Краят на една любов, краят на една раса

 

І

Беше късна вечер. Улиците на Пловдив бяха оживени. Учениците от вчера бяха разпуснати във ваканция и сега те търсеха да се вмъкнат в някоя чалга дискотека, за да се напият. Кикот, ругатни и цигарен дим се носеха из въздуха. Нищо необичайно за голям град.

В един от крайните квартали група тийнейджъри се бяха събрали и си говореха:

-     Прекрасно! – възкликна едно от момчетата – Днес е нашият ден! Алкохол, момичета, чалга…

-     Дааа! – обади се друго – Най-накрая свърши това ужасно училище! Сега ще мога спокойно да…

От блока до тях се разнесе вик:

-     ЩЕ ТЕ УБИЯ! – изръмжа мъжки глас

-     Съжалявам, татко! Без да искам! – плачът на девойката беше сърцераздирателен, но момчетата се отдалечиха с погнуса.

-     Пак тази Луна и скапания ѝ баща. – каза първото - Хайде да се омитаме, че ми призлява. Другите момчета се съгласиха и тръгнаха към най-близката автобусна спирка.

На втория етаж на блока живееше Луна Стивънс. Петнадесет годишно момиче, пратено при баща си, тъй като майка ѝ не я искаше. По време на краткия си престой в България Емили Стивънс се беше влюбила в един българин. За съжаление обаче, тя се върнала в родната си Англия, без дори да подозира, че е бременна. Когато малката Луна се родила, тя била изпратена на баща си, защото съпругът на Емили не желаел да гледа детето. Петър Петров приел момиченцето с радост и се грижел добре за нея, докато не се пропил. От десет годишна възраст Луна бива пребивана от пияния си баща за най-малката грешка. Тя нямаше приятели, защото всички от училище я избягваха. По-хитрите деца я използваха при контролни, за да преписват от нея, тъй като тя беше ученолюбива. Тя беше дребничка и слабичка. Имаше къса, тъмнокестенява коса и тюркоазено сини очи. Луна обожаваше да чете фантастични книги за вещици, върколаци, духове и вампири. Те я откъсваха от реалността, от болките, заради пребиванията и я караха да мечтае. Понякога тя си представяше, че е някоя от героините и притежава способности. Но рано или късно книгата свършваше и тя отново се връщаше в реалността.

-     Ти, глупачке! – крещеше баща ѝ – Как може да си толкова несръчна! Нима не знаеш, че едвам те изхранвам, а сега и чинии трябва да купувам. – той вдигна ръка и удари момичето по лицето. То изпищя и се сви. – Махни се от погледа ми! Изчезвай!

Луна изтича в другата стая и се хвърли на леглото. Сълзите се стичаха по лицето ѝ, замъглявайки погледа ѝ. Искам да умра, да се отърва от тези мъчения, мислеше си тя. Умората я надви и скоро заспа.

Сънуваше, че е в някаква гора. Беше тъмно, непрогледен мрак се стелеше на всякъде. От далече се чу рев. Тя изтича по посока на звука и се озова на една поляна. Светлината на пълния месец осветяваше, макар и слабо ужасяваща гледка. Множество хора се бяха събрали в полукръг около един мъж, който бе коленичил до нечий труп. Мощен рев отново разцепи нощта. Мъжът изпитваше болка и гняв, сълзи се стичаха по лицето му. Той нареждаше думи на непознат за нея език. Изведнъж вдигна глава и единственото, което Луна успя да види, бе че очите му искряха в жълто. В следващия миг той извади меча си и се прониза в гърдите.

Луна се събуди с писъци. Тя покри с ръка устата си и притай дъх в очакване баща ѝ да нахлуе с пръчката и да я набие. Но нищо такова не се случи. Беше необичайно тихо. В този момент нещо в тъмнината се размърда. Огромна човешка фигура се приближаваше към нея. Понечи да извика, но нямаше глас. Затвори очи с мисълта, че това е краят, тя щеше да умре.

 

ІІ

Мракът отдавна се беше спуснал  и обгръщаше Странджа и Сакар в своята призрачна прегръдка. Гъста мъгла се стелеше по земята, не позволявайки човешкото око да проникне през нея. По небето плуваха малки пухкави облачета, гонейки се кое по-напред ще закрие луната. Тази нощна господарка, чийто диск бе пълен тази нощ осветяваше полетата и се опитваше да проникне през мъглата и дърветата на близката гора. Беше тихо… мъртвешки тихо.

Изведнъж се чу глухо тупване, което се повтаряше на равни интервали и постепенно се засилваше. От гората изскочи вълк. Спря за момент и вдигна глава към луната, миг по-късно отново тичаше. Цялото му тяло излъчваше мощ. Мускулите му се свиваха и отпускаха в такт с движенията. Постепенно започна да увеличава скоростта си. В следващия миг той беше във въздуха. Вятърът развяваше сребърната му козина и тя блестеше на лунната светлина. Лапите на вълка започнаха да се удължават. Тялото му започна да се променя. Когато се приземи на мястото на вълка имаше мъж. Той имаше внушително тяло. Беше висок близо два метра, имаше широк раменен пояс, а мускулите на ръцете, краката и гърдите му излъчваха същата мощ като тези на вълка. Имаше невероятно лице – перфектни черти, високи скули, очи с цвета на океана, а устните му… прекрасни и ясно очертани, за които всяка жена би дала мило и драго. Косата му беше гарваново черна и дълга до раменете. Мъжът се отправи към близкото дърво където бяха прилежно сгънати дрехите му. Облече черните си панталони и вдигна бялата си риза от земята, за да я почисти от полепналите по нея листа. В този момент от гората проехтя смях. Мъжът се обърна. Тялото му беше стегнато в очакване.

-     Пак се измъкваш по нощите да тичаш, принце! – каза женски глас леко подигравателно – Не те ли е страх, че ще хванат някой път?

Клоните на едно от близките дървета се раздвижиха. Младо момиче, облечено в бяла рокля от тънка коприна, се спусна плавно на земята сякаш гравитацията не съществуваше. Тя беше невероятно красива. Тялото ѝ беше сякаш изваяно от скулптор и тънката дрешка подчертаваше всяка извивка. Имаше овално, детско личице с перфектни черти, които подчертаваха сочните и устни. Русата ѝ коса се спускаше на вълни до кръста, а очите излъчваха слаба неоново синя светлина. Мъжът коленичи, опря левия си юмрук в земята и наведе глава. Беше длъжен да отдаде почит на Изповедника, тяхната връзка с Нора – богинята на вампирската раса. Девойката се приближи.

-     Нали знаеш какво следва щом родителите ти разберат. – тя се засмя тихо. На лунната светлина блеснаха чифт остри като бръснач кучешки зъби. – За твой късмет те нищо няма да научат.

Мъжът вдигна глава. В очите му четеше смайване. Изповедникът се приближи и го накара да се изправи.

-     Ако не бях аз здравата щеше да си изпатиш.

-     Но защо ми помагате? – попита мъжът

-     Ах, Фелан! Не пренебрегвай правилата. Не съм ти позволила да говориш. – тя отново се засмя, но този път в тонът и имаше остра нотка.

-     Съжалявам.

-     Простено ти е. – момичето се приближи още по-близо и постави ръката си върху гърдите на мъжа. Той си пое дъх. – Знаеш ли, Фелан, чудех се защо когато съм близо до теб ти не реагираш като всички останали мъже. Сякаш докосвам камък. – тя уви ръце около врата му и положи глава на гърдите му.

-     Как може да го правите?

-     Фелан! – тонът ѝ беше остър.

-     Съжалявам.

-     Позволено ти е да говориш.

-     Защо се държите така? Имам предвид след като не можете да чувствате…

Фелан беше прекъснат от оглушителния смях на Изповедника.

-     Интересен въпрос… Защото ми е заложено по природа… не знам. Но по интересния въпрос е ти защо се държиш така?

-     Защото… не се обиждайте, но аз не изпитвам нищо към Вас.

-     Също както и към Лафей, но това не ти пречи да спиш с нея, нали? – той понечи да възрази но тя не му позволи. – Недей да лъжеш. Аз знам всичко, нищо няма скрито от моя поглед. Както и да е, за друго те потърсих. Имам една задача за теб. Току-що научих, че се родил Проповедник. Младо човешко момиче има способността да вижда в бъдещето. Това не се е случвало от 500 години насам. Искам от теб да отидеш да я вземеш и да я доведеш тук. Тя ще ни е нужна, за да предвидим следващите ходове на вещиците.

-     Но как ще отнема детето от родителите му?

-     Повярвай ми, ще ти бъде благодарна. Майка ѝ я е изоставила, баща ѝ е алкохолик и я бие непрекъснато…

-     Съгласен съм. – прекъсна я мъжът.

-     Отлично! Колата ти те чака паркирана на пътя. Тя живее в Пловдив, а на GPS-а е зареден адресът ѝ. Искам да я доведеш право тук, разбра ли.

-     Да. – той се отправи към колата. – До скоро, Кайла!

Девойката се засмя и се отправи навътре в гората.

 

ІІІ

Фелан почти беше пристигнал в Пловдив, когато започна да се зазорява. Той отби в най-близкия мотел, за да се скрие от Слънцето. Под купола на Свещената земя, вампирите спокойно можеха да се наслаждават на слънчевите лъчи, но не и на открито. И най-слабият лъч изгаряше нежната им кожа, като сярна киселина, оставяйки мехури. Фелан влезе вътре и се отправи към рецепцията.

-     Искам една стая. – каза кратко той.

Жената от рецепцията го гледаше сякаш за първи път виждаше мъж. Започна да приглажда косите си и да пелтечи:

-     К-к-колко време щ-щ-ще останет-т-те?

Мъжът завъртя очи. Човешките жени са просто отвратителни, помисли си той. Извади от джоба си две столевки и каза:

-     Искам стая, която да има дебели завеси. Ще остана до залез.

-     Р-р-разбира с-с-се! – тя изприпка нагоре по стълбите и след десет минути, слезе обратно. Беше си сложила още един слой червено червило, черен молив и пудра. Приличаше на призрак с тази напудрена кожа и подчертани очи и устни. На Фелан му се догади. – Стаята ви е на вторият етаж. – поне гласът ѝ звучеше по-самоуверено – Заповядайте ключа. Ако ви потрябва нещо повикайте ме.

-     Да благодаря.

Мъжът се качи в стаята си и дръпна завесите, но точно преди да закрие вторите прозорци, слаб лъч светлина изгори ръката му.

-     По дяволите! – изруга той и побърза да покрие плътно прозореца.

Седна на леглото и погледна ръката си. Не беше много зле, до минута, две щеше да зарасне. За разлика от Нечистокръвните – хора превърнати във вампири, расата на Чистокръвните, на първородните се нараняваше и изпитваше болка. Чистокръвните вампири имаха по-нормална кожа, сърцата им биеха, докато техните полубратя бяха бледи, почти прозрачни и се хранеха и разчитаха на човешката кръв, за да живеят. Първородните се пиеха кръв само от своя вид, за да черпят сили. Техните мъже са войни, готови да умрат, за да защитят Кралското семейство. Имаше много различия между двата подвида, затова Древното кралско семейство създало законите на тяхната раса и йерархията. Над Кралското семейство стоят само богинята Нора и нейната избраница - Изповедника. Тя по принцип е млада жена, на не повече от 500 години, която бива лишена от чувства, за да бъдат нейните решения безпристрастни. След Кралското семейство се нареждат благородниците, в чиято кръв има остатъци от човешката. В дъното на пирамидата стоят Нечистокръвните. На тях им е забранено да говорят с благородниците и Кралското семейство освен ако не им се позволи, а ако посмеят да ги погледнат в очите наказанието е смърт. Те пък за сметка на това изобщо не държат да се срещат с Кралското семейство, пръснати по целия свят, тях не ги интересува нито къде, нито кои са Първородните. Така скрити в горите на Странджа и Сакар чистокръвните вампири живеят без да се тревожат, че ще бъдат открити от вещиците, които ги преследват.Фелан лежеше на леглото и си мислеше за разговорът с Изповедника. От къде тя знаеше, че той не е влюбен в Лафей. Жена му беше красива – червенокоса, с очи черни като нощта, но той не изпитваше към нея дори приятелски чувства. Беше женен за нея по неволя, защото след като навърши 25 години и премина през превръщането имаше една година да си намери жена. Той така и не успя, затова баща му го накара да приеме за своя съпруга Лафей – дъщерята на най-добрия му приятел. Нямаше избор, като кралска особа той е длъжен да спазва законите и да бъде пример за останалите. Колко ненавиждаше тази си участ… Беше склонен да даде душата си, за да бъде свободен, да може да се влюби и да се ожени щастливо. Да се разхожда без бащината охрана да го следи и наблюдава от някой ъгъл. Затова той обожаваше да тича нощем, да изминава километри без да спира във вълчата си форма. Така, макар и за кратко чувстваше, че е свободен. Но баща му и това му забрани. Страхуваше се да не изгуби сина си, ала този негов страх се превръщаше в параноя. Пред последните месеци Фелан не излизаше от двореца без лична охрана и му бе наложен вечерен час. Вярно, вещиците бяха дошли наблизо, една доста голяма група беше забелязана в  района на София, но това беше на километри от домът им. Кралят това не го интересуваше. Преди 500 години, по време на последното нападение на вещиците, жена му и първото му дете били заловени. След много битки той успял да ги намери. Спасил жена си, но дъщеря му била хладнокръвно убита от една от вещиците. Съкрушен от загубата, а и поради здравословното състояние на жена си, той не искал деца. След пет века оплакване на любимата си дъщеря, той се съгласил да има деца, за да остави наследник. Първо се родил Фелан, а десет години по-късно и брат му Нааш. Заради преживяното кралят твърде много покровителствал над синовете си, особено върху големия. Негово височество държеше Фелан да има лична охрана до себе си. Той не посещавал училище като брат си, а учел вкъщи. Като малък му било разрешено да си играе само и единствено в двора на двореца. И сега му забрани да излиза нощем. Това вече не можеше да го понесе.

-     Как може да ми го причинява? – промълви той на глас.

Фелан погледна часовника си – слънцето беше залязло преди три часа. Унесен в мисли беше забравил да следи времето. Той се стресна и скочи от леглото. Слезе по стълбите и хвърли ключовете на жената от рецепцията и измърмори някакво си „Довиждане” и излезе от мотела. Качи на черния мерцедес и настъпи педала на газта. Пет минути по-късно беше на адреса посочен от Изповедника. Според допълнителните инструкции, момичето живееше на втория етаж на блока. Беше късно вечерта и тийнейджърите се готвеха да празнуват. Група момчета се отдалечаваше от блока гледайки го с отвращение. От входа се разнесе писък на момиче.

-     Махни се от погледа ми! Изчезвай! – изръмжа мъжки глас

Това трябва да е негодника, който я бие, предположи Фелан. Макар да му се искаше да се качи веднага и да отмъкне главата на мръсника, който налагаше девойката, той си наложи да изчака. Час по-късно всичко утихна. Той бавно се качи по стълбите и отиде до апартамента от който беше чул писъка. Натисна силно вратата и тя изскочи от пантите с глух пукот.

-     Кой е там? – дрезгавият глас на бащата се чу от вътре.

На Фелан му беше нужна цялата да вложи цялата си воля в това да се удържи да не го обезглави. Той го приспа и изтри всички спомени, за дъщеря му които някога е имал. Влезе в другата стая и се отправи към леглото, но тъкмо когато понечи да я вземе на ръце тя изпищя и се изправи в леглото. Фелан се скри в сенките. Очевидно беше сънувала кошмар и той не искаше да я ужаси като се изправи веднага пред нея. Момичето покри с ръце устата си и се ослуша, чакаше нещо. После се обърна и го погледна в очите. Тя се опита да извика, но нямаше глас. Затвори очи и застина. Фелан се приближи към нея. Макар да беше тъмно той виждаше перфектно. Забеляза измършавялото ѝ телце, подпухналите ѝ от плач очи, синините по тялото ѝ. Той стисна ръката си в юмрук толкова силно, че кокалчетата му изпукаха. Приклекна до леглото и я погали по гърба.

-     Не се бой. – прошепна той – Няма да те нараня. Тук съм, за да ти помогна.

Дали защото беше сънена, или наистина осъзна, че идват да я спасят, Луна се вкопчи за реверите на якето на Фелан и промълви:

-     Отведи ме оттук. Спаси ме!

Той я взе на ръце и я понесе към колата. Докато стигнат тя беше заспала отново в обятията му. Нежно я постави на предната седалка и я зави с якето си. После запали двигателя и потегли обратно към дома.

 

 

ІV

Бяха изминали половината път, когато Луна се събуди. Болеше я всичко, но това не беше ново за нея. Беше свикнала с болката също и със сините по тялото. Изведнъж осъзна, че не е в леглото си и по-лошо, изобщо не си беше вкъщи. Тя се изправи рязко и се огледа около себе си. Беше в някаква кола и пътуваше с мъж, който изобщо не познаваше. Смътно си спомни за силуета в тъмния ъгъл на стаята си. Нима беше отвлечена? Тя изпищя и мъжът рязко наби спирачки.

-     Уоу! Спокойно! – усмихна ѝ се той – Не ме стряскай така.

-     Кой си ти? – попита тя – Защо ме отвлече?

-     Името ми е Фелан. И само за протокола, не съм те отвлякъл, спасих те.

-     Но аз не съм искала да ме спасяваш.

-     Преди два часа ме умоляваше да те отведа оттам.

-     Какво?

-     Не си ли спомняш? – той я погледна в очите – Ти каза: „Отведи ме оттук! Спаси ме!”

-     Не. Това не може да е вярно. – тя клатеше глава

-     Не се страхувай. – гласът му бе нежен – Там където отиваме ще си в безопасност.

-     Спри колата.

-     Какво? – такава реакция не беше очаквал

-     Спри колата или ще викам!

-     Добре. – той отби в страни и спря.

Луна изскочи навън, но поради рязкото изправяне и причерня и залитна. Но вместо да падне тя се озова в прегръдките на Фелан.

