Пъргаво се изкачи по стъпалата и се настани на една от задните седалки на автобуса.От лулата му се прокрадна тънка струйка дим, в бързината при качването не успя да я загаси напълно.Чувстваше необходимост да изпревари възможно най–голям брой хора, и още с приближаването на автобуса започна да нервничи и да пристъпя с единия крак върху асфалта, впервайки изпитателен поглед по посока на шофьорското място, възпирайки желанието си да размаха ръце.
По всичко личеше, че ще закъснее. Тревогата му растеше бързо като спускащата се навън нощ. Стъклото до него бе запотено и се виждаха следи от пръсти. Не пожела да го избърше, беше твърде мръсно.
Не познаваше града добре, беше дошъл преди един месец и правеше всичко възможно, за да попречи на какъвто и да е ориентир да се вкопчи в съзнанието му. Разхождаше се само нощем, забил поглед в земята, и вървеше напосоки. Често се случваше да върви толкова много, че да се окаже накрая на града, когато пред него беше само тъмна пустош. Тогава се обръщаше и вървеше из улиците, докато не спре някое такси и спокойно издекламира адреса на хотела си. Нямаше какъвто и да е бил спомен от града. Като че обладаваше жена, чието лице никога не бе виждал и което нямаше да види.
Помъчи се да си спомни за предишния град. Не успя. Като рояк мухи се появиха образи, но нищо не го караше да бъде сигурен, че са от него.
В автобуса бяха останали съвсем малко пътници, крайната спирка наближаваше.

********
Часовникът отмери осем и половина. Намираха се в неголям склад с оскъдно осветление. Покрай стените бяха наредени купчини празни бутилки. Единият от тримата запали цигара.
- Няма начин да дойде някой като него. Не и без обявата. А съм мечтал за това откакто започнахме. Надявам се, че този човек все ще се появи, не може да заобикаля съдбата си дълго.
-  Може, може. Ще го видим този, с който имаме уговорка вдругиден, стори ми се, че увърта нещо по телефона. Питай брат ми, и той беше, когато говорихме.
Брат му беше седнал върху един кашон и надигна глава, за да се включи в разговора.
- Де да го знам какъв е. Пет пъти го пита Сашо кога му е удобно да дойде.
- Всички са еднакви. Не се научиха, че няма смисъл да отлагат. Така или иначе накрая проклинат, че не са били по-словоохотливи в началото. - Говореше мъжът, изглеждащ по-възрастен от останалите.
- Не мога бе, Ставри, не мога да ги разбера тези хора, идват изгубени като малки деца, как не се сещат, че щом се озоват тук, музиката свършва за тях. Не си дават сметка, че не остават много пътища от тук нататък.
- Не знам дали ние достатъчно дълго ги чакаме, или те достатъчно дълго се бавят, но мисля, че сме зависими един от друг. Като знам, че някога ще дойде онзи, когото толкова отдавна чакаме, без обява, без дявол - дните ми минават по-леко. Представяш ли си колко е важен за мен.
- Добре, - вдигна рамене Сашо – а не си ли мислил, че те не ни разбират. Че се блъскат в нас както мухите в ей оная крушка. И да продължават да се въртят около нея, няма да разберат как работи.
- Не и онзи, той ще разбере, той вече е разбрал. - Ставри смачка цигарата с обувка. Вдигна яката на шлифера си. По забавените жестове личеше някакво равнодушие, или умора.
- А повечето не искат да ни разбират, не им и трябва. Когато прекрачат за пръв път тази врата, повярвайте ми, стомахът ми се свива на топка всеки път. Мъча се да доловя нещо, знак някакъв, че този път ще разберат, че ще се опитат поне. Независимо от по-нататъшния развой на събитията, докрай ми остава една надежда такава, че върху лицата им ще мине сянка на съмнение, че очите им ще станат по-дълбоки за миг, че ще допуснат това място да влезе в тях. Надеждата не ме напуска до съвсем последния миг, когато се запътят към вратата. Има един особен момент в заминаването им, момента, в който стоят пред вратата и посягат да я отворят. Тогава аз виждам гърбовете им, целия им устрем да се махнат час по-скоро от тук, и въпреки това продължавам да се надявам. Не че искам много. Ръката вече е натиснала дръжката. Сега се намират на границата. Точно по средата. Ако просто излезнат оттук, чувствам вина. Ако се обърнат и дори и за малко, за да огледат склада, има надежда. За мен, по-скоро за мен.
Сашо се приближи към стената и облегна двете си ръце върху нея, сякаш искаше да я избута. – Аз понякога искам да съм на тяхно място. Да не си давам сметка колко е важно това, че съм се озовал тук. Да съм като този, с който говорих по телефона вчера. Всички са толкова наивни.
Брат му се размърда върху кашона, сякаш пъдеше налягащата го дрямка. Отново надигна глава.
- Абе като се замисли човек, глупаво е, че не са се сетили сами. Макар че без нашето съществуване нямаше как да се сетят. Или нямаше за какво да се сетят. Малко противоречиво става тука. Значи да предположим, че обясняваме на някой кои сме ние и с какво се занимаваме. И ще ми кажете дали е толкова невъзможно да се досети човек сам. Обясняваме му полека, по лъжичка на час, че да схване добре, ако може го оставяме да преспи,  че да го смели по добре. Слушайте:
Всичко започва с една обява във вестника. Тя е мърдащият червей върху кукичката. Тука ми позволете да се съглася със Ставри – и на мен ми се струва понякога, че и без нея може да мине. И аз съм чакал като него. Но няма значение. Та значи обявата е нищо и никакво най-обикновено предложение за работа. Каква работа – текста го сменяме всяка седмица. Нали така? Изискват се тези и тези квалификации. Това няма значение. Значи, наели сме тука един склад. Дотук добре. ‘Защо?’ – ще попитате. Ами за да чакаме. ‘ В склада ли?’
