беше сигурен дали е чул правилно, и докато пожарът вече бушуваше на горния етаж, младата жена взе решение, което според нея трябваше да време още преди няколко дни... стига да не се бе почувствала толкова уверена и спокойна, че нещо няма да се случи. Трябваше да тръгнат още сега.

            - Ник, ванът! – нареди Джесика. Младежът кимна и хукна. Тя се обърна към Сребърния: - Изведи Джони и останалите оттук. Ще се срещнем при оградата.

            Сребърния кимна.

            - Хайде! – Поведе ги навън, блъсна рязко вратата и тя се отвори с трясък. Лъхна ги хладният нощен въздух, дъждецът закапа по лицата им. Затичаха през големия двор, ароматът на нощни цветя и дъжд изпълваше тъмата. Огромната метална ограда ,черна като самата нощ, беше пред тях – гигантската порта беше заключена. Сребърния я оключи и отвори, после Джони, Хана и двете момичета, чиито имена Джони бе научил, но бе забравил в суматохата, се обърнаха към къщата и момчето за първи път я видя отвън.

            Тайната къща бе голяма, дълга и красива постройка в старовремски стил, издигаща се на два етажа. През прозорците на горния етаж бълваха пламъци, тези на долния все още бяха тъмни, но Джони знаеше, че огънят скоро ще стигне дотам. Пукотът на пламъците се чуваше дори и оттук.

            Зад тях се чу шум от автомобилен двигател, последван от резкия писък на гуми. Ник излезе от голямата, черна ван и изтича до тях.

            - Къде е Джесика?

            - Все още е вътре – отговори Хана. – Каза, че ще се срещнем тук.

            Ник се взря напрегнато в горящата къща.

            - Дано да побърза.

            Сякаш в отговор на думите му тя се появи – тичаше към тях, притискайки към гърдите си нещо, което на Джони му заприлича на куп книги. Стигна до тях, задъхана и мокра от дъжда, погледна за момент към изгарящата Тайна къща и потръпна.

            - Хайде. Да вървим.

            На Джони му се стори, че гласът ù потреперва, сякаш още малко и ще се разплаче. После тръгна към колата с мисълта, че отново е преследван... а дори не знае защо.

* * *

            Някъде далеч, безкрайно далеч от там, мъжът, когото наричаха Безръкия, се стресна във вцепенението си. Бе усетил нещо – ярко и ясно като слънчев лъч. Нещо се случваше. Нещо се случваше на мястото, където се криеше Джони Тийф...

            Внезапно мъжът стисна здраво юмрука на здравата си ръка. Кокалчетата на пръстите му побеляха. Обзет бе от гняв заради онова, което усети. Някой друг се беше намесил. Някой друг... Бе се осмелил да се меси в плановете на Безръкия.

            И щеше да си плати.

Глава Шеста

Среднощен път

            Нямаше представа отколко време пътуваха.

            Никой не проговаряше. Хана гледаше замислено през прозореца. Ник караше, стиснал устни, наподобяващи тънка линия, прорязана с нож през лицето му. Сребърния бе потънал в мислите си на предната седалка. Джесика също мислеше – за това, че се е провалила. Провинила се беше... и не бе сигурна как ще реагира Натаниел. И това в известен смисъл я плашеше. Но пък от друга страна Джони беше жив... Благодарение на Сребърния, Джесика не можеше да отрече това. Все пак за нея оставаше загадка как се бе появил толкова бързо и така навреме... като че бе знаел какво ще се случи и бе дошъл, за да го предотврати. Но пък самият човек си бе странен, така че...

            Самият Джони бе изморен – страшно изморен, също като останалите. На няколко пъти изпада в кратка дрямка... ала въпреки че ужасно му се спеше, бе някак пренапрегнат, като навита пружина, и често се стряскаше. Зад гърба му двете русокоси момичета, които се бяха измъкнали заедно с тях, хлипаха тихо, но като че никой не им обръщаше внимание – всеки бе погълнат в собствените си мисли.

            Джони не знаеше къде се намират. Нищо не му беше познато – нито огряните от луната пусти полета, нито селцата, мяркащи се от време на време в далечината (ако „селца” бе подходяща дума за малките групички от по десетина къщи, накацали на тревистите хълмове). Но не изпитваше безпокойство – напротив, бе напълно спокоен. Мислеше. Наблюдаваше. Изчакваше. Както правеха и останалите.

            Замисли се за нещото, което бе връхлетяло в стаята му. Какво беше? Някакъв невиждан прилеп-мутант? Нямаше значение. Каквото и да беше, вече бе мъртво. И най-важното – било е самò. В противен случай едва ли някой от тях щеше са стигне дотук.

            По някое време отново заваля дъжд, обаче за кратко, колкото студените капчици да изпъстрят предното стъкло на черния ван. Фаровете на автомобила пронизваха тъмнината, разпръскваха я на милиони парченца и задържаха останалата част извън обсега си. Кой знае защо, на Джони му се стори, че тъмнината е живо, дишащо същество, което пълзи навън, увива се около вана, опитва се да намери пролука, през която да влезе.