-     Как…

-     Ще ти обясня по-късно. – отговори той преди още му е задала въпроса. – Сега искам да се успокоиш.

-     Да се успокоя!? – гласът и се повиши с две октави нагоре. – Ти ме отвлече! Баща ми ще се побърка, ще се обади в полицията…

-     Баща ти изобщо не знае, че съществуваш.

-     Може да се държи така, сякаш не съществувам, ама чак пък толкова.

-     Аз изтрих спомените му за теб.

-     Какво!?

-     Нека да започнем отначало. Името ми е Фелан и съм вампир от Чистокръвните. Син съм на…

Оглушителния ѝ смях го прекъсна.

-     Виж какво, Фелан, или там както се казваш. Трябва да ме върнеш обратно, защото не искам когато баща ми се събуди да не ме намери. Не искам да ме бият, защото ти си въобразил, че си вампир и ще ме спасиш. И аз си представям понякога, че имам способности, но не преувеличавам толкова.

-     Мислиш, че те лъжа?

-     Изобщо не мисля. Вампирите, вещиците, демоните, върколаците и другите фантастични същества, в които ти вярваш ги има само в книгите…

-     Замълчи! – тонът му беше остър. Тя инстинктивно се сви. – Съжалявам.

Фелан се учудваше на собствените си постъпки. Никога преди не се е извинявал за нищо на човек. А сега това малко момиче, го кара да се чувства сякаш тя е нещо, което му е много ценно. Искаше да я закриля, да прегърне и никога да не я пуска. Той разтърси глава в опит да проясни мислите си. Тя е човек, за бога! А хората са глупави и гнусни, мислеше си той, ала нищо не постигна. Тя го привличаше като магнитно поле. Застави се да се държи на ниво.

-     Трябва да ми повярваш! – каза той накрая – Вампирите и вещиците, дори и върколаците съществуват в действителност. Нашата раса, на вампирите е преследвана от вещиците. Имаме нужда от твоята помощ, защото ти можеш да виждаш в бъдещето. Вещиците откриха скривалището ни и единственото не преимущество е да можем да предвидим какво ще се случи.

-     Съжалявам, че ще те разочаровам, но аз не мога да виждам в бъдещето.

-     Още не, но Изповедника ще те научи.

-     Кой?

-     Виж, нека те заведа при нея, тя ще ти обясни всичко.

-     Добре.

-     Добре? Никакви протести, обиди по мой адрес, че съм луд и писъци?

-     При едно условие.

Фелан въздъхна.

-     Какво?

-     Докажи ми, че наистина си вампир.

-     Нима моята дума не ти е достатъчна?

-     Искаш ли да дойда с теб? – тя извади мобилния си телефон от джоба – Или да се обаждам на полицията.

Още преди да успее да натисне и едно копче, телефона беше в ръцете на Фелан. Той я притисна към колата и ѝ се озъби. На слабата лунна светлина блеснаха чифт кучешки зъби.

-     Не ме ядосвай! – почти изръмжа той. – По принцип съм добър, но мога да бъда и много, много лош.

Тя кимна. Фелан отпусна хватката си и я остави да се качи в колата. Останалата част от пътя я прекараха в мълчание.

Пристигнаха почти към зазоряване. Фелан я заведе в дома на Изповедника. Още щом врата се отвори той коленичи.

-     Изправи се. – каза тя – Благодаря ти, че изпълни тази задача. – очите ѝ засияха в ярък син цвят. Махна с ръка пред очите на Луна и тя заспа. Когато Кайла заговори, гласът ѝ бе различен. – От този момент нататък Луна Стивънс престава да съществува. Тя няма да те помни, нито ще помни миналото си. Аз ще ѝ дам ново минало и нов живот. Не искам да я виждаш повече, поне за период от десет години.

-     Както заповядате, богиньо. – той наведе глава.

-     Сега си свободен. Прибирай се у дома. – пое Луна от ръцете на Фелан и влезе обратно в къщата си.

 

V

Десет години по-късно…

В Авалон, древния град на вампирската раса, под вълшебния купол, който го скриваше от погледите на хората, беше още тихо. Зората тъкмо се разпукваше и първите слънчеви лъчи, правеха неуспешни опити да пробият защитата на града. Интересно място, ако си човек и не знаеш за съществуването на вампирите. Не е много по различен от останалите малки български градчета – множество къщи с големи дворове, не асфалтирани, посипани с чакъл улици, много дървета, храсти. Чуваха се птичи песни и ромоленето на близката река. Да. Авалон не се различаваше особено от малките градчета, но само на пръв поглед. Всички къщи в града бяха построени по строго определен стандарт и бяха абсолютно идентични – на два етажа, средно големи, с красиви веранди, старинни прозорци и задължително измазани в бяло. Двете сгради, които се различаваха от всички останали бяха Дворецът и Домът на Изповедника. Дворецът беше огромно имение на пет етажа, намиращо се в южната част на Авалон, със старинни викториански прозорци и огромна порта. Беше ограден от висок пет метра и дебел два метра зид с остри шипове на върха. На всеки ъгъл се мяркаше по един пазач, който патрулираше в определения му район. Отзад имаше огромна градина пълна с най-различни цветя. Множество пътечки се преплитаха заедно образувайки лабиринт около растенията. В средата на градината имаше голяма беседка с дървен купол и стени по които се увиваха различни цветя. Във въздуха се носеше ухание на рози, люляк, лавандула, орхидеи и други цветя.

За разлика от Двореца, Домът на Изповедника беше малка едно етажна къщурка в края на града близо до гората. Тя също имаше малка градинка, но там цъфтеше едно единствено цвете – черната роза. Никъде другаде, дори и в Двореца нямаше черни рози. Вълшебният цвят показваше меките си като кадифе венчелистчета само вечер. По изгрев те вече са загубили красотата си. Къщата беше измазана в бяло и имаше ниски огради. Прозорците и бяха обикновени, а вратата никога не беше заключена. Домът на Изповедника за вампирите беше като църквата за хората. Когато са болни, нещастни, извършили са грях или просто търсят, на кого да излеят мъката си, вампирите отиваха при Изповедника и винаги намираха нужната подкрепа.

Авалон в действителност беше прекрасен град. Малцина са имали щастието да го видят, а още по-малко, да се разходят из улиците му. И това бе така заради вълшебния купол. Той скриваше града от хорските погледи, оставайки ги да виждат изоставена поляна. Ако някой човек се опиташе да мине от там, куполът просто го прехвърляше от другия си край. Човекът не забелязваше нищо просто продължаваше да върви. Други по-наблюдателни хора, забелязали магията, вярваха че това място е прокълнато и го избягваха. И в крайна сметка градът си оставаше скрит и защитен. Куполът обаче имаше един огромен недостатък – не позволяваше на града да се телепортира от едно място на друго, а свалянето му отнемаше твърде много време. Така, че той защитавайки ги, едновременно ги оставяше беззащитни, ако твърде късно бъдат забелязани евентуални нападатели.

Жителите на Авалон, вампирите, не се различаваха особено от хората. На външен вид, единствената разлика са кучешките зъби. Различаваха се доста по обичаи и предразсъдъци, но и хората, и вампирите имаха семейства, деца, ходеха на пазар, жените клюкарстваха, мъжете се събираха на по бира или да гледат човешкия футбол. Единствената коренна разлика поради която те криеха своето общество в тайна бе нуждата им да пият кръв. Това на пръв поглед нищожно различие, караше представителите на човешката раса да изпадат в ужас. Те сравняваха вампирите с демони, с живи мъртъвци, заради по-дългия им живот и това до някъде беше вярно. Казвам донякъде, защото хората се бяха сблъсквали само с Нечистокръвни, а те доста съвпадаха с описанието. Нечистокръвните бяха живи мъртъвци, но не и демони. Въпреки всичко, ако кажеш на някой човек, че си вампир, той или ще те помисли за луд или ще избяга панически. Чистокръвните вампири бяха миролюбиви, не обичаха войните и за това предпочитаха да се крият. Един единствен техен представител не беше съгласен, но никой не му обръщаше внимание.

Фелан се събуди с една единствена мисъл в главата си – да се види с момичето, което беше спасил преди десет години. Искаше да види, колко е пораснала, дали е добре, дали е все така упорита… Глупости! Това бяха извинения, които сам си натякваше, защото не искаше да си признае, че макар да бяха минали 10 години той все още беше подвластен на магнитното ѝ привличане. Той скочи толкова рязко от леглото, че събуди жена си и тя измърмори нещо недоволно.

-     Какво? – попита Фелан

-     Къде си хукнал толкова рано, скъпи?

-     Имам работа. – отвърна той.

-     Не може ли да почака? Имам нужда от теб.

-     Не. Съжалявам.

Изхвръкна от стаята, изтича надолу по стълбите и излезе навън. Без изобщо да се двоуми, той се отправи към Дома на Изповедника. Движеше се механично, с големи крачки, без да обръща внимание на малкото вампири, които му се покланяха. Забави хода си, чак когато стигна реката. Дишаше тежко. Седна на тревата и се заслуша в ромоленето на водата…тогава я видя. Беше нагазила до коленете, копринената ѝ рокля беше подгизнала. Кестенявата и коса, дълга до кръста, също беше мокра. Дрешката беше прилепнала по нея, очертавайки изящната ѝ фигура. Беше обърна към него и той можеше да види перфектното ѝ лице. Тюркоазените ѝ очи, обрамчени от дълги и тъмни мигли, блестяха на светлината. А устните ѝ… На Фелан му се прииска да скочи веднага и да постави своите върху тях. Искаше да я вземе на ръце и да я притисне до гърдите си. Изведнъж той с ужас осъзна, че тези мисли не са правилни, но това, което го ужаси повече бе, че магнитното привличане, не само не беше изчезнало, а напротив – беше се увеличило стократно. Той скочи на крака и понечи да се върне в Двореца, ала вместо това тръгна надолу към реката.

 

VІ

-     Виждам поляна. Тъмно е. – Луна лежеше на леглото си. Беше затворила очи, а Кайла се беше надвесила над нея. – Горещо е. Много, много горещо. Нещо гори. Да. Има пожар. Някаква къща… Не! Множество къщи горят. – тя смръщи вежди – Чувам смях… Кръв, много кръв…

-     Къде си, Селина? В Авалон ли е това.

-     Да… Не!... Не знам. – тя отвори очи. – Не мога повече! Съжалявам, майко, но само това виждам. Не знам дали е в Авалон.

Кайла се изправи и погали Селина по рамената.

-     Стига толкова. – каза тя – Това е достатъчно. Утре ще опитаме отново.

Отиде до малката масичка в другия край на стаята и взе от там чаша с вода.

-     Ето. Пийни. Аз излизам. Ще ида до Ламина. Нещо пак не е добре.

Кайла излезе и остави Селина сама. Тя се повъртя из къщи, но се чувстваше като в кафез. Излезе навън да се разходи. Слънцето беше изгряло преди час, два най-много и вече жегата не се понасяше. Селина се отправи към реката. Искаше да се разхлади, да се освежи и най-вече да се отърве от образите в главата си. Способността ѝ да вижда в бъдещето я уморяваше. Изсмукваше всичките ѝ сили.

Ромоленето на реката ѝ подейства успокоително.  Тя се приближи и докосна повърхността ѝ. Водата беше прохладна за разлика от въздуха и кожата ѝ я приветства с радост. Селина намокри ръцете си и изми лицето си, ала това не ѝ беше достатъчно. Тя пристъпи напред и нагази вътре до глезените. Беше приятно. Не ѝ пукаше за роклята, после щеше да я изпере. Изведнъж забеляза някакъв мъж да слиза надолу по хълма. Беше огромен – висок метър и деветдесет или дори два метра. Имаше масивно мускулесто тяло, широки рамене, а ръцете му бяха широки колкото бедрото ѝ. Косата му, гарванова черна и дълга до раменете, се развяваше от полъха на вятъра. Той ѝ помаха за поздрав. Селина го погледна учудено. Този мъж или се беше припознал, или беше луд.

Фелан се чувстваше сякаш щеше да полети. Не можеше тази прекрасна девойка да е онова слабичко момиченце, което беше спасил преди десет години. Обаче всяка клетка в тялото му беше привлечена от нея. Усещането беше познато, почти забравено през годините, ала абсолютно същото. Помаха ѝ, а тя го гледаше смаяно. Когато стигна до нея, той я хвана за ръката и я завъртя.

-     Боже! Колко си се разхубавила! Едвам те познах! Изобщо не приличах на онова малко момиченце.

-     Извинете, но… хм… изглежда сте се припознали. -  Селина се беше изчервила.

-     Не. – думите на непознатия звучаха уверено – Нима не помниш!? Та нали аз те докарах тук!

-     Как така? Та аз не съм напускала Авалон.

-     Глупости! Двамата пътувахме до тук, когато… – Фелан рязко млъкна. Изведнъж се сети, че онази нощ богинята Нора беше изтрила спомените ѝ. Той сведе поглед, за да скрие смущението си. Как е могъл да забрави! – Извинете ме. Определено съм се припознал. Моля, да ме извините.

-     Няма проблем. – Селина се усмихна леко. – Трябва много да приличам на вашата… – тя се поколеба за миг – приятелка. Бяхте готов да спорите с мен.

-     Да. – Фелан се засмя – И тя е също толкова прекрасна като вас… но нещо ми подсказва, че Вие сте по-прекрасна.

Селина отново се изчерви. Нито едно момче не ѝ беше казвало, че е хубава. Не, че тя се срещаше с много момчета. Изведнъж я осени ужасната мисъл, че сигурно прилича на плашило – цялата й рокля беше мокра, косата ѝ също. Опита се да скочи на брега, но се подхлъзна. Фелан я улови във въздуха. Повдигна я и я извади от водата, но не я пусна.

-     Как се казваш? – попита той.

-     Аз?… Ъм… Селина. – почти беше забравила как се говори, омагьосана от сините му очи.

-     Селина. – повтори той. От този момент нататък Луна Стивънс престава да съществува, думите на богинята отекнаха в ума му. Все пак беше запазила значението името ѝ, макар че го бе променила. – Приятно ми е. Аз се казвам Фелан.

Още щом произнесе името си Селина коленичи и сведе поглед. На нея, както и на всички деца, които не са навършили 25 (т.е. тези, които не са преминали промяната) им беше забранено да поглежда в очите членовете на кралската фамилия. Макар че промяната ѝ приближаваше, тя все още бе човек. Фелан се отвращаваше от Древните закони. Та те живееха в ХХІ век, а следваха правила създадени преди милиони години. Той подхвана брадичката ѝ с показалец и я накара да го погледне.

-     Изправи се. – каза меко.

-     Но, Ваше височество…

-     Казах да се изправиш! – той повиши тон. Направо му призляваше, когато някой го нарече „Ваше височество”.

Селина покорно изпълни заповедта. Сърцето ѝ препускаше лудо в гърдите. Знаеше, че това, което прави е нередно, но очите му я караха да забрави дори името си. Лицата им  бяха на сантиметри едно от друго. Фелан усети познат аромат – есенция от черна роза. Пое си дълбоко дъх. Премести ръката си и погали лицето ѝ. Беше нежно като листата на кокиче. Прекрасните ѝ устни бяха толкова близо. Трябваше само да се приближи още малко и…

-     СЕЛИНА! – гласът на Изповедника се разнесе из поляната.

В следващия миг беше между тях. Беше облечена в ярко жълта рокля, а очите блестяха от ярост. Тя зашлеви един шамар на Селина.

-     Заминавай вкъщи! ВЕДНАГА!

Девойката се хвана за лицето изненадана от удара. След което побягна към къщата. Кайла се обърна към Фелан. Неговото лице бе като издялано от камък. Нищо, което да ѝ подскаже, какво чувства.

-     Какви ги вършиш? – попита тя. – Отговори!

-     Помогнах на едно момиче, което щеше да падне във водата. – гласът му беше равен и спокоен. – А Вие току-що я зашлевихте. Ще си позволя да попитам защо?

-     Въпросите ги задавам аз! – гласът на Кайла трепереше – Как смееш да нарушаваш Древните закони!?

-     А Вие как смеете да удряте невинни девойки?

-     Нима я наричаш невинна? Тя гледаше в очите член на кралското семейство!

-     Защото аз ѝ позволих.

-     Лъжеш ме.

-     Не те лъжа.

-     Защо тогава си затворил съзнанието си, принце? – Кайла вече се бе овладяла и се беше върнала към старите си номера. – Защо се криеш?

-     Не се крия!

-     Да не би най-накрая да си се научил да чувстваш?

-     Аз чувствам.

-     Тогава значи си се влюбил.

-     Не е вярно.

-     Вярно е.

-     Не е вярно!

-     Вярно е!

-     КАЗАХ, ЧЕ НЕ Е! – очите му блеснаха в жълто

Изповедника вдигна ръце.

-     Добре. Не е вярно. – гласът и се сниши – Моля те, Фелан. Успокой се. Съжалявам.

Фелан не каза нищо повече. Обърна се и хукна към гората. По пътя събличаше дрехите си. Хвърли ги до едно дърво, засили се и скочи във въздуха. На земята се приземи сребърният вълк и побягна навътре в гората.

Кайла все още стоеше като зашеметена. Не може да е вярно! Просто не може, повтаряше си тя и клатеше глава. И въпреки това жълтия блясък в очите му беше напълно истински. Извади от чантичката на колана си мобилния си телефон. Погледна го и завъртя очи. Колко много се беше променил техния свят. Дори вампирите бяха зависими от технологията. Набра първият номер от списъка с бързи набирания и сложи телефона на ухото си.

-     Да? – твърд гърлен глас се чу от слушалката. – Какво има Кайла?

-     Извинете, че Ви притеснявам, Ваше величество, но мисля, че имаме проблем.

-     Слушам те.

-     Не мисля, че този разговор може да се проведе по телефона.

-     Аз съм в имението. Ела в офиса ми.

-     Добре.

Прибра телефона си хукна към Двореца.