Ами в склада, къде другаде. ‘А какво да чакате?’ Сега тука става малко пипкаво.
Ставри го погледна строго.
- Хората, които идват, чакаме. Понякога идват, понякога не. Важното е като дойдат. Ние сме създали възможност те да дойдат. Който и да е било да дойде. Ние сме създали част от техния житейски път, една координатна система от време и пространство, в което те се озовават. Първо се обаждат по телефона. Значи така и така, елате в офиса да поговорим. Хоп – адреса, часа и айде готово. Нашата работа е наполовина свършена. А на тях и през ум не им минава. Как да не се сетят, бе Ставри, ей това не разбирам.
- Може би защото наистина търсят работа...
- Абе работа търсят те... Само едно ме гложди – ами ако някои са се сетили и не се обаждат точно заради това? Но няма как, при положение, че има толкова обяви, които си приличат, няма как да познаят нашата.
- А може би имат едно наум. – обади се Сашо. - Може би знаят, но поемат риска. Тези, които са се сетили, се мъкнат по разни интервюта,  сковани от страх – дали няма да сме ние, потят се докато стигнат, стискат шепа диазепами в джоба и се молят обявата да не сме я пуснали ние. Влизат в офиса с омекнали крака, хората ги питат нещо, а те – хък-мък, бършат потта, обясняват се нещо, нервничат. И не ги взимат, Иване, става омагьосан кръг, откъде-накъде ще ги вземат на работа такива? Ти би ли наел такъв човек, а, Ставри?
- Виж сега, аз работа така или иначе не предлагам. Отивате твърде далеч с тези предположения. Хората си гледат живота и не изпадат в параноя, когато прочетат във вестника, че се търси работник по озеленяване с изисквания да борави с инструменти за поддържане на растителността като косачка, храсторез, тример, аератор, валяк и др. И да познава нуждите на растенията. Аз нищо нередно не бих видял тука. Продължавай, Иване.
Преди да продължи, Иван стана от кашона и се протегна.
- Еми значи се уговаряме, казваме им да дойдат в този склад. Някои мрънкат, че им е далече. А аз си викам, че тая работа трябва на края на града да става, да няма гюрултия наоколо. Но както и да е, уговаряме се. Дотука ясно ли изглежда?
- Абе ясно... давай нататък и ще ти кажа
- Като дойдат, тропат на вратата, звънец никога няма, поне не си спомням да е имало някога. Повечето се ориентират правилно към масата в средата. – Иван изведнъж се оживи и запристъпя към масата с театрална походка. Пъргавите му движения бяха изненадващи за 120 килограмовото му тяло. Продължи да говори, размествайки разни предмети върху масата:
-  Там декорът варира в зависимост от това каква работа предлагаме. Но винаги има папки. Големи папки ‘ Дело’. Те вдъхват доверие. Каним ги да седнат. След третата минута някъде усещат, че нещо не е наред и по лицата им се изписва най-вече недоволство. Че нещо пак ги баламосват тука, че не говорят за заплащания и работно време, че преди месец са сменили шарнирите и тея дупки по пътя им разказаха играта. И всичко това го помислят едновременно, за части от секундата. Изчакват. А на нас остава трудната част, да обясним защо, по дяволите, сме там, какво искаме, защо сме трима и защо в склад. Тука, съгласете се, сме давали и най-доброто, и най-лошото от себе си. Имало е циркове, тиради, лекции, хореография, риторика, молби и въпроси. Имало е пиянство, подкупи, огнестрелни оръжия, кражби, благотворителност, наркотици, религия, поквара. Всичко без насилие. Ако някои хора не искат нещо, те просто не го искат. Виждали сме грозни обиди, сълзи, страх, но и радост, сълзи и прегръдки. Никога не може да се очаква какво ще стане. Независимо от това в кой град сме, какво е естеството на предлаганата от нас работа. С опита възникват и закономерностите, но те са извънбрачните деца на статистиката, една твърде лека жена. Накратко – те са тук, защото ние сме направили така. А сме направили така, защото можем и защото може да докажем, че можем, ако направим точно така. От там вариантите са безброй, както и вероятностите те да не са видели нашата обява. Винаги си тръгват. Другият вариант за тях е скрит от очите им, защото би трябвало сами да се досетят за него. Задната стая е избавлението. В нея се намира бесилката – ако нещо се обидят на съдбата, че е толкова безочлива, да нахлузят с омерзение примката. Признавам, досега не е влизала в употреба, макар малцина да са я виждали, и само двама – докосвали.
- Причината, каква е тя? – Ставри запали нова цигара.
- Нашата ли ? – каза Иван. – Няма.
- Цел има ли?
- Това, което правим, е целта. Ние сме утробата, която вместо живот, дава смърт. Ако някой пожелае естествено.
Сашо от преди малко слушаше замислено. Приближи се към масата и взе един химикал. – На мен ми изглежда логично. Чудя се дали има други като нас?

****
На вратата се потропа. Сашо остави химикалката и попита Ставри :
- Чакаме ли някого?
- Ние винаги чакаме – в хор отговориха Ставри и Иван.
Когато Ставри отвори вратата, през нея мина човек, от чиято лула се носеше едва забележима струйка дим, сякаш не бе успял да я загаси напълно.