HELENA G.K.

                                                         Край в началото

Край

08.10.2012

08:10 часа

Денят започна, като всички останали. Никакво действие, никакъв живот. Беше ми омръзнало, независимо, че не се нуждаех от нищо. Имах всичко, за което някога съм мечтала. Безвъзвратно влюбен съпруг  и  малко сладко момченце. Но.
Изпълнена с усещане за празнота, някаква огромна дупка зееше  във мен. Нещо,  което присъстваше може би от тогава, когато бях на възрастта на сина ми.
Никога не намирах време, или просто не исках да погледна и разбера какво ми липсваше. Сега, когато бях достатъчно зряла, реших да си задам въпроса.
,,Какво ми имаше всъщност?"
Точно днес  ми се струваше подходящ  ден.
Започнах оттам, където ме връхлетя първият спомен.
Бях на 4 години след ужасния кошмар, който сънувах и бурно несвързаните думи,  които изговарях на някакъв странен език.
- Елвира. Елвира. Събуди се. Това е просто сън. - беше казала майка ми.
,,Така ли беше?''
Очите ми рееха някъде далеч. Невъзможно бе да открия разликата между действителността и съня. Трудно е да си представиш дете на тази възраст да запази спомени, но аз все още си спомням този сън. Толкова нереален и същевременно по-реален от реалността.
– Ето, пий вода и се успокой. Утре ще се почувстваш по-добре, когато вече ще си го забравила. Опитвайки се да ме успокои, майка ми избърса изпотеното ми чело. Когато я погледнах в очите, тя знаеше. Едва ли бих забравила такова нещо.

Тръпка премина през тялото ù.

След  време се чудих, как успявах винаги да накарам всички да ме отбягват, когато исках глътка спокойствие. Което ми харесваше отчасти. Имах приятелка, която според  детските ми разсъждения  ме предаде.

Спрях да се доверявам. Не допусках  в живота си почти никого, или ако го правех, винаги се прокрадваха съмнения. Бях се вкопчила в четенето на най-различни книги и пълненето на главата ми с най-различна информация. Както и до сега, интересът ми към истории не спира. Имах огромна фантазия, исках да се докосна до всичко неизвестно. Исках да разгадая и най-заплетените истории. Да почувствам всеки един живот, всяка мисъл, всяка болка. Исках да се докосна до всяка жива клетка, която съществуваше. Донякъде го можех. Всичко,  свързано с  астрология,  свръхестествено,  дори с мъничко  магия и вълшебство, предизвикваше в мен необуздан интерес. На 13 години си бях изработила собственоръчно малък талисман, който да ме предпазва от злото, което виждах навсякъде. Мъничко „морско дяволче’’, в което бях събрала малки частици от четирите елемента въздух, вода, огън и земя. Докато го притежавах, нямах усещането за празнота. От момента, в който просто изчезна, оттогава много неща ми вървят назад.

На няколко пъти бях на границата между живота и смъртта.Често имах усещане, че някои неща в живота ми се повтаряха, сякаш ги бях преживявала вече. Дори и историята за семейното ми  потекло беше не запълнена. С много пропуски и без възприемащ край.

Името ми е Елвира и съм родена на 12.12.1979 година. Желанието ми за спокойствие и тишина никога не намерих в покрайнините на родния ми град.

Знаех, че няма да живея дълго там.

Майка ми с отшелническия си живот отгледа мен и двете ми сестри сам-самичка.

Един разочароващ брак и една недовършена връзка, от която съм се появила аз, я бяха направили напълно студен и корав човек. Винаги съм чувствала болката, която носеше върху плещите си, но понякога постъпките ù биваха неоправдани.

Двете ми сестри бяха от друг баща, а аз и до днес не зная кой е моят и за какво се е отказал от мен, още когато съм била пеленаче? Обвинявах се, че аз съм причината за раздялата им, но майка ми беше на друго мнение.

Спомените ù за раждането ми и първата година от живота ми бяха като мираж в очите ù.

,,Криеше ли нещо?’’

Показваше ми, че ме обича, грижеше се за мен, но нещо оставаше незапълнено.

Затова днешният ден ми се стори подходящ за предприемане на  едно дълго отлагано пътуване. Мисля, че дойде време да си отворя очите и да разбуля тази странна история, свързана с миналото ми.
Годините в неизвестността, които живеех, бяха   потискащи,  изпълнени с въпроси.  Чувствах се някак отхвърлена, ядеше ме отвътре. 
– Съжалявам, Алек,  ще променя някои от плановете ни. Трябва да го направя! -  търсих начин да звуча убедително.

Загриженото му лице ми подсказваше страха от това да не ми се случи нещо.