Негово величество, крал Раул беше седнал в офиса си пред компютъра и обсъждаше с един свой приятел, доставките на хранителни стоки. Раул беше на 963 години, но не изглеждаше на повече от 45. Имаше стройно, добре сложено тяло. Косата му беше черна, а очите му с цвета буреносни облаци. Тези сиви очи бяха видели неща, които едва ли някой друг ще има нещастието да види. Те излъчваха спокойствие и мъдрост, качества, който кралят притежаваше в огромни количества. Всички го обичаха и уважаваха, някои дори казваха, че едва ли ще имат по-добър владетел от него. Раул се гордееше с двамата си сина. Особено обичаше и закриляше по-големия – Фелан. След ужасната смърт на дъщеря му, той почти се беше отказал да има деца. Сега много се страхуваше нещо да не се случи със синовете му. Държеше винаги да са с охрана и вечер да са пред очите му. Нааш покорно се съгласяваше с нарежданията на баща си, но не и Фелан. Той мразеше Древните закони и не разбираше страховете на Раул. Големият син имаше голям инат. Беше свободолюбив и обичаше да е сред природата. Редовно се измъкваше от стражите, за да може да потича в гората за час-два. Кралят се беше поболял. Не можеше да намери начин да усмири сина си. Колкото повече ограничения му налагаше, той толкова повече ги нарушаваше.

Потънал в мисли, кралят се стресна от почукването на вратата на офиса.

-     Влез! – каза той.

В стаята пристъпи Кайла. Жълтата ѝ рокля беше изцапана, а косата ѝ разрошена. Дишаше тежко, което значеше, че е тичала.

-     Какво има, Кайла? Защо си тичала? Какъв е проблема?

-     Фелан… Той… Древната сила… – уморена от тичането тя неможеше да свърже думите си в изречение.

-     Чакай. Успокой се и ми обясни за какво става въпрос.

-     Преди малко аз и Фелан спорихме и очите му проблеснаха в жълто. Боя се, че се е отключила Древната сила.

-     Как така? Разкажи ми.

Кайла разказа всичко на краля от игла до конец. Не пропусна и най-малката подробност. След като завърши погледна Раул очите. Те бяха замислени.

-     Очаквах да се случи. – каза той накрая. – Тази негова непокорност…А аз продължавах да го ограничавам…

-     Не сте виновен Вие, а аз. Не трябваше да споря с него.

-     Не се самообвинявай. Щом богинята Нора е решила, значи така трябва.

-     Не мислите ли, че може Селина да е виновна. Ако той се е влюбил…

-     Той си има жена. Дори и да се влюбил никога не би ѝ изневерил. И все пак да се надяваме, че грешим. За да предотвратим нещастни инциденти, ще премахна ограниченията и ще кажем на всички да не му опонират. И ще се помолим Нора да си вземе Древната сила обратно.

-     Ваше величество, не знам дали момента е подходящ да подхващаме тази тема, но Селина наближава да навърши 25 и…

-     За това говорих с Нааш. – прекъсна я краля – Той се съгласи да я вземе за съпруга. До месец всичко ще е уредено. Ритуалът по бракосъчетанието и превръщането ѝ ще се проведат в Дворецът тайно.

-     Както заповядате. Аз ще си вървя.

-     Не се карай на Селина. Тя не е виновна.

-     Добре.

Кайла напусна имението и се отправи към дома си. По пътя отправяше молби към богинята да освободи Фелан от това тежко бреме.

            Беше някъде към полунощ, когато сребърния вълк се върна в града. Козината му беше мръсна от дългото тичане. Дишаше тежко и едва пристъпваше. Беше се докарал до пълно изтощение. Не успя да направи и пет крачки и се строполи на меката трева. Ушите му бучаха, сърцето му препускаше в гърдите. Огън гореше във вените му и това му харесваше. Затвори очи и си спомни за Селина – нежна и кожа, копринената й коса…После пред погледа му изникна образа на Изповедника. Докато спореше с нея усети как някаква сила се освободи от него и го заля силен гняв. Искаше му се да се нахвърли върху Кайла. Беше му нужна цялата воля, която има, за да избяга от нея. Защо се почувства така? Какво толкова беше казала, че да го ядоса толкова? Пред очите му отново се появи Селина. Тогава значи си се влюбил, гласът на Изповедника проехтя в главата му. Възможно ли е? Никога преди не се беше чувствал така, както когато беше около Селина. Дори Лафей не е могла да събуди тези чувства, макар да бяха женени от десет години. Никоя друга жена не би могла да ги събуди. Фелан беше подарил сърцето си преди десет години на малкото слабичко девойче без дори да съзнава, а сега се надяваше и тя да му подари своето. Вълкът наддаде жален вой. После се заслуша в ехото. Изведнъж до ушите му достигна някаква мелодия. Някой пееше. Фелан прие човешката си форма и тръгна по посока на звука. На един хълм извън купола на града лунната светлина осветяваше очертанията на едно момиче. То бе вдигнало поглед към нощната господарка и редеше слова възхваляващи красотата и величието ѝ. И сякаш нейната песен бе магическо заклинание, което подейства на всичко наоколо. Луната започна да свети по-ярко, лек ветрец полъхна, за да размърда тревата и листата на дърветата и да понесе песента ѝ по-далеч. Горските животни забравиха за страховете си и излезнаха от скривалищата си, за да послушат. На Фелан му стана леко на душата. Знаеше, кой пее тази вълшебна песен и прииска му се и той да запее с нея. Ала тя щеше да го познае и да избяга. Помисли малко и накрая намери решение на проблема - прие вълчата си форма и тръгна нагоре по хълма.

 

VІІ

След като се прибра у дома Селина плака дълго – час-два, а може би и повече. Знаеше какво щеше да се случи след като майка ѝ се прибере. Кой знае колко бой щеше да изяде и дали щеше да ѝ се размине само с пердах? И въпреки всичко не съжаляваше, че се е запознала с принца, напротив искаше да го види отново. Искаше да го опознае, да са сприятели с него…Селина спря потока от мисли преди да стигнала прекалено далеч. Знаеше, че е женен и това я дразнеше. Искаше й се тя да е на мястото на Лафей. Скочи от леглото и разтърси глава. Не биваше да мисли такива неща, не беше правилно да пожелава мъжът на друга жена. Селина свали мократа рокля и облече нова. Тя беше в тъмно син цвят, почти черен. Беше по плътна от бялата и щеше да й държи топло. Слънцето се бе залязло, което значеше, че розите в градината скоро ще цъфнат. Взе едно наметало и излезе навън. Откъсна един розов цвят, който беше на път да разцъфне и тръгна по пътеката. Не знаеше на къде отива, но искаше да види луната, което значеше, че ще трябва да се качи на високо. Излезе от града и се огледа. Не далеч от мястото, на което се беше спряла се издигаше висок хълм. Идеално, помисли си Селина и тръгна нататък.

Когато се изкачи седна на тревата и зачака изгрева на луната. Не чака дълго. Скоро лунния диск се издигна над хълма и освети поляната. Беше пълнолуние, което означаваше, че тази вечер силата ѝ стига върха си. Селина затвори очи и се съсредоточи. Различни образи започнаха да се появяват зад затворените ѝ клепачи. Започна да се оформя картина:

Беше мрачна нощ, във въздуха се носеше миризма на кръв. Чуваха се писъци. За първи път Селина разбра къде се намира и това я ужаси. Беше в Авалон, на няколко метра от Двореца. Улиците бяха застлани с трупове. Повечето бяха с изтръгнати сърца и отрязани глави. Тя извърна поглед, но от другата страна виждаше същото. Смърт. Някак си подсъзнателно тя се почувства виновна. Сякаш тя беше предизвикала тези събития.

Отвори рязко очи. Не искаше да гледа повече в бъдещето, не и в тази прекрасна вечер. За да се отърве от образите тя запя. Древните думи, които излизаха от устата ѝ я успокоиха. Тя се почувства лека. Нима тези песни наистина са вълшебни, помисли си тя. Дебелата книга, която майка ѝ тъй умело беше скрила попадна в ръцете ѝ случайно. Докато търсеше какво да чете Селина събори цял рафт с книги. Най-отзад беше видяла една стара книга с изтъркани корици. Отпред пишеше „Древни магически песни”.  Тя си помисли, че заглавието е метафорично и прелисти страниците. За няколко дни научи доста песни. Всичките бяха възхвалителни или приспивни, все с положителни качества в тях. Щом ги запееше те ѝ действаха по различен начин. Ала една от тях ѝ беше любима – „В чест на нашата Луна”. Нейната Древна мелодия се лееше в тихата нощ, а Древния текст бе следния:

 

Самотна щом почувстваш се и ти,

погледни към мен и разбери,

че вечна стража ще съм аз, потънала из сенки зли,

ала щом ти ме озариш, със светла вечнота,

ще си спомня аз за твойта самота

и ще тръгна към сивата ти душа.

И ти Луна, господарке на нощта,

в мрака се явяваш,

тъмнината осветяваш,

ала самотата ли не ще те пусне

и затворник вечен ще си неин,

звездите ще са с теб,

но ти ще си пак в плен,

за туй сега аз пея тази песен в твоя чест

и спомни си,че аз съм с теб!

 

 

Селина завърши песента и седна на поляната. Чувстваше се прекрасно. Тя затвори очи.

-     Имаш прекрасен глас! – нечий глас проехтя в главата ѝ. Селина скочи.

-     Кой е там? – попита тя и се заозърта.

От храстите зад нея излезе вълк. Козината му беше сребърна, а очите ярко жълти. Тялото му беше мускулесто и излъчваше невероятна мощ.

-     Здравей! ­– поздрави той.

-     Кой си ти?

-     Аз ли? Нима не си чувала за мен? Явно вече не съм толкова известен. – гласът му беше дрезгав в главата й, но и някак си познат.

-     Трябва ли да те познавам?

-     Преди всеки говореше за мен с отвращение. Името ме е Алвин.

-     Приятно ми е да се запознаем.

-     Ама ти наистина не си чувала за мен. Нищо. Нека ти разкажа.

Вълкът седна на задни лапи и започна да разказва историята си. Алвин бил син на Първия министър, дясната ръка на краля. И като негов син на него му било отредено да се ожени за дъщерята на краля. Той обаче не я обичал. Бил влюбен в едно друго момиче. Тя не била аристократка, но това него не го интересувало. Двамата се обичали и искали да прекарат живота си заедно. Баща му обаче не можел да откаже на Негово величество. И така Алвин се оженил за дъщерята на краля. Една вечер излязъл да се поразходи. Когато приближил реката чул нечий плач. На брега стояла неговата любима и плачела. Той отишъл при нея да я утеши. Тя обаче, му се развикала. Обвинила го в лъжа, че я е излъгал, че я обича. Той казал, че никога не я е лъгал и че я обича с цялото си сърце, но заради обещанието на баща му не могъл да се ожени за нея. Целунал я и двамата преспали заедно. На сутринта обаче един от личните му стражи дошъл да го търси и ги видял. Той предал на баща му какво е видял. Ядосан бащата го наказал да прекара остатъка от живота си в животинската си форма и го изпратил в изгнание.

-     И това е моята история. – каза накрая вълка – Заради това, че исках да бъда с жената, която обичам съм обречен да скитам по света във вълча форма и никога повече да не прекрача границите на Авалон.

Селина гледаше вълка с изумление. Не знаеше какво да каже. Не можеше да реши дали постъпката му е правилна или грешна. Стана ѝ жално за това какво са му причинили. Тя се пресегна да го погали, но отдръпна ръката си.

-     Докосни ме. – каза гласът нежно в главата ѝ – Нищо няма да ти сторя.

Той се приближи и Селина прекара пръсти през козината му. Макар на вид да изглеждаше груба всъщност беше гъста и мека. Тя го погали по гърба, после и по главата. Вълкът се приближи и легна до нея.

-     Ти така и не научи името ми. – каза накрая – Казвам се Селина.

-     Селина. Хубаво име, за хубаво момиче.

Тя се засмя тихо. Днес два пъти ѝ казват, че е хубава. Какво странно съвпадение.

-     И аз ще ти разкажа за себе си, Алвин. Стига да не бързаш.

Вълкът издаде странен звук, който приличаше на смях.

-     Имам цялото време на света. Ти ще си тази, която ще бърза. Няма ли някой да те чака.

-     Не и някой който искам да видя. – тя погледна луната. Изобщо не ѝ се прибираше, но Кайла щеше да тръгне да я търси. – Май си прав. – каза накрая – По-добре ще е да ти разкажа утре вечер. Нали нямаш нищо против?

-     Против!? Та аз от години мечтая да си поговоря с някой .– който не ми е роднина и не гледа на мен като на принц, добави той наум.

-     Добре тогава, ще се срещнем тук утре вечер по същото време. Съгласен?

-     Напълно!

Селина целуна вълка по главата. Извади черната роза от колана си, която вече беше цъфнала напълно и я върза на крака му с панделката си. След което скочи на крака и заслиза надолу по склона. Фелан я проследи с поглед. Кестенявите ѝ коси се развяваха след нея. Той наддаде силен вой. Секунди по-късно от всички страни други вълци завиха в отговор. Тялото на вълка потръпна конвулсивно и Фелан прие човешката си форма. На лицето му беше изписана лека усмивка. Остана още малко на хълма, после слезе, отиде да си вземе дрехите и се отправи към Двореца.

Селина навлезе в границите на града и се спря, за да си поеме дъх. От хълма се разнесе вой. Това е Алвин, помисли си тя и се усмихна. Секунди след това нощната тишина беше пронизана от вълчи вой в отговор на първия. Селина се засмя и се отправи към дома. Кайла я чакаше едва ли не на вратата.

-     Къде беше? – попита тя.

-     Отидох да се разходя.

-     Защо не си вкъщи, след като изрично ти казах.

-     Аз те чаках, но тъй като не дойде реших да изляза. Сега ако ме извиниш отивам да си лягам. Уморена съм.

Кайла не каза нищо повече и Селина реши, че разговорът е приключил. Заобиколи майка си и отиде в стаята си.

Фелан се прибра в Двореца. В приемната Нааш се беше излегнал на дивана и гледаше някакво предаване па телевизията. Нааш имаше кестенява коса и тъмно сиви очи. Беше мускулест като брат си, но имаше по-голямо чувство за хумор. Щом чу стъпките на Фелан той скочи и му се нахвърли.

-     Ей, Фелан! Дай да те видя колко си силен! – познати думи, с които братята започваха сбиванията си. Ала вместо гърлен смях и стойка за борба, Нааш беше повален на земята, а от гърдите на брат му се откъсна ръмжане.

-     Не ми е до игрички, братле. Изморен съм.

-     Добре. – каза тихо Нааш – Какво ще кажеш за  утре?

-     Ще видим.

Фелан се отправи към стаята си. Едва бе прекрачил прага и Лафей му се хвърли на врата.

-     Любими! – почти извика тя – Знаеш ли колко ми липсваше!

Той я хвана за раменете и стисна силно причинявайки и болка. Тя падна на колене.

-     Вие ще престанете ли да ми се нахвърляте! – изръмжа той. Очите му блеснаха в жълто. Тръпки минаха през тялото му. Лафей отстъпи уплашено назад.

-     Съжалявам, скъпи! Не се ядосвай, моля те!

Фелан не каза нищо врътна се и излезе от стаята тряскайки вратата след себе си толкова силно, че почти изскочи от пантите. Върна се при брат си в приемната.

-     Нааш, имаш ли нещо против да спя при теб тази вечер?

-     Нем. Само, че при едно условие.

-     Слушам те.

-     Да те видя, колко убедителен можеш да бъдеш.

Стаята проехтя от смеха на Фелан. Жълто в очите му беше отново океанско синьо. Той се приведе напред в позиция за бой. Миг по-късно диванът беше разцепен на две.

Часовника на стената показваше, че луната е изгряла напълно. Селина нямаше търпение да се види с вълка. Най-накрая имаше някой, с който тя да може да говори спокойно и открито. Макар че трябваше да изпитва отвращение от постъпката на Алвин, на нея не ѝ пукаше. Даже съжаляваше съдбата му.  Някои от законите на Авалон бяха неподходящи за настоящето. Всеки трябва да има правото да бъде с този, когото обича. Независимо от произхода си и от мястото, което заема в обществото. Тя сама искаше да прекара живота си с човека, когото ще обикне. За съжаление тя не можеше да види своето собствено бъдеще, за да разбере, че съдбата има други планове за нея. Селина облече тъмно синята си рокля и излезе навън. Скъса един розов цвят и тръгна към хълма.

Фелан я забеляза да излиза от гората. Кестенявите коси бяха прибрани на опашка, а зад ухото ѝ имаше цвят от черна роза. Роклята която беше облякла ѝ стоеше перфектно. Щеше му се да може да ѝ се представи, да и каже истината…Но тя щеше да избяга веднага и може би никога повече нямаше да я види. Той затвори очи и тръпки минаха по цялото му тяло. След миг беше на четири крака.

-     Здравей! – поздрави я той след като се качи. – Радвам се да те видя отново.

-     Здравей, Алвин! – тя му се усмихна, с най-прекрасната усмивка на света.

-     Е?

-     Какво?

-     Нали днес щеше ми разказваш за себе си.

-     Оу! Да. Но си мислех първо да ми разкажеш как е минал денят ти.

-     Аз съм вълк. – Фелан се беше подготвил за всякакви въпроси – Моят ден не е интересна история. Моят живот е еднообразен. Ти си единственото различно нещо. Ти ми напомняш, че съм разумно същество, макар и затворено в образа на животно.

-     Съжалявам.

-     Няма защо да се извиняваш. – той помълча малко след което каза – Ще ми разкажеш ли най-накрая?

Смехът ѝ беше като звън на хиляди звънчета.

-     Щом настояваш. Но не е толкова интересно.

-     Повярвай ми, по интересно е от това как е минал денят ми.

Селина се засмя отново.

