Вече виждах покрайнините на град Пловдив. Добре, че не ми се налагаше да навлизам много в него. Стефани живееше в жилищен район Тракия. Разполагаше с една малка гарсониера, която предполагам беше предостатъчна за нуждите ù. Нямаше как някой от близките ми да разбере за среднощното ми бягство, освен ако нещо не се обърка. Надявах се това да не се случи.
Светлината на града се разпръскваше във мрака, карайки ме да виждам безразборни преживявания и години, минаващи като полъх на вятър. Времето не променяше нищо. Ние бяхме тези, които променяха света и всичко в него. Сякаш не си бях на мястото, тук сред тази подвижна "лудница". Обичта ми към спокойствието и тишината ставаше все по-силна всеки път, когато се сблъсквах с хаоса на населените места. Винаги бушуваше в гърдите ми гордостта, че съм отраснала тук, на това парче земя, обиколено от седем хълма. И все пак исках да избягам. Невероятно, оцелелите още от древно време останки ме караха да сътворявам в детското ми съзнание многобройни инт ...