- Добър вечер, Вие сте с Нощното радио, нека първата песен тази вечер е поздрав
 за всички влюбени.
         "Bethany Joy Lenz and Tyler Hilton - When the stars go blue"
   Звуците от песента отекваха дълбоко в съзнанието му, това бе тяхната песен.
На нея за първи път той я бе целунал, а сега нея я нямаше. За него вече нямаше
нищо ценно на този свят. Главата му се въртеше, все още не можеше да повярва
случилото се, всичко сякаш беше като кошмар, но то бе истина, тя бе мъртва,
на дъното на реката. Дори не можеше да я погребе както трябва. Вече не го
свърташе на едно място. Стана рязко от леглото, главата му се замая, причерня
му и той се сгромоли с глух тупот на земята.
  Утринните лъчи огряха лицето му. Той се събуди на непознато място, но по
белите стени и пердета разбра, че е в болница. Ушите му кънтяха, сякаш през
тях минаваше влак. Не можеше да осъзнае какво ставаше. Сестрата влезе в стаята,
той я погледна и пред него изникна образът на вече мъртвата му приятелка.
Дългата черна коса падаше по раменете й, кристално сините й очи отразяваха
слънчевите лъчи, изглеждаше точно както на първата им среща. Не можеше да
разбере нищо, как това бе възможно, та нали до преди миг той мислеше за
това как тя е мъртва, а сега тя бе пред него. Не можеше да повярва на очите
си. Тя се доближи до него и се усмихна с онази нейна чаровна усмивка, той
стоеше като вцепенен, дори не помръдваше.
  Двамата излязоха в градината на болницата, известно време вървяха и мълчаха,
след това седнаха на една от скамейките. Имаше толкова много въпроси да я пита,
но не знаеше от къде да започне, топлото време сякаш избистри мисълта му.
Бавно, но уверено, той започна да говори. Разпита я какво се бе случило, как така
до преди ден тя бе мъртва, а сега бе тук. Тя се усмихна и му обясни, че
всъщност това никога не се е случвало, просто той е получил криза и това
бил някакъв кошмар. Въпреки радостта си, той не можеше да повярва, всичко онова бе толкова реално. Тя го успокои, опита се да му помогне да разбере истината, накрая той просто й се довери. Целият ден прекараха двамата в парка, на смрачаване тя се сбогува с него и го остави да се върне в стаята си. Беше му
се насъбрало много, чувстваше се отпаднал, затова веднага си легна и заспа.
   Утринните лъчи огряха лицето му. Той се събуди паднал на пода в стаята
си, точно където по-миналата вечер беше паднал. Сега осъзна истината, че не
смъртта бе сън, а това, че тя бе жива. Мъката отново налегна сърцето му, сълзи
се стекоха по бузите му, реалността отново разби мечтата, илюзията. Нуждаеше се от чист въздух, затова излезе на терасата на апартамента си. Живееше
на 20-тия етаж, слънцето още не беше изгряло, а градът сякаш беше потънал
в мълчание, само някъде в далечината отекваха звуците на кола. Поогледа се
още някоя друга минута, а сълзите продължаваха да се стичат, замъглявайки
погледа му. Надвеси се напред и полетя...
   ... Нейният образ отново изплува в съзнанието му, той вече бе с нея, бяха
двамата и този път нищо нямаше да ги раздели.