-     Родена съм тук в Авалон. Родителите ми са починали, когато съм била много малка и Кайла ме е взела да ме отгледа. Растях като всички останали деца, ходех на училище, излизах често, но почти винаги сама. Нямах много приятели…Да ти призная нямах никакви истински приятели. Не съм разговорлива. Мразя празните приказки например дали онова момче изглежда секси, или какъв грим използвам. Освен това обичах да съм сама. Тишината ме успокоява. Обожавам да слушам шепота на вятъра покрай мен, песента на птиците, тихото ромолене на реката… – тя затвори очи сякаш да се отдаде отново на усещанията. Миг по-късно ги отвори. – Никога не съм имала приятел. Никога не съм се целувала… – млъкна рязко сякаш беше изрекла някаква глупост.

-     Какво има? – вълкът беше положил глава в скута ѝ.

-     Нищо, просто… Ами никога преди не съм казвала тези неща на някого. Да ги кажа на глас беше едновременно добре и зле. Сега се чувствам по-свободна като ти споделих, но и същевременно се тревожа да не ги кажеш на някой…

-     На кого? Та аз говоря единствено с теб.

-     Да. Забравих. – Селина се усмихна леко. – Знаеш ли, ти си първият човек, когото мога да нарека свой приятел.

-     Като изключим, че не съм човек. – двамата се засмяха – Ако бях, ти щеше да си моята най- добра приятелка.

-     Наистина?

-     Наистина.

Двамата продължиха до говорят още часове. Но скоро отново трябваше да се разделят до следващата вечер. Така прекараха няколко седмици. Фелан се прибираше в стаята си едва, когато Лафей заспеше. Вече дори отказваше да изпълнява съпружеските си задължения. Не можеше да я понася, ала въпреки всичко я търпеше в леглото си. Имаше чувството, че всички около него виждат само кралският му произход. Никой не се интересуваше какъв е в действителност, какво чувства, никой освен брат му и Селина. Малкото часове, които прекарваше с брат си, тъй като той пътуваше много, и вечерите прекарани със Селина на хълма бяха единствено време през което той се беше себе си, Фелан, а не сина на краля и бъдещ наследник.

Лафей седеше до прозореца сама в приемната. Преди минути Кайла си беше тръгнала. Беше дошла да говорят за Фелан. От няколко седмици насам, той се беше променил много. Денем не излизаше от Двореца, а се затваряше на тавана. Седеше с часове, до смрачаване, след това грабваше якето си и излизаше навън с оправданието, че ще тича. Имаше нещо необичайно в погледа му и определено не беше Древната сила. Лафей знаеше какво е, но въпреки всичко отказваше да повярва. Тази вечер тя реши да го проследи. Излезе навън и се отправи към гората. Беше тъмно и луната беше изгряла на небосвода. Сребърния сърп спускаше слаба светлина и придаваше на околността зловещ вид. Лафей се съблече и остави трептенето на мускулите и да се я погълне. След минути рижава лисица тичаше между дърветата. Лафей почти никога не приемаше животинската си форма. Ненавиждаше мисълта, че е покрита с козина и върви на четири крака. Сега обаче тя преглътна погнусата си. Вървеше бавно из гората и се ослушваше за стъпките на Фелан, но вместо това тя долови нечий смях. Беше на момиче. Лафей пое по посока на звука и не след дълго се озова на края на гората и границата на града. На един хълм не далеч от нея младо момиче седеше в тревата, а в скута ѝ беше положил глава сребърен вълк. Момичето гледаше вълка и не спираше да се смее.

-     Глупости! – каза девойката – Казах ѝ, че съм на реката.

Тя замълча и след миг отново се засмя, явно вълкът ѝ беше казал нещо. Изведнъж смехът ѝ рязко секна.

-     Какво има? – попита тя – Какво видя?

Лафей забеляза, че сребърния вълк е вперил жълтите си очи в нея. Тя се обърна и хукна обратно. Прие човешката си форма, облече се хукна към къщата на Изповедника. Няма да му се размине лесно, мислеше си тя. Щеше да ги издаде и Фелан, и момичето. И двамата щяха да си платят.

Фелан не спираше да разказва на Селина забавни истории. Обожаваше да слуша смеха ѝ. По едно време обаче погледът му долови движение в подножието на хълма. В гората зад едно дърво се подаваше лисица. Още щом погледите им се срещнаха, лисицата се обърна хукна обратно.

-     Какво видя, Алвин? – едва сега чу Селина.

-     Сега ще те помоля за нещо, но искам да го изпълниш точно както ти кажа, разбра ли?

-     Плашиш ме!

-     Искам да тичаш до реката. Без да спираш, без да се обръщаш. Искам да тичаш докато не стигнеш там. Намокри си косата и роклята. Каквото и да те питат отричай всичко!

-     Алвин, какво видя?

-     Утре вечер ще ти разкажа, сега тичай.

Селина хукна надолу по хълма. Фелан нямаше време за губене спусна се и се отправи към Двореца. Дано Нааш си е у дома, молеше се той. Докато тичаше видя Лафей, която беше приела човешката си форма. Това му подейства леко успокоително, поне нямаше да е толкова бърза, колкото ако беше в лисичата си форма.

Нааш подскочи от леглото, когато Фелан нахлу в стаята му без да почука.

-     Ще ме извиняваш, но… – той дори не успя да си довърши изречението

-     Имам нужда от помощта ти и то бързо.

-     Какво има?

-     Кажи ми имаш ли приятел, който да има вълча животинска форма.

-     Да, но…

-     И козината му да е близка на цвят с моята.

-     Да, обаче…

-     Добре. Обади му се и му кажи да ни чака на площада.

-     Нищо няма да му кажа.

Фелан, който прекосяваше стаята от единия до другия край вече за седми път рязко се спря.

-     Как така?

-     Кажи ми за какво по дяволите става въпрос.

-     Нааш, нямам време за обяснения!

-     Ще ми обясниш или няма да се обадя. – в мига, който думите излязоха от устата му, на Нааш му се прииска да си прехапе езика.

Фелан скочи на гърдите му и го притисна за матрака. Очите му горяха с ярко жълта светлина. За миг по малкият брат си помисли, че ще му счупи нещо. Но нищо такова не се случи. Вместо това Фелан се отдръпна и премига няколко пъти. Очите му отново станаха сини.

-     От известно време се срещам с едно момиче. Излизаме вечер на хълма извън града да си говорим. Тази вечер Лафей ме видя и сигурно отиде да ме издаде на Изповедника. Нааш, моля те! Трябва да ми помогнеш поне да спасим момичето. То не е виновно.

-     Добре. – Нааш взе мобилния си телефон и набра един номер.

-     А трябва да намерим друго момиче с дълга кестенява коса.

-     Астра има дълга коса. – добави той докато държеше телефона до ухото си – Ало?...  Лиал… Как си, приятелю?... Виж, имам нужда от помощта ти. Можеш ли да дойдеш на площада да речем до… две минути?... Супер! Длъжник съм ти, да знаеш!... Оу! Обади се на Астра и тя да дойде… Да. Благодаря ти! Чао!

Разговорът приключи и двамата братя се отправиха към градския площад. На врата Нааш подхвърли на брат си.

-     Сега ще ми разкажеш по подробно за нея. – Фелан се усмихна. В очите му се появиха искрици.

 

VІІІ

Фелан и Нааш стояха на площада и чакаха нетърпеливо приятелите си. Фелан трепереше целия. Определено не беше от студ, веднага заключи брат му. За да го разсея той попита:

-     Обичаш я, нали?

-     Какво? – той се стресна

-     Момичето. Влюбен си в нея, нали?

-     Да. – призна Фелан след кратко мълчание – Не знам как се случи. Още щом я видях в реката… косата ѝ беше мокра, роклята също… О, богиньо Нора! Тя беше великолепна!

-     Коя е тя? – полюбопитства Нааш

-     За нея се грижи Изповедника. Името ѝ е Селина.

Нааш замръзна. Селина… Момичето, за което той трябваше да се ожени. Брат му беше влюбен в нея…

-     Какво има? – попита Фелан

-     А?

-     Гледаш ме странно. Какво толкова казах?

-     Нищо. Просто се замислих. – Нааш реши да излъже отколкото да нарани брат си. Не можеше да понесе да го гледа как страда. – А тя… тя обича ли те?

-     Не знам. Не съм я питал. И как бих могъл? Та тя си мисли че съм човек, затворен във вълчата си форма. Не би могла да ме обикне.

-     Тогава защо не ѝ кажеш истината?

-     Ще ме намрази.

-     Откъде знаеш? Ако изпитва някакви чувства към теб ще те разбере?

-     Ах, малко братче! Нима досега не си разбрал, че лъжа никога не се прощава.

-     Щом има грешка има и прошка. Ако те обича ще ти прости.

Фелан се канеше да отговори, но в този момент дойдоха Лиал и Астра.

-     Къде се загубихте? Чакаме ви от пет минути!

-     Съжалявам, аз съм виновна. – каза Астра и наведе глава

-     Добре, добре. – Фелан побърза да я докосне по главата. – Простено ти е. Сега да побързаме. Нааш ти можеш да се прибираш вкъщи.

-     Но аз искам да дойда.

-     Братле, моля те. Не ми се иска да измислям още лъжи.

-     Добре…

Нааш тръгна обратно към Двореца, а Фелан, Астра и Лиал тръгнаха към Дома на Изповедника.

Лафей нахлу в малката бяла къщичка като бурен вятър. Дишаше тежко от дългото тичане. Лицето ѝ беше зачервено, а косата разрошена.

-     Какво има? – попита Кайла

-     Фелан… и едно момиче… на хълма…

-     Успокой се! Поеми си дъх… точно така. Сега ми разкажи какво се е случило.

-     Преди малко видях Фелан с едно момиче на хълма извън града. Фелан беше във вълчата си форма. Беше легнал на скута на момичето. Той ѝ разказваше нещо, а тя му се смееше. Мисля, че още са там. Трябва да отидем!

-     Лафей, мила, сигурна ли си, че си видяла Фелан?

-     Да. Момичето беше облечено със тъмна рокля и имаше дълга кестенява коса.

-     Тъмна рокля ли? – Селина бе облякла тъмно синята си рокля преди да излезе.

-     Да. Защо питаш?

-     Селина…тя беше с тъмно синя рокля, но тя ми каза че ще ходи на реката.

-     Реката ли? Чух момичето да казва: „Казах ѝ, че съм на реката”

Двете се спогледаха и хукнаха надолу към реката. Когато стигнаха видяха Селина нагазила до колене в реката. Беше се втренчила в отражението на луната във водата. Лафей тръгна към нея, но Кайла я хвана за ръката.

-     Чакай! – прошепна тя – Има видение.

Лафей остана на мястото си, макар че искаше да удави момичето. Минути по-късно Селина вдигна глава. Погледът и шареше из околността, но очевидно не виждаше нищо. Лафей не се сдържа. Освободи ръката си с рязко движение и тръгна към Селина. Хвана я през кръста и я бутна във водата.

-     Ще те убия! Проклетница! – крещеше тя докато натискаше  гърдите ѝ, потапяйки главата ѝ във водата. – Как смееш да се срещаш с принца!

Момичето се бореше за въздух. Беше изненадана от внезапната поява на червенокосата жена. Опитваше се да се освободи, но ръцете на гърдите ѝ я притискаха силно. В този миг тя видя тъмна сянка над себе си и установи, че е свободна. Изправи се и рязко си пое дъх. Мъжът, чиято сянка бе видяла, беше хванал червенокосата жена през кръста и умело я удържаше въпреки борбата ѝ.

-     Пусни ме, Фелан! Пусни ме! – крещеше тя – И ти си виновен колкото нея!

-     За какво съм виновен, любима? – гласът му беше нежен и някакси приличаше на този на Алвин. Селина поклати глава. Не беше възможно Алвин и принца да са един и същи човек.

-     И питаш! Къде беше преди малко?

-     Да тичам. Нали ти казах!

-     Лъжеш! Видях те на хълма, на границата на града. Беше с тази малка… никаквица – канеше се да каже Нечистокръвна, но се сдържа.

-     На хълма ли? Припознала си се, любов моя. – той продължаваше да говори с този напевен гласец.

В това време откъм гората се разнесе момичешки смях. Лафей замръзна в обятията на Фелан. От дърветата излязоха Лиал, във вълчата си форма, и Астра.

-     Здравейте, ваше Височество, Изповеднико! – те се поклониха ниско. – Чухме писъците и решихме да дойдем да проверим.

-     Къде бяхте? – попита  Кайла

-     На хълма на границата. Тъкмо се прибирахме, когато чухме, че някой вика.

-     Аха. На хълма… на границата. – бавно натъртвайки на всяка дума, повтори Кайла

-     Аз… сигурна съм, че видях Фелан.

-     Аз бях да тичам. Изобщо не съм се качвал на хълма.

-     Фелан, прибери жена си у дома. Има нужда от теб. – Кайла погледна принца

-     Разбира се. – прегърна Лафей през кръста и като тръгваше нагоре към Двореца, се обърна и намигна на Селина.

 

IX

 

Селина лежеше на леглото си вперила поглед в тавана. Слънчевите лъчи се прокрадваха през малкия прозорец в стаята ѝ. От снощи не беше говорила с майка си. Бяха се прибрали и си бяха легнали веднага. Случката снощи беше много странна. По някакъв начин Алвин беше успял да намери принца и да му съобщи, че е видял жена му. Но защо да му вярва, та нали той е в изгнание. Освен ако не се познават от преди това… В главата ѝ беше каша. Не можеше да си обясни нищо. Довечера щеше да пита Алвин. Той ѝ обеща, че ще ѝ обясни. Но до вечерта имаше доста време. Какво щеше да прави? В този момент на вратата се почука. Кайла влезе.

-     Селина, миличка, снощи забравих да те питам какво видя преди Лафей да те бутне във водата?

Селина затвори очи. Пред погледа ѝ започнаха да играят картини и образи. Снощното видения беше много ярко и имаше чувството, че го е виждала и преди. Тъмна поляна, мъж, чиито очи бяха жълти… Той вади меча си и се самоубива. Беше се появило докато тя си мислеше за Алвин

-     Селина!

-     Да? Какво? – тя се стресна

-     Какво видя снощи?

-     Не знам… Не беше толкова ясно.

-     Пак ли град в пожар?

-     Не. Нещо друго. Видях как един мъж се самоубива.

-     И това как е свързано с предишното?

-     Не знам. Но си мисля, че е като пъзел. Трябват ми само още някои части и ще разбера.

-     Не спирай да опитваш

-     Няма. Обещавам.

Фелан лежеше на леглото на брат си и обмисляше туко що казаните му думи. Нима ако каже на Селина кой е всъщност тя няма да избяга? Нима щеше да разбере?

-     Фелан! – извика Нааш

-     Какво?

-     Слушаш ли ме изобщо?

-     Братле, това е лудост.

-     Не е лудост. Ти я обичаш…

-     Но не съм сигурен дали тя ме обича! – Фелан се обърна по корем и зарови лице във възглавницата.

-     Нали това искаш да разбереш? Единственият начин е да си честен с нея.

Фелан хвана двата края на възглавницата и ти стисна. Миг по-късно тя беше на две, а в стаята летяха пухени перца.

-     Мама ще те убие. – каза Нааш и се засмя – Унищожаваш мебели на поразия!

-     Не мога да чакам. Ще ида да ѝ кажа сега. – Фелан стана от леглото

-     Ще чакаш! – отново го бутна да седне – Какво ще ѝ кажеш като идеш сега? „Здравей, аз съм Алвин, вълка с който излизаш всяка вечер” – Нааш умело приправи гласа си – Мислиш ли, че ще ти повярва?

-     Вероятно не.

-     Значи се разбрахме. Няма да мърдаш оттук до падането на нощта. Искам да си ми под око.

Фелан изръмжа на брат си, но остана в стаята му.

Луната беше пълна тази нощ. Беше минал един месец от първата им сеща. Фелан беше седнал на тревата във вълчата си форма и гледаше към края на гората. Беше дошъл по-рано, за да оправи пещерата до езерото. Искаше тази нощ да бъдат там. Двамата заедно. Сами. Но страхът от това, че може би тя ще го отблъсне не беше изчезнал, а напротив беше се засилил. С всяка изминала минута ужасът затягаше примката около врата му. Тиха мелодия се разнесе из въздуха. Селина пееше същата песен и при първата им среща. Изведнъж страхът изчезна, остана само надеждата тя да чувства същото. Тази вечер роклята ѝ бе жълта. Светла, почти бяла, тънка коприна, подчертаваше тялото ѝ. Косите ѝ бяха пуснати и лекия ветрец си играеше с тях. Тюркоазените очи излъчваха слабо сияние. Фелан спря да диша. Тя беше толкова красива, толкова чиста и невинна. Беше вперил поглед в нея и изобщо не бе забелязал кога се бе качила при него.

-     Здравей, Алвин! – тя се усмихна

-     Здравей… Селина.

-     Е? Какво ще разказваш тази вечер?

-     Ела с мен. – каза той и тръгна да слиза то хълма.

-     Къде?

-     Просто ела! Ще видиш.

Селина го последва мислейки си колко много гласът на Алвин прилича на този на Фелан. Слезнаха от другия край на хълма и пред тях се откри невероятна гледка. Имаше падина между няколко хълма, които я ограждаха напълно. В средата имаше езеро, в което Луната се оглеждаше и разпръскваше невероятна светлина. Беше много красиво. Алвин скочи в езерото.

-     Ела. – каза той. Гласът му в главата й беше настойчив

Тя се приближи. Коленичи и докосна повърхността на водата. Тя беше топла. Беше много странно.

-     Ела при мен. – тонът му действаше омагьосващо.

Тя скочи във водата. Роклята ѝ се намокри цялата.

-     Прекрасно е Алвин.

-     Селина… аз… те излъгах.

-     Как така?

-     Не се казвам Алвин, нито съм изпратен в изгнание. – той се потопи под водата – Съжалявам, че трябваше да те лъжа. Истината е, че много те обичам. Влюбих се в теб още като те видях. Мокра до кости, нагазила до колене в реката. Ти си най-съвършеното същество което някога съм срещал. – гласът все повече и повече заприличваше на този на Фелан – Надявам се и да изпитваш същите чувства, но преди да те попитам исках да ти кажа истината…

Гласът му в главата ѝ заглъхна. Тя почака няколко секунди той да излезе над водата, но това не се случи и тя започна да се тревожи да не се е удавил.

