То беше толкова малко и нежно, че не се забелязваше от никой, само най-наблюдателните виждаха как се бе сгушило до огромното дърво, което бе обгърнато от нежната прегръдка на стария бръшлян. Цветовете му се изменяха, приемаше тези на небето, имаше по една капка сълза на всяко едно от четирите си листенца, а по средата се отразяваше слънцето... Боже, толкова красиво цвете не бях виждала, стоях там сред гората и се взирах в нещо толкова съвършено, нещо, създадено от Майката природа, нещо непокътнато от нас - хората. В един момент осъзнах, че съм намерила най-голямото богатство, така исках това цвете да стои в косите ми, да се отразява светлината в него, да бъде само мое... Коленичих до голямото дърво и докоснах цвета му, то сякаш потрепери, отдръпнах ръката си и се загледах още по-навътре, още по-задълбочено в него, а там видях очите си, видях завист в тях... Да, аз завиждах на това дърво, че има такова богатство до себе си и знае, че никой няма да му го отнеме, освен тази омразна и жест ...