Сигурна бях, че усеща напрежението ми, но той винаги бе склонен да ми угоди.  Което беше в моя полза. Нямаше желание да ме спира, но нямаше и такова да тръгна.
– Но защо сега го реши? – каза Алек.
– Твърде дълго продължава това, а аз искам да знам.
- Разбирам. Искам да си внимателна. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади. В гласа му премина някаква нотка, която аз не успях да разбера.
– Да се пазите. –  повече прозвуча като заповед от устата ми, отколкото като молба. - А, и още нещо. Не позволявай на  Ари да се качи на главата на баба си, знаеш, че ù е слабост. Той винаги е толкова бурен, изпълнен с енергия.
Екатерина, това бе най-добродушният човек, който съм виждала през жалкия си живот. Чиста духовно, в нея никога не се бе прокрадвала сянката на злото. Любяща майка, закрилник на всички, готова да раздава дори и тогава, когато няма какво да даде повече. Когато гледаше Ари, забравяше разликата помежду им. Просто се разпиляваше от любов. А той, моят малък използвач, направо я разкъсваше за още и още.
Неведнъж съм я предупреждавала, че ще го направи най-разглезеното дете в света. Предполагам, че всички баби се държат така, с малки изключения. Това беше човекът, на който можех да доверя дори и живота си, без да се прокрадват съмнения. Бе спечелила доверието ми с търпение, което проявяваше още от мига, във който се запознахме. Винаги знаеше как точно да постъпи в конкретната ситуация. Понякога улавях в нея някаква огромна празнота, но умееше добре да прикрива болката си. Никога не говореше за себе си, а аз съм от хората, които не обичат да притискат. Разчитах, че все някой ден ще се реши и ще сподели с мен това, което я мъчеше. Умението ми да прониквам в миналото на хората не действаше в случая с Кети. Усещах просто огромната тайна, която ù тежеше, но не можех да помогна.
Не ми се искаше да се разделям с малкия ми бунтовник, който на всяка крачка викаше „мама”, но така беше правилно. Нямаше смисъл да го забърквам, за добро или зло трябваше да е настрана от тази неизвестност. Когато бях сигурна, щях да му кажа. Досега не ми се е налагало да липсвам повече от 3-4 часа от къщи, а сега възнамерявах да липсвам цели два дена.
,,Но те щяха да се справят, нали?’’
Вътре в мен дупката се разчовърка. Не можех да съм далеч  от моя малък магнит.
Това малко пухкаво същество със платинено руса косичка и медено зелени очички е всичко в моя живот. Това да не чувам малкото му сърчице как препуска и аромата от нежната му кожа, можеше да ме подлуди. Малките му ръчички, разперени винаги за прегръдка, и спокойствието, с което ме даряваше самото му съществуване. Всичко това ме караше да се чувствам като изгубена, когато не съм наблизо до него. Не ми се отдаваше да прикривам чувствата си, но трябваше да го направя. Докато се борех с концентрацията си, Ари скочи в прегръдката ми и със звънливото си гласче каза.
-  Мамо, мамо, кога ще се върнеш? Няма да се бавиш много, нали? Искам камъче.  Няколко. Кръгло, триъгълно и квадратно, и ако може зелено, сиво и керемидено да са на цвят. Моля те.
- Може ли да ти откаже някой на теб? - казах с усмивка, притискайки го към себе си.
- Не. - загледа се за  миг в очите ми и после каза. - Хайде, тръгвай, за да се връщаш вече.
Алек  ме целуна нежно със страст, сякаш го правеше за последен път в живота си и започна да ме избутва към входната врата. Екатерина ме погали окуражаващо по рамото и ми махна с ръка.
Ари вече беше погълнат от любимите си играчки, пълни с хиляди числа.
Трудно ми бе да си призная, но Ари също като мен сънуваше кошмари и говореше на същия странен език, на който говорех аз като малка. Често използваше числа, които приличаха на рождените ни дати. За възрастта си знаеше повече, отколкото беше нужно. В много от случаите постъпките му бяха спокойни, някак уравновесени, точно като на зрял човек. Обмисляше всеки ход  и когато вземеше решение за нещо, го постигаше на всяка цена. Въртеше ни на малкото си пръстче.

Започнах да усещам как ми заглъхват  ушите от ритъма на сърцето ми. Трябваше да си повторя няколко пъти, че няма за какво да се тревожа. Интуицията ми ме караше да съм неспокойна. Чувството, че нещо ще се случи,  преливаше. Опитах се да го отдам на авантюристкото ми пътуване към истината. Качих се в колата, запалих двигателя и потеглих. Оставих музиката да ме разсейва.