-     Алвин! Алвин, къде си? – викаше тя

Отражението на лунния диск беше около нея. Светлината беше невероятно ярка, някакси вълшебна. Водата се завълнува и Фелан плавно излезе на повърхността на сантиметри от Селина.

-     Обичам те, Селина! – той се приближи и я целуна.

Устните му бяха меки като кадифе, а докосването му предизвика електричен ток. Той премина през Селина и ускори пулса ѝ. Тя инстинктивно отвърна на целувката му. Вплете пръсти в гъстите черни кичури. Погледът ѝ се замъгли тя видя тъмната поляна и същия мъж, който се пронизва в гърдите. Шока от видението я върна в реалността и тя започна да се бори. Фелан я пусна, а тя му удари шамар.

-     Лъжец! Мръсник! Не искам да те виждам никога повече! – тя скочи на брега и избяга нагоре по хълма.

Фелан беше шокиран. Не беше очаквал такъв развой на събитията. Целувката ѝ беше невероятна, също като нея, чиста, нежна…истинска. Беше сигурен, че тя изпитва чувства към него. Сърцето му ликуваше, до момента в който тя се отблъсна от него. Това го накара да се чуди дали наистина тя го обича.

Селина се спря чак когато стигна реката. Свлече се на земята и зарида. Беше уморена, ядосана, а освен това разбра че е и влюбена. Тя обичаше мъж когото никога нямаше да има. Беше му ядосана заради лъжата, но заради това, че е принц, и че е женен. Удари с малкото си юмруче меката трева.

-     Не е честно! – извика тя и се отпусна изтощена на земята.

Фелан се прибра в Двореца късно през нощта. Беше уморен от дългото тичане, но все още го болеше заради Селина. Как бе могъл изобщо да си въобрази, че тя ще се хвърли в обятията му просто така? Идеше му да срине всичко около себе си. В този момент в приемната влезе майка му – Розалин. Розалин беше стройна жена. Имаше гъста кестенява коса, която стигаше до кръста ѝ и очи в цвят океанско синьо. Беше облечена в дълга черна рокля.

-     Фелан, скъпи, би ли… – Розалин не успя да довърши изречението си. Фелан се беше нахвърлил върху майка си и я беше притиснал до стената – Фелан! – изпищя тя

Писъкът накара Фелан да се осъзнае. Той премига няколко пъти сякаш за първи път проглеждаше. Щом осъзна какво е направил рязко се отдръпна от майка си и седна на пода, обгърнал колене с ръце. Гневът му излизаше извън контрол. За малко не удуши майка си. Трябваше да намери начин да се владее. Преди час тичане му беше достатъчен, но сега… Той почувства силата в тялото си. Огромна мощ течеше във вените му разпространявайки се навсякъде. Мускулите му се стегнаха. Той потрепери. Фелан стана толкова рязко от пода, че стресна майка си.

-     Отивам да тичам. – каза той и изхвръкна през вратата.

Розалин остана сама в голямата стая.

Фелан препускаше нагоре и надолу по хълмовете. Тичаше с всички сили. Искаше да се докара до пълно изтощение. Ала като беше сам мислеше за Селина, а това разпалваше още повече гнева му и му даваше допълнителни сили. Накрая за да се отърве от образа ѝ той фокусира мислите си върху луната. На връщане към Двореца Фелан рухна изтощен в гората. Не му беше останала капчица сила дори да се върне в човешката си форма. С бавни стъпки той успя да стигне до Двореца. Охраната го внесе вътре на дивана. Лафей, която тъкмо влизаше в стаята се затича към тях.

-     Фелан! – извика тя – О, Богиньо! Добре ли си? – понечи да го погали, но той изръмжа – Какво ти е?

Пазачите го оставиха на леглото в стаята му по нареждане на Лафей. Минути по-късно тялото му потръпна и Фелан си възвърна човешката форма.

-     Любими! Как си? Да не си ранен?

-     Излез… от тук – прошепна той. Гласът му бе дрезгав

-     Какво?

-     Казах да излезеш! Искам да съм сам.

Лафей кимна и излезе от стаята. Фелан с усилие се пъхна под завивките. Макар да се беше изтощил до смърт, пак усещаше силата в себе си. Беше като звяр, който лежеше кротко в него, но беше готов да изскочи всеки миг. Нещо омокри възглавницата. Фелан докосна лицето си. На него имаше сълзи. Единственото нещо, което можеше да замести гнева бе болката. Болката от несподелената любов. Тя беше като киселина изсипана право в сърцето му и простиращата се по цялото му тяло.

-     Селина… – прошепна той – колко много те обичам.

Постепенно тялото му се отпусна и Фелан потъна в бездната на съня.

Селина се събуди с усещането, че нещо не е наред. Стана бързо и отиде в кухнята. Кайла се беше надвесила над печката и правеше палачинки.

-     А! Селина! – усмихна се майка ѝ – Станала си. Готова ли си за днес?

-     За кое? – не можеше да си спомни какъв ден е днес.

-     За годежа! Нали не си забравила, мила?

Годежа. На Селина сърцето ѝ се сви. Нима мина цял месец? Тя седна на стола. Беше пребледняла като платно. Преглътна буцата заседнала в гърлото ѝ и рече:

-     Не искам да се омъжвам.

-     Какво? – Кайла се обърна към нея – Селина, нямаш избор. Скоро ще преминеш през промяната.

-     Каква промяна, майко? Всичките ми приятели имаха главоболие, гадене, температура преди да минат през промяната. Аз не съм се почувствала още недобре.

-     Селина…ти си малко по-различна от останалите. Няма да изпиташ главоболие или гадене. Просто ще се събудиш такава.

-     Майко, не искам да се омъжвам в мъж, който не обичам.

-     Нямаш избор.

-     Всеки има избор!

-     Не и ти!

-     Няма да се омъжа!

-     Ще то направиш!

-     Аз няма да то обичам, защото…

-     Защото какво?

-     Влюбена съм в друг.

-     В кой?

-     Във Ф… – тя млъкна рязко – В никой.

-     Значи ще се омъжиш за Нааш и точка.

-     Нааш?

-     Да. По-малкия син на краля.

-     Не. – Селина поклати глава – Няма да се омъжа за Нааш.

-     Селина какво ти става? – думите на Кайла накараха девойката да се осъзнае. Тя наистина нямаше избор. Каквото кажеше майка ѝ, ставаше.

-     Нищо ми няма. – промълви тя – Съжалявам.

-     Сигурно още ти се спи. Иди да се измиеш и ела да закусиш.

Селина се кимна и излезе от стаята.

Слънцето грееше ярко и осветяваше градския площад. Нааш нервно обикаляше напред-назад. Чудеше коя ли е Селина? Дали е красива, мислеше си той. Ами ако не е? Трябва да е красива, щом Фелан се е влюбил в нея… Мислите му бяха прекъснати от множеството девойки, който минаваха покрай него и му се покланяха. Погледът му обаче улови едно по-дребничко момиче. То имаше дълги кестеняви коси и очи в невероятен цвят – наситено тюркоазено синьо. Беше облечено в бледо синя рокля, която подчертаваше извивките на тялото ѝ. Нааш си помисли, че ако брат му тук щеше да хареса точно нея. Последна, малко със закъснение, дойде Кайла. Нааш се поклони ниско заедно с девойките.

-     Момичета, - започна тя, звънкият ѝ глас се разнесе като песен – Негово височество, принц Нааш, вече е избрал бъдещата си съпруга. Днес ви събрахме за да чуете името ѝ и да се поклоните пред новата принцеса. – Изповедника се обърна към Нааш и му се усмихна. Той преглътна с усилие.

-     Девойката която съм избрал, е…  – млъкна, защото не знаеше какво да каже. Кайла го стрелна с поглед – Тя е най-красивото момиче за мен. Затова не се ядосвайте, ако не сте избрани. Върнете се у дома си и намерете мъжа, който ще обичате до края на живота си.

Нааш погледна всички девойки в очите. Някои направо го умоляваха да ги избират, а други копнееха да си тръгнат свободни от тук. Но тюркоазените очи го гледаха спокойно. Сякаш момичето вече знаеше, че ще изберат нея. Тя е, каза си Нааш и тръгна към кръга в който бяха насядали момичетата.

-     Нааш! – гласът на Изповедника беше все още звънлив, но рязък – Няма ли да назовеш избраницата си по име?

-     Не. – отвърна той спокойно. – Не съм дошъл да избирам име, а бъдещата си съпруга.

-     Нааш, кажи им как се казва! – острата нотка се засили

Нааш спря пред девойката с тюркоазените очи. Подаде ръката си и я накара да се изправи. Тя сведе поглед.

-     Кажи ми Изповеднико, как наричат тази девойка?

-     Селина. – отвърна тя. Тонът ѝ вече звучеше облекчено.

-     Видя ли! Не съм дошъл да избирам имена.

Той поведе Селина към Двореца и остави Кайла да го гледа смаяно.

Дворецът от вътре бе великолепен. Стените, мебелите, пода, всичко бе във викториански стил. В приемната канапето бе сменено с ново и на него бяха насядали цялото Кралско семейство. На креслото седеше краля, който веднага се изправи щом Нааш и Селина пристъпиха прага.

-     Сине…моето малко момче – в очите на Раул имаше сълзи, на който той не разрешаваше да се отронят. – Много се радвам за теб!

От дивана се изправи Розалин. Беше облечена в пищна червена рокля, а на врата си имаше огърлица с червен рубин.

-     Честито, деца! Пожелавам ви много здраве и любов!

Накрая Фелан и Лафей се изправиха и се обърнаха да поздравят Нааш. Фелан беше ухилен до уши и се канеше да пусне някоя шега, ала щом зърна Селина усмивката му се стопи. Мускулите му се стегнаха. Той разтегли устни, но не в усмивка, а за да покаже чифт остри като бръснач кучешки зъби. От гърдите му се изтръгна звук подобен на ръмжане. Очите му блеснаха в жълто. В следващия миг Фелан бе на земята, на баща му беше върху него притиснал тялото му към пода.

-     Фелан! – изкрещя Раул – Съвземи се!

Фелан премига срещу баща си. Очите му върнаха синия си цвят, а мускулите му се отпуснаха. Той сведе поглед засрамен от постъпката си. Раул го освободи от хватката си.

-     Съжалявам за постъпката си. – каза той и погледна в очите Селина и Нааш – Моля да ме извините. Поздравявам те за избора Нааш. Избрал си най-прекрасната девойка на града. Пожелавам ви всичко най-хубаво.

-     Благодаря, братле! – Нааш потупа Фелан по рамото и двамата се прегърнаха.

-     Церемонията по бракосъчетанието ще е тази вечер. Ще се съберем само семейно.

До вечерта Селина беше в една от спалните с две прислужнички, които я облякоха и ѝ направиха прическа. Бялата рокля беше с сатенен корсет покрит с дантела с розови розички. Надолу беше напластен сатен и отново тук-там прикрепени розови розички. Дългата и коса беше вдигната на кок, откривайки светлото ѝ лице. Букетът беше от туко-що набрани черни рози. Щом влезе в приемната Селина събра погледите на всички. В стаята бяха крал Раул и Розалин, Кайла и Лафей и Нааш, който застана до нея, но Фелан никъде не се виждаше.

-     Нека да започне церемонията! – каза кралят и Кайла се приближи към Селина и Нааш.

Тя започна да пее на някакъв древен език. Думите се изливаха от устата ѝ и изпълваха стаята с митичен аромат. Всички бяха заслушани в песента освен Селина. Тя не разбираше и думичка от това което пееше Кайла.

-     Чудиш се защо не разбираш какво пее Кайла?  - гласът на Фелан в главата ѝ я изненада. – Недей. Не си единствената. Погледни Лафей. ­– Селина се обърна назад. Лафей не гледаше Изповедника, а беше обърната към прозореца – Само кралската фамилия и Изповедника разбира езика. Поне сега е така. Преди всеки можеше. Когато те чух да пееш на хълма си помислих, че и ти го знаеш. Думите ти се превръщаха в заклинание и омагьосваха всичко около мен. Почудих се защо не ми действа? Защо и аз не съм подвластен на магията? И скоро намерих отговора. Аз съм омагьосан вече. Няма по-силна магия от любовта. Истинската, чистата… моята, твоята… Нашата.

-     Селина! – гласът на Кайла я стресна – Ще приемеш ли за съпруг Нааш?

-     Аз… – Селина се поколеба. Майка ѝ я стрелна с поглед

-     Кажи „Да”! – каза гласът на Фелан

-     Да. – отвърна тя

-     Нааш, приемаш ли за съпруга Селина?

-     Да.

-     От името на богинята Нора казвам: Нека любовта ви бъде вечна!

Нааш се обърна към Селина. Очите ѝ бяха безизразни. Той се наведе и притисна устните си нежно и кратко. Не искаше да ѝ се натрапва. Той знаеше, че тя не го обича. Знаеше също, че е влюбена в брат му. Така поне ще може да я вижда, помисли си той.

На вечеря всички бяха около масата. Дори и Фелан беше благоволил да се появи. Прислужник се появи с бутилка вино. Той понечи да налее в чашата на Селина, но Нааш го спря.

-     Искам да донесеш Каберне Совиньон.

-     Нааш! – гласът на краля беше рязък. Всички освен Селина знаеха, че във виното има вампирска кръв.

-     Този път ще е това което аз искам. – Нааш отговори спокойно, но твърдо. – Още ли си тук? – той се обърна към прислужника – Казах да донесеш Каберне Совиньон!

Прислужникът се поклони и излезе. Слез малко се върна с нова бутилка.

-     Ела насам. – заповяда Нааш. Взе бутилката и я помириса. Чак след това наля в чашата на Селина.

До края на вечерята всички го гледаха недоверчиво. Когато се прибраха в стаята му той въздъхна облекчено.

-     Защо поиска да сменят виното? – попита Селина

-     Аз пък си мислех, че първо ще започнеш да ме молиш „да не го правя” – той се засмя

-     Да не правиш кое?

-     Това. – той се приближи към нея и я целуна по врата. – И това. – прокара пръсти по гърба ѝ и развърза връзките на роклята.

-     Защо поиска да сменят виното? – тя отново попита без да обръща внимание на ласките му. Той се отдръпна.

-     Защото не обичам лъжите. – той я погледна в очите – Във виното имаше кръв.

-     Какво?

-     За да запазиш силата си трябва да пиеш кръв.

-     Коя сила?

-     Да виждаш в бъдещето!

-     Благодаря ти, че ми каза истината. – каза Селина и го прегърна.

Роклята се свлече на земята, а Нааш се наведе, за да ѝ я сложи обратно. Селина го хвана за китката.

-     Какво правиш? – попита той.

-     Ти какво правиш?

-     Ти… аз… нямаш нищо против? – Нааш не успя да състави изречение

-     Защо да имам нещо против? Нали съм ти съпруга?

-     Ами Фелан?

-     Какво за него? – тя го погледна в очите

-     Той те обича, очевидно ти също…

-     Ти откъде знаеш?

-     Той ми каза. – последва пауза – Аз не исках да се женя за теб, но баща ми така ми нареди. Нямах избор, също като теб.

-     Съжалявам.

-     Не си виновна.

Селина погали ръката му от китката нагоре към рамото. Мускулите му се стягаха от нейния допир.

-     Защо се стягаш така? – прошепна тя

-     Ти как мислиш? – той проследи с поглед тялото ѝ отгоре до долу и се спря на лицето ѝ. Гласът му беше дълбок и дрезгав.

-     Ако ще пия кръв, искам да е от някой, на когото имам доверие. Като теб например.

-     Имаш ми доверие? На мен?

-     Ти ми каза истината. Защо да ти нямам доверие?

Селина постави ръка на лицето му и му се усмихна. Той я повдигна от земята и двамата седнаха на леглото. От нощното шкафче Нааш извади нож. Намери вена на врата си и направи малък надлъжен разрез. Кръвта потече моментално. Селина се поколеба за миг но после се наведе и притисна устни на врата му.  Нааш я придърпа към себе си и легна назад. Фибите, с които беше направен кокът ѝ, драскаха лицето му и той реши да ги махне. Дългата ѝ коса се разпиля по гърдите му. Повдигна колебливо ръка и докосна един кичур. Беше копринено мек. Нааш погали косите ѝ, всеки следващ път все по решително. О, богиньо Нора! Колко е красива, помисли си той. Лежеше в обятията му, тъй нежна, тъй крехка. Беше съвършена… но не беше негова. По-големият му брат беше спечелил сърцето ѝ пръв. Селина се надигна бавно и погледна Нааш в очите. Сивото в тях беше толкова избледняло, че ирисите му изглеждаха почти бели. Тя го целуна нежно. В следващия миг, още преди да осъзнае, беше под него. Мускулите му отново се стегнаха, а ирисите му потъмняха.

-     Какво има? – попита тя

-     Защо го правиш?

-     Мислиш ли, че ще ме имаш друга вечер освен тази?

-     Вероятно не.

-     Тогава защо се бориш?

-     Мисля си, че после ще съжаляваш, ще ме намразиш. Аз не искам това.

-     Спри да мислиш. – тя разкопча ризата му и допря топлите си длани до гърдите му. Той отново се стегна – Спри да се бориш.

Накрая се предаде. Целуна я страстно освобождавайки силата, която досега сдържаше. Ризата му се свлече на земята, а скоро и всички останали дрехи. Да. Нааш щеше да я има тази нощ. Но Фелан ще да прекарва десетки такива нощи, помисли си той, веднага щом замина по работа.

 

Х

Късно през нощта Раул и Кайла вървяха по коридорите на Двореца към стаята на Нааш. Кралят държеше фенерче и осветяваше пътя пред тях.

-     И все пак си мисля, че можеше да светнем лампите. – прошепна Кайла

-     Не ми трябва да будя прислугата. – отвърна Раул

Влязоха в стаята и кралят взе Селина на ръце от прегръдките на Нааш. Излезе и я занесе в другата стая.

