Кап... кап... кап...

Леки капки дъжд се сипеха по листата на брезата. После се плъзваха по гладката им повърхност и падаха върху съцветията на розата. Обикаляха всяко едно от кървавочервените цветни листчета, попиваха силния аромат, докато накрая на накланяха натежалия цвят надолу и не се озоваваха във вадичката. А тя беше наистина чудна. Обиколила вече цялата градина, минала покрай всяко камъче, сега приютяваше при себе си нови и нови капчици свеж дъжд като продължаваше приключението си. Сега се насочваше към алеята с белите рози, където я чакаха и другите вади, готови да се слеят в едно.

И точно в този момент на устременост, вадичката срещна твърдата каменна повърхност на зида, разделящ цветните алеи. Дори и прекъснала приключението си, малката река беше доволна от себе си и от извървения път, от видяното. Постепенно вадичката се успокои и повърхността й стана кристално гладка.

Дъждът спря. Слънцето нежно се показа измежду тъмните облаци и озари с лъчите си градината. Трендафилите се отръскваха от натежалите вече капки. Брезите и плодните дръвчетата изправяха клони към небето, за да попият топлината, излъчвана от светилото. Светлите лъчи осветяваха всичко в царската градина и навсякъде бе настанал златен сън на спокойствие и хармония.

Градинката порта изскърца, отвори се и оттам излезе момиче с неземна хубост. Косите й бяха дълги, сребристо руси и сплетени в дебела плитка. Очите й въплъщаваха багрите на бурното море, миглите й бяха изящни и дълги и допълнително правеха погледа й магичен и дълбок. Устните й приличаха на леко разпъпила се червена роза, а лицето й излъчваше някаква нежност и доброта, достойна само за най-чистите създания.

Девойката носеше със себе си кошница и градинарски ножици. Вървеше леко и плавно, а стъпките й бяха почти безшумни. Пееше си, а птичките й пригласяха със сладките си песни. Когато стигна до алеята с кървавочервените рози, откъдето бе започнало пътешествието на вадата, тя спря, усмихна се и вдиша от омайния аромат. Остави кошницата на земята, взе ножиците и отряза няколко хубави цвята. На нея й беше жал за тях, но знаеше, че рози в тази градина винаги ще има, че дори и по-китни от тези.

Стана и тръгна обратно към двореца. Свършила задачата, сега можеше да се разходи в гората, да усети свободата и да усети отново онова упойващо чувство в себе си. Когато стигна отново до портата, се спря и погледна към небето. Дъгата се беше показала и показваше като пред призма всички цветове.

Момичето посегна към бравата на вратата, за да може да продължи пътя си към двореца, когато чу един познат до болка и отчаяние глас, който я накара да изтръпне:

- Галатея!

Този глас. Това чувство, което я мъчеше. Този трепет, който я изпълваше.

Обърна се.

Познатото й лице, познатите черти.

- Галатея... - повториха устните на любимия.

Момичето бе отдало чувствата, силите и живота си на този непознат младеж, а дори не го познаваше. Живееше за него, дишаше за него, а той сигурно дори не знаеше за нейния трепет.

- Здравей! - каза й той с радостна нотка в гласа.

- Да, здравей... - промълви Галатея едва чуто.

- Какво се е случило? - попита загрижено младежът.

Девойката мълчеше. Какво ли да му отговори - че го обича и, че не може да живее без него? Не... Той щеше да й се присмее и повече да не го види. Затова трябваше да замълчи.

- Нищо. Нищо не се е случило.

Една горчива сълза се откъсна от тъмносините й очи и се спусна по румената й страна. Не можейки да понесе повече, тя се обърна, рязко отвори вратата на градината и побягна към двореца, оставяйки смаяния момък зад себе си.

***

Червени листчета роза падаха на стъклената маса, вече изсъхнали и безжизнени. Така се чувстваше и сърцето на Галатея. То бе попаднало в бодливия венец на любовта, такава, каквато само тя я познаваше. Нямаше вече смисъл да живее, щом няма да вижда любимия си. За нея слънцето вече бе залязло и загубило надежда отново да изгрее. Гледаше розите, до преди ден свежи, с ярък цвят и силен опияняващ аромат, сега притихнали, загубили живот, започнали да ръсят изсъхнали листа върху масата. Момичето се усмихна. Не беше сама в самотата си. Имаше още някой, който да сподели мъката й. Вдигна поглед към небето. Нямаше дори един облак по него, а слънцето пращаше златни лъчи към Галатея, за да утеши и успокои. Но сърцето й бе неутешимо.

***

На следващия ден тя отново излезе в градината. Искаше да се разходи и поне малко да отклони вниманието си от налегналата я мъка. Като никой друг път розите издаваха изключително силен аромат. Момичето усети разликата и се зарадва, сякаш цветята специално заради нея бяха дали най-доброто от себе си. Видя една бреза, свела клони над езерото и се запъти към нея. Седна под кичестата й корона и се загледа в повърхността на езерото. Слънцето отразяваше лъчите си в него, сякаш бе огледало, в което светилото да види хубостта си. Един славей се беше настанил точно над главата й. Когато видя момичето, за да докаже майсторството си, подхвана една бавна и лирична песен, която накара девойката да се умисли.

- Защо ми е любов? Не съм ли достатъчно щастлива със семейството, приятелите и градината си? Сякаш нямам всичко, за което съм си мечтала? Не... едно единствено нещо ми липсва, за да съм напълно щастлива, но него няма да получа. За него трябват две души, не една. Любовта не ми носи никакво щастие... Въпреки че цялото ми съзнание е обзето само с нея, не мога да понеса повече този товар...

Славеят замлъкна, явно обезкуражен, че може да помогне. Цялата природа мълчеше, притихнала в очакване на случващото се.

Галатея стана и се насочи към езерото. То, което бе дало на момичето едни от най-хубавите й мигове, сега щеше да отнеме живота й. Но не беше, което искаше... Не и то...

Момичето седна на брега и се загледа в езерото. Водата беше толкова чиста, че се виждаше дъното и малките рачета, които скитаха там. Наведе се, и прокара пръсти по кристално гладката повърхност на водата. Вече знаеше какво да направи.

Очите и проследиха дължината на езерото, която се губеше дълбоко в хоризонта.

Девойката се изправи и се гмурна във водата, загърбвайки всичко. Любовта, живота и всички мигове на щастие, които бе преживяла. Продължаваше все по-навътре като леки вълни от плуващото й тяло. Постепенно тялото натежа, потъна, а водата отново стана неподвижна.

Сякаш нищо не се бе случило.