Някога вятърът довя едно семе на едно пропукано, огряно от вечен мрак поле. Това беше мястото, където в края на деня, преди настъпването на нощта, Слънцето се скриваше и не се показваше до началото на новия ден. Там единствено Слънцето бе уязвимо.
Семето бе упорито и упоритостта му се превърна в нужните му светлина и вода. Семето расна, корените му раснаха, листата му раснаха, пъпките му пораснаха и се превърнаха в нещо ужасно. Цветето бе обидено, ужасно обидено, намръщи се и рече:
- Щом съм грозно, всеки, който види цвета ми, ще ослепява, а при всяка своя дума от устата му ще излизат все по-страховити чудовища. Не, няма да загуби слуха си, за да може да чува отвращението в гласа на приятелите си! Това ще бъде наказание ужасно, но справедливо за бедата ми.
Незнайни юнаци, тръгнали по незнайни пътешествия, намираха грозно възнаграждение на пустото поле.
Слънцето виждаше огорчението на суетното цвете и мъките на пътешествениците. Един път, на здрачаване, точно преди да се скрие от небоск ...