-     Сигурен ли си, че е пила кръв? – Кайла гледаше недоверчиво към спящата девойка

-     Имам доверие на сина си. – отвърна той и притисна възглавница към лицето на Селина.

Тя започна да се бори за въздух. Кайла не издържа на гледката и се обърна. Минути по-късно борбата утихна. Изповедника се обърна. Селина си изглеждаше по-същия начин както и преди. Кралят отново я вдигна и я понесе обратно към стаята на Нааш.

-     Сигурен ли си, че се е получило? – попита Кайла

-     Ще разберем утре сутринта.

-     Наясно си, че нарушаваме Древните закони.

-     Скъпа Кайла, това момиче е единственият ни шанс да се предпазим от вещиците. Веднъж те да се махнат и ще ѝ кажем истината. Тя ще си тръгне и всичко ще се върне по старому.

-     Не знам защо, но не мисля така. – отвърна Изповедника.

-     Преувеличаваш! – отвърна Раул и се засмя тихо.

-     Да не забравиш утре да ѝ дадеш отварата! – предупреди го тя

-     Спокойно, няма!

Върнаха Селина обратно в стаята ѝ се прибраха да си легнат.

Утрото беше прекрасно. Птички прелитаха от клон на клон и си чуруликаха. Пеперуди, ранобудни пчелички и други насекоми прелитаха от цвят на цвят. Ухаеше на лято. Селина се събуди с рязко поемане на дъх. Имаше усещането, че дълго време не е могла да диша. Погледна към Нааш, който още спеше. Лицето му беше спокойно и невероятно красиво. Тя го целуна нежно и стана от леглото. Чувстваше, че нещо не е наред с нея. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Не. Определено външният ѝ вид не се беше променил. Изми лицето си, но когато взе четката за зъби и отвори уста, тя видя чифт остри кучешки зъби. Тя изпусна четката и покри с ръце устата си. Не беше възможно да премине толкова лесно през промяната. Приятелите ѝ го описваха като най-ужасното преживяване на света, а тя дори не беше разбрала. Бърза като фурия, Селина се облече и хукна надолу по стълбите. В приемната тя се сблъска с Раул.

-     Добро утро и на теб! – поздрави кралят със саркастична нотка в гласа си.

-     Извинете ме, Ваше величество, но трябва да отида до майка си. Снощи съм преминала през промяната.

-     Да знам.

-     Как така?

-     Чудиш се защо не си спомняш нищо, нали? – Селина кимна – Не се тревожи. Майка ти реши да изпробва една специална отвара, която ти помогна да преминеш през промяната безболезнено. Кайла ми заръча да ти дам другата половина тази сутрин, за всеки случай. Между другото тя е на път и до няколко минути ще дойде. – Раул ѝ подаде чаша с прозрачна течност – Ето изпий това.

Тя погледна течността в чашата недоверчиво, но я взе и я изпи. Тя се намръщи веднага. Отварата имаше отвратителен вкус.

-     Щях да запомня ако бях опитвала това и преди – отвърна тя.

-     Оу! Снощи беше смесена с виното ти.

-     Но Нааш го смени.

-     Той така си мислеше. – той ѝ намигна – Моля те не му казвай!

Кралят определено умееше да лъже. Извъртя нещата така, че Селина наистина му повярва. Тази отвара, щеше да стимулира сърцето ѝ да бие. Не трябваше да се различава много от Чистокръвните, а това, че беше мъртва бе един от проблемите, който трябваше да преодолеят. Кайла накрая намери решение в една много стара книга за отвари. Още от времето на Древното кралско семейство. Принадлежала на някакъв алхимик, който се опитвал да намери начин да направи от Нечистокръвен вампир – Чистокръвен. И почти успял, но бил заловен и убит от вещиците. За щастие книгата му била запазена. Селина притисна ръка към гърдите си.

-     Мисля, че получих сърцебиене. Това нормално ли е?

-     Напълно нормално е, миличка.  – гласът на Кайла се разнесе от вратата.

-     Майко! – Селина се затича и за миг се озова при Изповедника – Виж! Преминах!

-     Безболезнено, предполагам.

-     Дори не съм разбрала.

-     Радвам се. – Кайла се усмихна и прегърна Селина. – Храни ли се вече?

-     Какво?... Оу!... Ами не.

-     Добро утро на всички. – Нааш влезе в приемната по тениска и шорти. Косата му стърчеше на всички страни и Селина не можа да се сдържи и се засмя. Раул и Кайла също. – Какво толкова смешно има?

-     Нааш. Чувал ли си за гребени? – отвърна Селина все още смеейки се.

-     Какво? – той сложи ръце на главата си – Много ли съм рошав?

Селина се приближи и махна ръцете му. Той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

-     Какво ще кажеш да се качим да ме срешеш?

-     Ще е добре и да я нахраниш. – обади се Кайла – Нали не искаш съпругата ти да гладува.

-     В никакъв случай! – Нааш се ухили, а Селина го целуна – Хайде да се качваме!

В коридора на път за тяхната стая те срещнаха Фелан и Лафей, които тъкмо бяха станали. От гърдите на по-големия брат се надигна ръмжане.

-     Фелан, успокой се. – Лафей постави ръка на рамото му

Той се обърна към нея. Мускулите му бяха стегнати. Нааш се напрегна очаквайки брат му да му се нахвърли. Но за негова изненада нищо такова не се случи. Вместо това Фелан целуна страстно Лафей. Тя се засмя тихо.

-     Хайде, Нааш! – Селина го дръпна за ръката

Той я последва и двамата влязоха в стаята.

-     Успя да те подразни. – каза Нааш

-     Моля?

-     Фелан. Подразни се като го видя с Лафей.

-     Те са женени. Той може да прави каквото си поиска.

-     И все пак. – Нааш я прегърна – Не се тревожи. Фелан нищо няма да направи. Вероятно вече са слезли долу.

-     Откъде си толкова сигурен.

-     Обича те до полуда. Сцената, която направи беше, за да те накара да ревнуваш, нищо повече.

-     Е, успя!

-     Хайде, хайде – Нааш я накара да го погледне в очите – Фелан те обича повече от всичко на света. Щом замина той няма да се поколебае да ти го покаже.

-     И ти нямаш нищо против?

-     Селина… аз…  – той сведе поглед

-     Нааш, кажи ми, моля те!

-     Обичам те твърде много, за да те гледам как страдаш. Не мога да понеса, че ще те боли всеки път когато Фелан мине покрай теб. Предпочитам да си щастлива.

-     Нааш…

-     Не казвай нищо. – той сложи пръст на устните ѝ. – Само ще те предупредя да внимаваш. Ако някой ви види, няма да се поколебае да каже на баща ми. Нито пък аз. Колкото и да те обичам, колкото и да обичам брат си, не мога да лъжа. Искай каквото и да е друго от мен само не ме карай да пазя тайни. Не мога. – той я прегърна и тя опря глава на гърдите му. – Сега трябва да те нахраним. – той свали ризата си. – По същия начин както снощи само че този път няма да имаме нужда от ножа. Ще се справиш и сама.

Болката беше само за секунда. После топла вълна заля цялото му тяло. Той легна на леглото, за да може кръвта да се стича по-лесно.

След като се нахрани Селина вдигна глава. В този момент трепет мина през тялото ѝ. Тя се стегна. Тръпките обаче на престанаха. Тя скочи от леглото като опарена и се сви в ъгъла. Нааш, леко сънен и стреснат от скока на Селина, се изправи бавно.

-     Какво има? – попита той

-     Не спирам да треперя. – гласът и звучеше уплашено – Нааш, какво ми има? Какво става?

Той стана от леглото и отиде до нея. Изправи я и развърза роклята и корсета ѝ.

-     Какво правиш!? – тя се опита за го отблъсне

-     Успокой се! Нали не искаш роклята да стане на парчета като приемеш животинската си форма.

-     Какво?

-     Съблечи роклята и се остави на трепетите. – тя го погледна невярващо – Довери ми се.

Макар че и се струваше нелепо, тя го послуша. Изведнъж предметите в стаята започнаха да се уголемяват. Тя понечи да направи крачка, но вместо това се претърколи. Чу смеха на Нааш, след което огромното му лице застана пред очите ѝ. Той я вдигна и се обърна към огледалото. Вместо отражението си, Селина видя, че в шепите си Нааш държеше бял гълъб, който правеше същите движения като нея.

-     Красива си! – каза той. Тя се опита да отговори, но от устата ѝ излезе само „Гу-гу-гу!”. Нааш отново се засмя. – Всичко с времето си, птиче мое. Първо искам да се концентрираш и да намериш тази част от съзнанието си, където е гълъба. Той е твоят талисман. Ще разбера, че си го направила след като полетиш.

Селина го послуша. Затвори очи и се опита да намери гълъба. Озова се на една поляна с много гълъби – сиви, бели, черни, шарени. Един от тях обаче тя почувства като свой. Беше кацнал на едно дърво и се люлееше. Тя понечи да го хване, но той литна и кацна на друг клон. Опита се още няколко пъти, но не успя. Помисли си, че трябва да го извика по име, но тя не знаеше как се казва. Предположи, че има нейното име.

-     Селина! Ела при мен!

Гълъбът само я погледна и после продължи да се люшка на клона. Тогава в съзнанието ѝ изплува едно име. Не знаеше откъде го знае, нито пък защо точно за това име се сети, но все пак реши да опита.

-     Луна!

Птичето хвръкна и кацна на рамото ѝ. Превърна се в бяла светлина и потъна в нея.

Селина отвори очи и излетя от ръцете на Нааш. Направи кръг около лампата и кацна на шкафа.

-     Браво! Само дето малко се позабави. Сега си помисли за мен по същия начин както за гълъба.

-     Вече се досетих и сама! ­– гласът ѝ проехтя в главата му – Благодаря все пак!

-     Защо се забави?

-     Трябваше да открия името на гълъба.

-     Не се ли казваше като теб?

-     Не. Казваше се Луна.

-     Странно. По принцип талисманът има същото име като притежателя си. – той я погледна за миг като, че си спомняше нещо. После обаче поклати глава и се усмихна. – Нищо. Може би защото силите ти се влияят от луната.

Очите на Нааш заблестяха, а устните му се разтеглиха в широка усмивка. Тялото му потрепери. Той се съблече се хвърли през отворения прозорец.

-     Нааш! -  Селина изхвърча през прозореца. На земята грациозно се приземи огромен тигър. В главата на Селина се чу кикот. – По дяволите, Нааш! Инфаркт ли искаш да ми докараш!?

­­-     Не се стряскай толкова! – той продължаваше да се смее – Хайде да видим дали ще можеш да ме настигнеш!

До вечерта двамата обикаляха града. Прибраха се по залез уморени и мръсни, но пък толкова весели, че и пияните можеха да им завидят. Прибраха се в стаята си където приеха човешките си форми.

-     Ето на това му викам добра тренировка! – възкликна Нааш, който все още дишаше тежко

-     Тренировка!? Трябваше да се спирам на всеки пет минути, за да ме настигаш. – отвърна Селина докато влизаше в банята.

-     За съжаление забавленията ни приключиха.

-     Как така?

-     По-късно тази вечер заминавам за София. Трябва да се връщам на работа.

Селина не отговори нищо. Не знаеше какво да каже. Изпитваше смесени чувства. Когато излезе от банята видя, че Нааш беше заспал на леглото. Не ѝ се искаше да го буди, затова извади един лист и написа нещо на него. След което се облече и излезе от стаята. В трапезарията и приемната нямаше никой, затова Селина излезе от двореца и тръгна към хълма.

Фелан слезе в приемната, за да потърси брат си. За съжаление обаче се натъкна на Лафей.

-     Скъпи, как си? – попита тя. Звучеше разтревожено.

-     Нааш къде е?

-     Мисля, че е в стаята си. Приготвя се за тръгване.

Без да каже нито дума повече Фелан се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Когато спря пред врата на спалнята на брат му, се поколеба преди да почука.

-     Влез!

-     Братле, как си? – Фелан пристъпи бавно вътре

-     Добре съм. – отвърна Нааш и го погледна студено

-     Имаш пълното право да ми се сърдиш. Съжалявам, че ти се нахвърлих така.

-     Селина те обича много. – каза Нааш, сякаш не беше чул извиненията на брат си – Знам, че и ти я обичаш по същия начин, затова няма да ви се пречкам. Този път аз помолих татко да ми позволи да замина. Не ти се сърдя, че ме нападна. Пределно ми е ясно какво изпитваш. – Нааш погледна брат си. После се приближи и го прегърна силно. – Обичам ви прекалено много за да ви гледам как страдате. Селина е на езерото. Съветвам те да отидеш при нея.

-     Нааш… аз… не мога.

-     Фелан от всичко най-много мразя лъжите. Отивай да я намериш. Аз ще кажа на останалите, че ти си отишъл да тичаш, а Селина спи в стаята си, уморена от днешната разходка.

-     Това също е лъжа. – каза Фелан, но брат му го изгледа остро – Просто казвам.

Излезе от стаята и през задния вход тръгна към хълма.

Лунната светлина се къпеше в езерото и правеше водите му сребърни. Щурците свиреха тихо, а лекия ветрец разнасяше мелодиите им и ги преплиташе. Фелан забеляза Селина във водата. Кестенявите ѝ коси бяха приказна феерия. Роклята ѝ беше на брега недалеч от нея. Фелан преглътна с усилие. Безшумно се спусна надолу по хълма. Точно когато беше зад нея той проговори.

-     Луната е красива, нали? – Селина се стресна и рязко се извърна към него

-     Какво търсиш тук?

-     Това е моето място за усамотение. Аз ти го показах.

-     Ами тогава да не го беше правил.

-     Да. Тогава обаче нямаше да те намеря тук. А аз точно на това се молех.

-     Аз пък не. – отвърна тя и излезе от водата. Цялата беше мокра и блестеше на лунната светлина. – Затова си тръгвам.

Отправи нагоре по хълма, но Фелан застана пред нея. Селина се усмихна и се опита да му избяга. Той обаче я хвана и я бутна на тревата.

-     Аз съм по-голям, което значи и по-бърз, и по-силен. – Той я притисна към земята.

-     Не съм толкова сигурна за това. – отвърна тя

В следващия миг изхвръкна бял гълъб, а Фелан остана на земята стискайки корсетът ѝ.

-     Да те видя сега колко си бърз – Селина се изкикоти.

Фелан потръпна и сребърния вълк зае мястото му. Дрехите му станаха на парчета. Тръгна към нея, обаче тя се издигна високо и прелетя от другата страна на хълма. Той я последва и така прескочи хълма няколко пъти, докато гълъбът кръжеше над главата му. Накрая той се стрелна се гмурна в езерото. Над водата изплува Селина, която продължаваше да се смее. Вълкът последва примера ѝ и на повърхността излезе Фелан. Черната му коса блестеше на лунната светлина. Селина протегна ръка и докосна меките кичури. После погали лицето му. Той обаче непомръдна. Тя продължи надолу – докосна раменете и гърдите му. Мускулите му бяха като от камък. Можеше да усети силата, която му костваше да стои мирен. Отново постави ръката си на лицето му. Нежно прокара пръст по устните му. Той трепна и си пое дъх през устата. Селина погледна очите му. Прекрасните сини ириси сякаш блестяха със своя вътрешна светлина. Тя докосна леко клепачите му и той ги затвори. Сякаш се оставяше в ръцете ѝ. Почуди защо, но после си спомни за първата им целувка. Селина го беше ударила и бе избягала. Сигурно се бои да не го направя отново, помисли си тя. Усмихна се леко. Приближи се до него и го целуна. Той отвърна на целувката ѝ плахо, но после все по-настоятелно.

-     О, Селина! – прошепна Фелан, докато целуваше шията ѝ – Нямаш представа, колко много те обичам!

-     И аз те обичам Фелан!

Той я повдигна на ръце и я понесе към близката пещера.

 

ХІ

Малко след полунощ Фелан се събуди. Наоколо беше тихо. Тих ветрец полъхваше и накланяше крехките стръкчета трева наляво и надясно. Селина лежеше до него и спеше.  Едно бяло перце се беше заплело в косата ѝ. Той го взе и с него погъделичка нежната ѝ кожа. Тя се размърда и отвори очи. Огледа се наоколо и изведнъж рязко се изправи.

-     Колко е часа? – попита.

-     Спокойно. – Фелан се засмя. – Има още няколко часа до изгрев.

Тя отново се отпусна назад. Фелан се наведе над нея и я целуна.

-     Какво е това място? – каза Селина прекъсвайки целувката му.

-     С брат ми я намерихме. Беше обрасла с бурени. – отвърна той докато галеше лицето ѝ – Решихме, че това ще е нашето място и си донесохме някои неща от вкъщи. – посочи дюшека на който бяха легнали, завивките и съдовете недалеч от тях. – Храната ни бе предимно уловен от нас дивеч. Някой път обаче крадяхме от гозбите на майка ни. – той се засмя.

-     Фелан.

-     Ммм? – Фелан се беше съсредоточил върху това да гали косите ѝ, лицето ѝ, ръцете ѝ.

-     Какво ще стане, ако ни хванат?

-     Не се бой. – отвърна той и я целуна – Никой няма да ни хване.

Устните му бяха нежни като докосване на цвете. Селина докосна гърдите му. Мускулите му бяха отпуснати и кожата му бе мека на допир. Тя се сгуши в него.

-     Искам да остана с теб тук завинаги. – промълви

-     Завинаги е много дълго време, любов. – гласът му бе кадифе. Говореше по същия начин както онази вечер, когато успокояваше Лафей. Само че този път имаше нещо повече – истински чувства.

-     Не искам да се връщам в двореца. Не желая да се преструвам!

-     Мислиш ли, че аз искам, любов.  – той я погали по лицето – Вярваш ли, че ми е все едно дали си в моите прегръдки, или си нечии други.

-     Тогава нека да избягаме!

-     А кой ще спаси народа ни от вещиците? Не можем да избягаме.

-     Прав си.

Тя стана и се огледа за дрехите си. Фелан ѝ посочи големия камък срещу нея. Отиде до тях, но не ги облече.  Вместо това се остави на трепетите и прие формата на гълъб. Погледна за последен път към Фелан и излетя навън.

