ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО 1972.
Елица не беше днес на работа. Събуди я петелът на комшиите. От известно време се канеше да посети дядо Иван, но все отлагаше.
„ Днес ще ида!... Те страдат като мен. Хората се отдръпнаха от тях, а дядо Иван, казват, че от леглото не е ставал след инсулта.”
Сложи сушени ябълки и сливи в един плик. Имаше домашни сладки и шише боза. Взе ги и излезе.
Елица зърна на мивката в дъното на двора баба Мария. Къщата им се стори по-ниска, а дворът - мрачен и пуст. Кучето леко се надигна от мястото си и завъртя опашка. Баба Мария го усети, че премина по пътеката край нея и се обърна да види кой идва. Остана за миг без дъх. Вдигна черната престилка и забърса мокрите си ръце.
- Добър ден, бабо Марийке – промълви Елица. С ъгъла на забрадката старата жена натисна очите си, разтърка ги, да разкара влагата от там и през сълзи каза:
- Влизай, Еличке. Влизай, баба. Като не излизам никъде, не съм те виждала много време.
Кучето се търкаше в краката ù. Тя клекна и го погали. Не смееш ...