            Черният път по който караха бе целият в камъни и дупки – прекалено много дори и за черен път. Вероятно не бе използван от много – твърде много, време и съвсем бе запустял. Автомобилът се тресеше, подскачаше от време на време, но това по-скоро действаше успокояващо на Джони, отколкото да го дразни. И то до такава степен, че явно отново бе задрямал, защото изведнъж отново се стресна – този път от гласа на Ник:

            - Дами и господа, навлизаме в Гората.

            Въпреки полушеговития тон, с който ги изрече, на Джони му се стори, че долавя напрежение в гласа му.

            Останалите не показаха с нищо, че са го чули... или поне се опитваха да не покажат. Джесика сякаш се стегна, като навита пружина. Двете момичета (сестри? Да. Джони едва сега си спомни, че ги наричаха Сестричките) издадоха странен звук – нещо като уплашен стон на преследвано животинче.

            - Това място не ми харесва – довери тихо Хана на Джони. – Никога не съм харесвала тази гора.

            - Защо? – също шепнешком попита момчето.

            Тя сви рамене.

            - Не знам... на няколко пъти ми се стори, че виждам... Както и да е, няма значение.

            - Какво си видяла? – Настоя Джони.

            Хана замълча, сякаш премисляше какво да каже. После отвърна:

            - Ами стори ми се...

            В същия момент Джони случайно погледна през прозореца зад момичето... и зяпна от изумление и ужас.

            Съвсем близо до черния път, през който минаваха, осветена частично от лунната светлина, имаше купчина камъни – големи, заоблени и вероятно сиви на цвят, макар в нощта да изглеждаха синкави. Но не те стреснаха Джони, а онова, което седеше върху тях. Всъщност момчето го мерна само за минутка, преди ванът да отмине, но дори и този бегъл поглед му беше достатъчен.

            Заприлича му на жаба или нещо подобно – беше тъмно в нощта, приклекнало върху купчината камъни. Дори и тъмнината обаче не успяваше напълно да скрие уродливостта му. Джони не можа да разбере какво точно у създанието предизвика реакцията му... може би нещо в жабоподобната твар, нещо, мернато само за миг, бе пробудило в съзнанието му усещането за погнуса, изумление и ужас. Както и да е, единственото, в което Джони бе сигурен, беше че не би искал да има възможност да разгледа съществото отблизо.

            Погледна към Хана. Тя му кимна едва забележимо:

            - Нещо подобно – прошепна. – Но... не съм... не съм сигурна дали беше същото. Може би...

            - В Гората има странни неща – обади се внезапно Джесика. Вероятно бе чула разговора им... или също бе видяла уродливата твар. – При нормални обстоятелства никога не бих преминала през нея нощем... още повече когато ти си с нас, Джони. Ала тази нощ нямахме избор. Когато бях...

            Прекъсна я звук, който дойде сякаш от самото сърце на Гората – звук, който започна като нещо средно между стон и вой, надигна се до кошмарен писък, а после заглъхна в зловещ кикот, който постепенно се стопи в нощта. Джони изтръпна – страхът, който усети в момента, бе подобен на страха, който бе изпитал в Империята на мъртвите когато осъзна, че нещо го преследва.... и все пак не беше същия страх. Беше някак по-различен, по... първичен, може би. Като страха, обземал някога пещерните хора, щом чуели рева на древен хищник. Погледна другите. Джесика беше пребледняла. Хана бе стиснала силно устни – бяха побелели. Сестричките се бяха прегърнали и трепереха, от очите им капеха сълзи. Джони забеляза, че отпред Ник стиска волана до прималяване, пръстите му се бяха вкопчили здраво в него, кокалчетата бяха побелели. Единствено Сребърния не показваше с нищо, че звукът го е притеснил по някакъв начин... но Джони не можеше да бъде сигурен какво точно изразява лицето зад маската.

            - К... какво беше това? – попита момчето.

            - Един дявол знае, Джони – обади се Ник. – Един дявол знае. Каквото и да бе... Господи!

            Фаровете на вана внезапно осветиха нещо, застанало на пътя пред тях – ниско, с дълги крайници и кокалесто, покрито с козина тяло. Бе обърнало главата си в посока на приближаващия го автомобил, огромните му черни очи бяха втренчени право в пътниците и на Джони му се стори, че от тях лъха неистова омраза.

            Ник натисна спирачката, колата поднесе и Ник за момент загуби контрол. Бързо като вятър, съществото отскочи встрани, после се стрелна нанякъде и с високи подскоци потъна в гората, надавайки особен звук, наподобяващ съскането на врящ котел. Младият шофьор успя да си възвърне управлението върху вана миг преди превозното средство да излезе от пътя.

            - За малко ни се размина! – каза Ник. – Боже! Не ми се иска да закъсам в тази гора...

            Никой от тях не би могъл да го каже по-точно.