Слънчевите лъчи огряваха улиците на Авалон. Беше някъде към обяд когато Селина се събуди. Беше ѝ студено, макар да бе завита. Искаше ѝ се да е в прегръдките на Фелан, да усеща дъхът му по кожата си, да целува устните му. Трябваше обаче да почака до мръкване. Тя се измъкна от леглото и отиде в банята да си вземе душ. След което се облече и слезе в трапезарията. Фелан седеше сам на масата и ядеше нещо. Щом я видя той се изправи рязко и в следващия миг гърбът на Селина се удари в стената. Фелан я целуна, устните му издаваха гладът му за нея.

-     Фелан, недей! Може да ни видят! – едва успя да изрече тя

-     Кой ще ни види? Майка ми и баща ми са при Кайла, а Лафей излезе с някаква приятелка. Нямаш си на идея колко ми липсваш!

-     Едва са минали дванадесет часа!

-     За мен бяха като дванадесет години! – той я вдигна във въздуха. – А това си е доста дълго време.

Той се изстреля нагоре по стълбите към стаята ѝ. Влезе и заключи вратата след себе си. Положи Селина на леглото и я целуна. Вместо да отвърне на целувката му, тя се взря в лицето му. Погледът ѝ беше празен.

-     Селина какво има? – попита той, но не получи отговор.

Тя рязко си пое въздух. Очите ѝ бяха втренчени в лицето му, но гледаха през него. Когато проговори гласът и бе дрезгав.

-     Ти! – тя го посочи с пръст – Ти ще повикаш смъртта. Глупостта ти ще те погуби! Авалон ще гори под блестящите слънчеви лъчи. Ще гори докато не остане само пепел. Целият ти народ ще умре, заради теб, защото ти не ще послушаш своята любима…

Селина затвори очи и се отпусна на възглавниците.

-     Селина! – той погали лицето ѝ. Тя спеше. – Любов моя, какво видя? – прошепна той и тихо излезе от стаята.

По залез Раул и Розалин се прибираха към Двореца. Въпреки, че Кайла им беше казала, че това е най-добрият вариант, кралицата все още не бе сигурна.

-     Раул, не мога да крия от сина си. Много обичам Нааш! Не мога да го лъжа.

-     Розалин, ако му кажем, той веднага ще каже и на Селина. Рискуваме да я изгубим.

-     Но…

-     Няма „но”. – прекъсна я той – Той няма да научи и точка. Нито пък тя.

На прага на Двореца те се сблъскаха със Селина. Очевидно бързаше за някъде.

-     Какво има чедо? – попита кралят

-     Кралю, трябва спешно да отида до майка си! Имах ужасно видение!

-     Успокой се! Можеш да го разкажеш и на мен. Аз ще пратя хора да извикат Кайла. – той погледна към един от пазачите и той без да чака да го подканят хукна към Дома на Изповедника. – За вещиците ли е? Къде са те?

-     Не, не е за тях. – тя се огледа наоколо и прошепна – Мисля, че е за Лафей.

-     Какво за нея?

-     Виждам я мъртва. Мъж е коленичил пред нея. – Селина затвори очи. Сякаш отново виждаше всичко – Поглежда ме. Очите му  блясват в жълто. Той вади мечът си и се самоубива.

Раул и Розалин се спогледаха. Жълтите очи веднага разкриваха самоличността на мъжа. Кралят се поколеба за миг, но после се обърна и рече:

-     Мъжът, който виждаш е Фелан.

-     Как така? От къде разбрахте?

-     По някаква причина, той е избран да носи на плещите си Древната сила на великите крале. Не се е появявал такъв човек от хиляди години. Жълтите очи са външното проявление на силата. Ужасно трудно се овладява.

Раул се изправи и отиде до рафта с книги и извади една много стара. На корицата и нямаше написано нищо. Той отвори на една страница и я подаде на Селина. Тя ахна. На страницата имаше нарисуван мъж с руси кои и жълти очи. Биеше с вещиците. Селина отгърна на другата страница и зачете. Историята беше много стара, още преди египтяните да построят пирамидите си. В Авалон имало нашествие на вещици. Почти цялата раса била изтребена. Десетина души заедно с кралското семейство се били скрили в една пещера. Те обмисляли да изоставят Авалон. Тогава ярка светлина озарила пещерата. Голямо светещо кълбо се приближило към тях и придобило човешки силует, на жена. Всички свели поглед. Пред тях стояла не друга а самата богиня Нора. Тя била ядосана, защото народът ѝ искал да изостави градът, който тя им дарила. Те я помолили за прошка и попитали как да спасят Авалон. Тогава тя докоснала краля и очите му проблеснали в жълто. Тя им казала, че с този дар те ще могат да спасяват града всеки път при нашествие на вещици. Тогава силата се отключвала и давала на притежателя невероятна мощ. Притежателят ѝ можел да убие човек само с поглед. Авалон бил спасен, но тогава ги сполетяла проклятието на Древната сила. Мъжете таят в себе си много гняв, а това чувство подхранва силата. Тя станала неконтролируема. Кралят започнал да убива поданиците си. Не можел да се спре, а не може ли и да го убият. Тогава на прага му се появила девойка. Тя сънувала сън в който богинята я моли за помощ и ѝ заръчва да укроти гнева на краля. Щом той я видял веднага се влюбил. Любовта е единственото чувство, което потиска гнева. Древната сила се появявала и изчезвала през вековете, но винаги я е имало. Тя тече в кръвта на кралската фамилия. Отключва се при опасност, но и когато мъжът намери жена, която обича истински и не може да има. Древната сила ръководи притежателя си, нея я ръководи любовта или по-точно жена.

Селина затвори книгата и погледна краля.

-     Фелан носи Древната сила? – прошепна тя. По-скоро на себе си, отколкото на Раул

-     Да. И не знам какво ще правя. Сигурен съм, че Лафей не я е събудила.

-     Тогава са вещиците.

-     Вероятно, но те са твърде далече.

-     Тогава какво? – едва успя да попита тя

-     Мисля, че Фелан е влюбен в друга. Не знам коя е, но щом разбера трябва да се погрижа за това

-     И как… – едвам преглътна – Как по-точно ще се погрижите?

-     Не знам. Вероятно ще трябва да им позволя да са заедно.

Селина едва се удържа да не скочи и да извика: „Аз съм момичето, в което той е влюбен!” В този момент Кайла влезе в стаята.

-     Селина, миличка, какво видя? – тя я прегърна и погали косите ѝ.

-     Майко, трябва да пазите Лафей на всяка цена. Поне до следващото пълнолуние.

-     Защо?

-     Защото във видението ми, луната е пълна. Следващото което виждам е Авалон опожарен, сравнен със земята. Мисля, че ако Фелан и Лафей не доживеят пълнолунието Авалон ще загине.

-     Това е след две седмици. – каза Розалин.

Всички се спогледаха. Две седмици и техния древен град щеше да е спасен. Ала какво щеше да стане ако се провалят? Кралят се покашля и всички се обърнаха към него.

-     Две седмици ще минат бързо. Не трябва да се притесняваме. И този път както хиляди други пъти, ще спасим града. Хайде сега всички да си лягаме.

-     Кралю ако нямате нищо против аз ще поостана тук за малко сама. – каза Селина – Не ми се спи още.

-     Както желаеш.

Кайла си тръгна, а Раул и Розалин се качиха нагоре по стълбите. Селина почака малко и после излезе навън. Без много да му мисли хукна през гората към хълма. Когато стигна видя, че Фелан беше вече там. Той я прегърна.

-     Как се чувстваш? – попита.

-     Ужасно. – тя го погледна – Фелан?

-     Ммм? – той галеше нежно лицето ѝ

-     Обещай ми, че на следващото пълнолуние ще си стоиш вкъщи.

-     Какво видя днес?

-     Обещай ми! – гласът ѝ беше умоляващ. – Моля те, обещай ми!

-     Добре, обещавам. – той я целуна. – По-спокойна ли си?

-     Много по-спокойна. – тя отвърна на целувката му

Всичките ѝ тревоги излетяха и тя забрави дори къде е. Устните на Фелан бяха толкова меки, ласките му толкова нежни, че Селина забравяше името си. Устните ѝ шепнеха неговото, докато тя се разтапяше в обятията му.

Селина сънуваше. Тя беше в прегръдките на Фелан. В този миг обаче в стаята нахлу Раул.

-     Как смееш, Нечистокръвнице! Не ти ли стига, че ти дадох подслон и единия си син за съпруг, ами и другия омайваш и го караш да престъпва в грях!

Фелан се отдръпна от нея. Очите му горяха. В следващия миг картината се смени. На една поляна имаше издигната клада. Селина беше завързана, а един от пазачите палеше съчките. Лунната светлина озари лицето ѝ тя почувства, че напуска тялото си. Сега можеше да гледа отстрани. Видя как се пробожда в сърцето и в този миг мощен рев разцепи въздуха. Тя се обърна и видя Фелан. Очите му блестяха в ярко жълто. Той се спусна към кладата, но баща му му се изпречи на пътя. Без да се колебае Фелан го прониза с меча си и продължи към Селина. По някакъв начин огънят беше изгаснал. Фелан пое тялото ѝ и я положи на тревата. Селина забеляза, че случващото се ѝ е някак познато. Още един рев стотици пъти по-силен прониза нощта. Луната проблясна по-ярко и Селина, чак сега забеляза, че наоколо имаше хора. Вампирите се бяха събрали да гледат екзекуцията на Нечистокръвната. Острие проблесна и мечът на Фелан се заби в гърдите му.

-     Не! – изкрещя Селина и се събуди.

-     Любима, какво сънува. – прошепна Фелан. Топлият му дъх погъделичка кожата ѝ.

Тя стана и се облече.

-     Къде отиваш? – попита той, но не получи отговор.

Миг по-късно стоеше сам в малката пещера.

 

ХІІ

Десет дена Селина избягваше да се вижда с Фелан. Поне насаме. Тя беше уплашена от сънят си. По принцип не можеше да вижда своето бъдеще, но сънищата имат неограничени възможности. Ако това беше истинското видение, то не Лафей, а тя щеше да умре. После щяха да умрат Раул и Фелан, а това неможеше да позволи. Не и, ако просто трябваше да стои две седмици далеч от Фелан. По коридора се чуха стъпки и Селина се скри зад една врата. Във въздуха са разнесе тихо свирукане на една песен, която тя никога нямаше да сбърка.

-     Нааш! – извика Селина и се хвърли на врата му.

-     Леле! – възкликна той. – Трябва много да съм ти липсвал.

В този момент Фелан се появи. Още щом видя брат си, очите му пожълтяха. Селина поклати глава към него и прошепна:

-     Моля те, недей! Ако ме обичаш…

Ирисите си върнаха синия цвят и Фелан се усмихна широко.

-     Хей, братле! – засмя се той – Какво те води насам?

-     Здравей, Фелан. – двамата братя се прегърнаха – Не са добри новини, а точно обратното. Вещиците са в Пловдив. Изглежда са надушили нечий следи.

-     Каза ли на баща ни?

-     Не. Търся го. Знаеш ли къде е?

-     Мисля, че си е в кабинета. Хайде да проверим.

-     Добре. – отвърна Нааш и се обърна към Селина. – Селина, ти си отивай в стаята. Аз ще дойда след малко.

Двамата братя се отправиха към кабинета на краля. Фелан почука на вратата.

-     Влез. – чу се гласа на Раул отвътре.

-     Татко – започна Нааш, като влязоха – Нося лоша новина. Вещиците са в Пловдив. Изглежда са надушили някаква следа.

-     Какво ще правим? – попита Фелан

-     Предлагам да свалим купола – обади се Нааш

-     Не! – извика Раул – В никакъв случай!

-     Но, татко…

-     Оставете ме сам. – каза кралят – Ще обмисля всичко и ще решим.

Двамата братя напуснаха кабинета. Фелан се извини, че имал някаква работа и излезе. Нааш постоя малко сам и после тръгна към стаята си. Когато влезе завари Селина пред огледалото да си сресва косите. Тя се обърна и му се усмихна.

-     Как мина? – попита

-     Добре. – излъга той – Ставай! Искам да те заведа на едно място.

-     Къде?

-     Ще видиш. Хайде, ставай.

Тя го погледна недоверчиво, но след това побърза да се оправи.

Слънцето клонеше на запад, когато те излязоха, но все още имаше време до залез. Нааш улови Селина за ръка и я поведе през гората. Когато доближиха края ѝ, тя се спря.

-     Какво има? – попита Нааш

-     Ще излезем от купола, а още не е залязло слънцето.

-     Спокойно, няма. – усмихна се той – Всички така си мислят, затова тук е моето тайно място. – отново улови ръката на Селина и я  поведе.

Когато излязоха от гъсталаците, пред тях се откри невероятна гледка. Не една малка поляна имаше построена дървена колиба. Наоколо растяха множество диви цветя и ухаеше прекрасно. Слънчевите лъчи грееха ярко и Селина можеше да усети топлината им.

-     Как? – тихо прошепна тя

-     Тук куполът е най-тънък. Затова можеш да усетиш топлината на слънцето. Затова само тук виреят диви цветя. – Нааш се отправи към колибата – Флора! – извика той и на врата се появи една жена на средна възраст – Свободна се за тази вечер. Искам да съм сам.

Жената се поклони и излезе навън. Мина покрай Селина и се скри в сенките на гората.

-     Ела! – извика ѝ Нааш

Тя пристъпи плахо към него. Той я прегърна и я поведе навътре в колибата. Още от вратата в ноздрите ѝ нахлу познат аромат. Селина изтича към задния двор и видя множество розови храсти – жълти, бели, червени. Но един от тях ѝ направи силно впечатление и тя излезе навън, за да го погледне.

-     Не може да бъде! – възкликна – Та нали черната роза расте само в градината на майка ми?

-     Да. – отвърна спокойно Нааш – Откъде мислиш съм го взел?

-     Но тя иска специални грижи…

-     За всички храсти се грижа по един и същи начин. Определено не са чак толкова специални.

-     Ти се грижиш? – попита тя отново

-     Да. Когато съм тук, естествено. Иначе се грижи Флора.

Селина докосна листенцата на розите. Те също бяха нежни, но бяха по-различни от нощните цветове на черната роза. Когато отново влязоха вътре Нааш съблече блузата си и мушна главата си под чешмата. После разтръска глава, карайки късо подстриганите кестеняви коси да щръкнат на горе като бодли на таралеж. Ситни капчици блестяха по голите ми гърди. Селина просто стоеше втренчила поглед в него.

-     Какво? – попита той

Тя не отговори, а прихна да се смее. Отиде до дивана и седна, Нааш я последва. Двамата стояха дълго говорейки си.

Слънцето беше залязло, когато Нааш скочи от дивана и хвана Селина за ръката.

-     Ела! – подкани я той.

-     Къде?

-     Ще видиш. – дръпна я по-силно и тя стана от дивана и го последва

Зад къщата имаше малък обор. Когато влязоха вътре Селина видя два коня единият бял, а другият черен с бяла звезда на челото.

-     Това е Астра – представи Нааш черната кобила – И… ъм… Селина. – като видя шока, изписан на лицето на Селина, той побърза да добави – Не съм я кръстил на теб. Когато я купих дори не те познавах.

-     Прекрасна е! – промълви тя докато галеше по муцуната белия кон.

-     Още по-прекрасна ще е ако ти си на нея.

-     Какво? Наистина ли!

-     За какво осен езда съм те довел тук. – той се усмихна, тя също

Препускаха часове наред. И въздуха се носеше ухание на нощни цветя, а смехът на Селина огласяше околността. За първи път тя се почувства наистина свободна. Като прибраха конете в конюшнята двамата се отправиха към Двореца. Селина забеляза, че цветовете на черната роза бяха разцъфнали и тръгна към тях да си откъсне едно. Нааш обаче я изпревари, за секунди той отчупи най-красивия цвят и го сложи в косите на девойката.

Когато се прибраха в Двореца, един прислужник запъхтяно тръгна към тях.

-     Господарю Нааш! Нося съобщение от вашият приятел Лиал. Той ми каза, че спешно трябва да отидете при него в Пловдив.

-     Защо какво се е случило.  – прислужникът се поколеба поглеждайки към Селина. Нааш забеляза това – Скъпа, ще се качиш ли горе? Аз ще дойда след малко.

-     Разбира се. – отвърна тя и тръгна нагоре по стълбите

-     Какво има? – подкани той прислужника, щом Селина се скри от погледа му

-     Илейн, вашата… приятелка…Тя е била отвлечена от вещиците

-     Какво! – Нааш се почувства сякаш го бяха ударили с камшик – Как? Кога се е случило?

-     Незная, Ваше Величество, само това ми казаха. Поръчаха ми да ви забера с мен.

-     Тогава да тръгваме! – каза припряно Нааш.

Тръпки минаха по тялото му и в следващия миг тигъра препускаше към Пловдив.

Когато пристигнаха още на входа ги чакаха Лиал и неговия прислужник, който държеше чифт дрехи. Нааш прие човешката си форма и бързо се облече.

-     Лиал, кажи ми, кога се случило това? – гласът му трепереше от умора и от притеснение.

-     Тази сутрин. Отвлекли са я докато сме спели. Нааш, съжалявам човече, знам как се чувстваш…

-     Нищо не знаеш! – изкрещя в лицето на приятеля си. Макар да съжали, не му го каза. Вместо това попита по същество – Как ще я намерим?

-     Предлагам да проверим дали я има в полицейските списъци на изчезнали лица. Ако не трябва да я впишем, това е единственият ни начин да я намерим.

-     Ти да не си полудял? Ако намесим полицията рискуваме да изгубим следите ѝ или още по-лошо да я убият.

-     Също така рискуваме те да узнаят местонахождението на Авалон.

-     Мен ли обвиняваш, че съм ѝ казал!?

-     Не, но ако си държеше устата затворена сега щяхме да имаме по-малко грижи.

-     А ако вие не спяхте по постовете си нямаше да я отвлекат!

-     Как може да те е грижа за тази Нечистокръвна. – Лиал произнесе последната дума сякаш изричаше псувня. Това преля чашата и Нааш скочи върху него.

-     Ако още веднъж те чуя да я наречеш Нечистокръвна, ще ти изтръгна сърцето! – гласът му наподобяваше ръмжане.

-     Съжалявам, господарю. – отвърна Лиал и след като Нааш се отдръпна от него добави – Струва ли си  да жертвате живота на хиляди вампири, за да спасите един, когато дори законите го забраняват.

-     Проклети да се Древните закони! – промълви Нааш и четиримата се отправиха към полицейския участък

Сградата, къде се помещаваше полицията беше тъмна. Сякаш вътре нямаше никой. Действително нямаше, освен външния пазач, който спеше дълбоко. Нааш и Лиал влязоха вътре. Принца почти веднага намери това което търсеше. Извади дебелата книга и започна да я прелиства. Без да иска хвана няколко страници наведнъж. Книгата се отвори на едно петнадесет годишно момиче изчезнало преди десет години. За последно била чута да пищи от група момчета, които седели в близост до блока в който живее. Бащата дори отрича да е имал дъщеря. Нааш се вгледа в снимката. Лицето което се усмихваше от нея му се струваше познато. Изведнъж като проблясък пред очите му се появи спомен.

Беше в Двореца, седнал на дивана и както обикновено чакаше брат си. Входната врата се отвори и затвори и в приемната влезе Фелан. Беше омърлушен, уморен от дългия път…

-     Какво има, братле – попита Нааш – Къде беше цели два дни?

-     Кайла ми даде задача. Трябваше да доведа в града Проповедника.

-     Значи наистина се е родил такъв!

-     Ти пък откъде знаеш? – почуди се Фелан

-     Баща ни ми каза. – отговори Нааш. Като видя, че Фелан мълчи той го подкани – Хайде разказвай, къде я намери?

-     В Пловдив. Живееше с баща си…Има наистина прекрасно име. – едва прошепна Фелан, но брат му успя за го чуе. – Луна

Спомените отново започнаха да се сменят.

Беше в новата си стая със Селина, която тъкмо се беше превърнала в животинската си форма.

-     Защо се забави? – попита той.

-     Трябваше да открия името на гълъба.

-     Не се ли казваше като теб?

-     Не. Казваше се Луна.

Нааш се отблъсна от бюрото. Не е възможно, каза си той. Ала фактите говореха точно обратното. Приликата между девойката на снимката и Селина, споменът, който беше забравил заради промяната, странната разлика между името на гълъба и името на жена му. Бяха го излъгали, бяха излъгали и нея. И на всичкото от горе нарушаваха Древните закони. Гняв се надигна в гърдите на Нааш. Той забрави за Илейн и за приятелите си. Единствената мисъл в главата му бе, че трябва да каже истината на Селина.

-     Трябва да се върна в Авалон – той се обърна към Лиал. За негова изненада обаче, приятеля му беше мъртъв а две вещици бяха препречели пътя му.

Нааш беше в капан. Стаята в която се намираше нямаше прозорци, а единствения изход беше затворен от две вещици. Едната имаше дълга черна коса и черни очи, които сякаш се опитваха да пробият дупка в тялото му. Другата беше червенокоса. Дългите и къдрици се спускаха около нея, а зелените и очи бяха като отрова.

-     За Авалон ли си тръгнал? – попита червенокосата – И ние сме натам, какво ще кажеш да ни придружиш.

Чернокосата хвърли трупа на Илейн в краката на Нааш. Той изрева и се хвърли към нея. Във въздуха проблесна кама и прониза принца в гърдите.

-     Адиос, Ваше Величество – каза червенокосата и се засмя.

Последните мисли на Нааш преди да умре беше съжаление към Селина, че никога не ще узнае истината, гняв към баща си, че го лъгал и искрена молба към Нора да помогне на града.

 

ХІІІ

Лафей се прибра в Двореца. Беше ужасно уморена от дългите разходки. Качи се нагоре по стълбите. Спря се на предпоследната когато видя Фелан да влиза в стаята на Селина. Но тя и Нааш бяха излезли тогава какво в името на Нора търсеше там? Тя почака малко да види дали ще излезе. Това обаче така и не се случи. Призля ѝ. Така значи, каза си тя, чака я да се прибере. Идеше ѝ да нахлуе още сега и да го нахока. После се сети, че нищо нямаше да постигне освен отново да я обвинят несправедливо. Хрумна и идея. Скри се в сенките на коридора и зачака. След около час Селина се качи горе и влезе в стаята си. Лафей хукна надолу по стълбите да потърси краля. Сега щеше да ги хване на местопрестъплението.

Селина влезе в стаята си. В тъмнината тя зърна чифт блестящи сини очи. Миг по-късно гърбът ѝ опря в стената, а устните на Фелан бяха върху нейните. Тя започна а се бори.

-     Фелан, недей! Нааш може да се качи всеки момент.

-     По дяволите, брат ми! – гласът му бе гърлен – Искам теб!

-     Фелан! – тя успя да го отблъсне от себе си и да го накара да я погледне – Имах видение, че на пълнолунието, тоест утре, Лафей ще умре, а ти ще се самоубиеш заради нея.

-     Напротив, любов, ще ликувам! Ще празнувам ако успея да се отърва от нея!

-     Не говори така! – сряза го тя, но после продължи към същественото. – Оказа се, че греша. Не Лафей съм видяла мъртва… – Селина си пое дъх – видяла съм себе си.

-     Не! Не е възможно!

-     Фелан точно преди да вляза го видях отново, но този път беше много ярко. Това означава, че решенията които вземаме водят точно натам. Фелан иди си тази вечер. – гласът ѝ стана умоляващ – Утре ще се видим на езерото.

-     Не мога. – очите му блестяха толкова силно, че Селина можеше да види очертанията на телата им. – Не и тази вечер. Ако сега изляза от тук, не знам какво ще сторя и на кого. – гласът му постепенно започваше да наподобява ръмжане – Само ти можеш да укротиш тази сила в мен – той целуна устните ѝ толкова страстно, че тя загуби способността си да мисли – Само ти…

Страст и сила излъчваше тялото на Фелан. Светлината от ирисите му стана още по-силна. Селина беше като птичка в лапите на котка. В този миг Раул нахлу в стаята.

-     Как смееш, Нечистокръвнице! Не ти ли стига, че ти дадох подслон и единия си син за съпруг, ами и другия омайваш и го караш да престъпва в грях!

Фелан се отдръпна от нея като опарен. Очите му блестяха. Селина беше шокирана от съвпадението на думите на краля от видението ѝ и от действителността. Но след като се окопити тя каза:

-     Как смеете да ме наричате Нечистокръвна! Аз съм родена тук в Авалон! Кажи им Фелан!

-     Да, кажи Фелан. – подкани го краля – Кажи истината на любовницата си!

Фелан беше забил поглед в земята.

-     Не! – изкрещя Селина – Не може да бъде! И вие всички знаете!

-     Селина, аз… – започна Фелан

-     И най-вече ти! Аз ти се доверих, а ти ме излъга…

Стражите я хванаха и я отведоха. Фелан остана сам в празната стая, а Лафей и Раул отидоха да подготвят екзекуцията на Нечистокръвната.

Докато слушаше нарежданията на Раул на Лафей и стана жално за Селина. Не беше честно спрямо нея да я лъжат. Помисли си как тя би се почувствала на нейно място. Тя не заслужава тази мръсна смърт, каза си. На малката масичка Лафей видя сребърна кама. Бързо, без да я забележи Раул тя я прибра в колана си.

-     Ваше Величество, аз ще отида да видя как е Фелан. – излъга тя и се отправи към подземията на имението.

Когато влезе при Селина, Лафей не знаеше какво да каже. Селина беше виновна, но не беше честно да бъде екзекутирана чрез изгаряне.

-     Аз ви издадох на Раул. – прошепна тя най-накрая – Бях ви ядосана. Най-вече на теб, че крадеш съпруга ми.

-     Помисли ли, че той може да ме обича. – отвърна Селина. Гласът ѝ бе дрезгав. – Толкова ли си сляпа, че не виждаш, че той никога не е изпитвал чувства към теб.

-     Наказанието, което ти е отредено е несправедливо. – продължи тя без да ѝ обръща внимание – Донесох ти нож…това е единственото, което мога да направя за теб. – Лафей хвърли камата в краката на Селина.

Тя го прибра спомняйки си видението на поляната. После бавно се изправи се приближи към Лафей.

-     Аз ще ти кажа, че тази нощ не ще умра само аз. Твоят съпруг ще ме последва в отвъдния свят. Не можеш да го задържиш при себе си. Ти отдавна го изгуби. – тюркоазените очи бяха добили мътен цвят – Кажи на Кайла, предполагаемата ми майка, че тази вечер тя наруши десетия Древен закон. – ръцете на Селина се спуснаха към корема ѝ.

Лафей излезе от тъмницата и се отправи нагоре по стълбите. Зората тепърва се разпукваше. Целия град беше на крака. Строеше се клада, за да убият Нечистокръвната лъжкиня. Раул беше разпоредил на вестоносците да казват, че той е бил измамения от младата девойка, която с магия е успяла да накара сърцето си да тупти.

Кайла седеше в Двореца сама на една от терасите. Отказа на краля поканата да присъства на екзекуцията. За нея беше също толкова несправедливо да убият Селина по най-недостойния начин, защото е била лъгана. Ала Раул беше бесен на измяната на сина си, отказваше да чуе който и да било. Беше заключил Фелан в една стая на последния етаж. Той беше като в транс откакто ги хванаха двамата със Селина погледът му беше празен, ирисите бяха изгубили цвета си, бяха станали сиви, безлични. Времето за него минаваше бавно, докато то сякаш летеше, нямаше търпение да бъде свидетел на смъртта на невинна девойка.

Нощта дойде неусетно както и съобщението, че Вещиците обикалят купола на града.

-     Защо никой не ни е известил за идване то им? – изръмжа Раул на прислужника който му беше съобщил вестта. – Защо Нааш не е изпратил вестоносци?

Кралят изгони слугата без да му даде възможност да обясни, че той е вестоносецът и, че синът му Нааш е бил убит. Раул заповяда на жените да си стоят по къщите и да не излизат до второ нареждане. Изпрати стражите си по периферията на купола, за да задържат противника до края на екзекуцията. Тя щеше да се състои независимо от всичко.

 

ХІV

Луната беше изгряла, когато поведоха Селина към поляната. От север полъхваше хладен вятър и правеше приятна горещата нощ. Птички пееха, щурчета свиреха, сякаш никого не го интересуваше, че тя ще умре. Мъжете я целеха с камъни и я наричаха „измамница”. Нима не беше тя измамената? Колко бе несправедлив света? Тя скри камата между дланите си когато връзваха ръцете и за кола. Колкото и да се опитваше не можеше да призове трепетите. Преди да я изведат от тъмницата пазачите я бяха накарали да изпие някаква отвара. Явно тя ѝ пречеше да се превърне. Една сълза се отрони от лицето ѝ, но не беше защо съжалява, че ще умре. Тя бе, защото на нея ѝ беше жал детето, което носеше. Не беше справедливо то да умре, но те не заслужаваха да научат за него. Тя плащаше заради чуждата лъжа, нека и те да платят заради нейната.

Фелан се събуди сякаш от сън. Огледа се наоколо и видя, че е в стаята на последният етаж. Той понечи да отвори вратата, но тя бе заключена. Очите му пламнаха и заблестяваха все по-силно с всеки спомен от това какво се беше случило снощи. Видя мечът си подпрян до стената. Не беше ползван от както бе изкован. Той го грабна и скочи през прозореца. Огромната сила в тялото му му помогна да се приземи без проблем. Хукна през гората и се озова на поляната. Кладата беше запалена. Селина се провикна:

-     Не мога да позволя да ме убиете по този начин! Не съм аз измамницата, но вие не ще ми повярвате! – тя обходи с поглед мъжете които се бяха събрали –  Тогава аз ще умра от своите собствени ръце, защото няма вампир, който да живее без сърце, пък дори и то да не тупти…

На лунната светлина проблясна острието на камата. Селина заби ножа дълбоко в гърдите си и отново обходи шокираните погледи на своята публика. С последния си дъх тя зърна Фелан, чиито очи грееха ярко жълто.

-     Обичам те, любими! – прошепна тя и издъхна

-     НЕ! – мощен рев разцепи нощта.

Вълната от сила, която Фелан излъчи изгаси огъня. Той се спусна към Селина, но Раул се изпречи на пътя му.

-     Фелан , опомни се това е…

Кралят беше пронизан в гърдите от собствения си син. Шок беше изписан на лицето на Раул преди да умре.

Фелан дори не се спря. Шокираните мъже се отдръпнаха колкото се може по надалеч. Той взе тялото на Селина и го положи на тревата. Той погали нежното ѝ лице и пръстите му докоснаха незасъхналата сълза. Целуна я нежно. След което вдигна глава и погледна напред. Стори му се, че видя малката Луна да се показва зад дърветата. Фелан изрева още веднъж, но сто пъти по-силно от първия път. Земята сякаш се разтресе. Той погледна към меча си. Идвам при теб любима, помисли си той и заби острието дълбоко в гърдите си.

Прислужникът влезе задъхан в приемната където седяха Лафей и Розалин. Двете мълчаха всяка заета със своите мисли и тревоги. Те се обърнаха стреснати от рязкото нахлуване.

-     Какво има? – попита Розалин, леко подразнена – Защо ни безпокоиш?

-     Ами… Аз…

-     Говори! – сопна се Лафей

-     Трябваше да съобщя на краля, че Нааш, неговият син е бил убит от вещиците и че те вече с в града, защото куполът е паднал, но той, както и големият му син Фелан са мъртви и затова казвам на вас. – прислужникът изпя набързо всичко боейки се да не го прекъснат

Розалин беше като попарена. Тя залитна назад и се подхвана за малката масичка. Тя се разклати и ножа за писма падна на земята. Кралицата се наведе, уж да го вдигне, но вместо това тя се прониза в сърцето.

-     Розалин! – изпищя Лафей. Отиде при нея, но беше твърде късно, тя беше мъртва. – Беше права – прошепна Лафей – тя ми каза истината.

С тази мисъл тя хукна нагоре по стълбите.

Кайла беше в стаята на Селина. Беше отворила шкафчето ѝ и разглеждаше дрехите ѝ. Изваждайки една рокля малка тетрадчица с бели корици се тупна на пода. Изповедника я вдигна и прелисти страниците. Това беше дневник.

11 юни

От вчера не се чувствам много добре. Отпаднала съм и постоянно ми се спи. Гледам да не ми личи, не искам да тревожа Нааш.

Сърцето на Кайла пропусна удар. Тя прелисти няколко страници нататък.

14 юни

Напълно съм сигурна, че съм бременна, но не знам от кой от двамата братя? С Нааш преспахме само една вечер, преди промяната ми, докато с Фелан…

Изповедника изпусна дневника на земята. Селина е била бременна. Кайла дори знаеше, че само Нааш би могъл да е бащата, защото Нечистокръвните не могат да имат деца. По някакъв начин детето бе оцеляло при промяната…

В този момент Лафей нахлу в стаята.

-     Кажи ми кой е десетия Древен закон?

-     Какво?

-     Кой е десетия Закон!

-     „Не посягай и с пръст на жена, особено когато тя носи два живота в себе си”

-     Била е бременна! – възкликна Лафей

-     А аз я убих…

Кайла погледна към Лафей и си спомни молбите на Фелан преди промяната: „Моля те, Кайла, кажи му! Моля те!” Сърцераздирателния плач на момчето я накара да трепне за миг, да се поколебае, но Древните закони бяха на първо място. Точно тези закони беше нарушила. О богиньо! Ако тогава беше нарушила онзи дребен закон, сега нямаше да убие едно дете…или пък не. Дали тяхната гибел не бе предначертана? Ако това беше така, то тя нямаше да позволи цялата вампирска история и наука да попадне в ръцете на вещиците.

-     Лафей, искам да напуснеш Двореца! – погледа и гласът на Кайла бяха като стомана –  Бягай далеч от тук!

Без да чакат втора покана Лафей хукна надолу по стълбите и излезе навън. Побягна към гората, но една стрела я уцели точно в гърдите. Тя се строполи мъртва на меката трева.

Вещиците бяха шокирани от внезапния трус, но бързо се окопитиха щом видяха, че куполът е свален. Нахлуха в границите на града и започнаха да изтребват всички наред. Група вещици видяха труповете на Фелан и Селина прегърнати заедно и тялото на Раул недалеч от тях. Предположиха, че са се самоубили от страх и продължиха напред. От където минаваха не оставаше нищо друго освен огън, кръв и руини. Унищожаваха всичко след себе си. Когато стигнаха до Двореца, той вече гореше в пламъци. Кайла беше останала вътре и беше запалила всички книги.

-     Проклети да сте! – изрева червенокосата вещица. – Да си вървим!

Всички се строиха, като войници и потеглиха обратно към града.

 

Епилог

 

На сутринта Авалон се събуди в руини. Нищо не беше останало от някогашния величествен град с белите къщи. Тънки струйки дим се носеха от още не изтлелите камъни. Птичките пееха, щурците свиреха, а листата носеха спомена за Древната песен, която Селина обичаше да пее. Сега тя и Фелан бяха щастливи. Ала можеха да са щастливи и приживе, ако Великата вампирска цивилизация не беше държала толкова много на своите традиции. Нора ги беше изоставила, беше решила да им покаже какво бяха забравили. Нейните любими същества, нейните творения я бяха забравили. Спазваха сляпо законите, а силната вяра беше погребана. Но тя съжали своето творение и му даде втори шанс. В малката колиба на Нааш, която бе оставена непокътната се бяха скрили едно момче и едно момиче. Дъщерята на прислужничката Флора и синът на коняря Лувел. Богинята беше оставила куполът само там и вещиците не я бяха видели. Двете деца щяха да я обичат и да вярват в нея. Сега тя щеше да им даде законите, такива, че никога да не забравят за нея.

 

Край