Част 5

 Животът ми досега беше низ от най-обикновени  думи в едно дълго изречение, лишено от препинателни знаци. Ритмично повтарящи се глаголи - „спя”, „ям”, „работя”, „говоря”, „гледам”, тук-там „мисля”, а между тях любимите ми съществителни - „син”, „жена”, „приятели”, „телевизор”. В последно време и „интернет”, този модерен капан за губене на време. Появата на крилете разбърка монотонния словоред на моя живот. С тях се появиха препинателни знаци и най-вече въпросителните и удивителните. Ето, тази вечер, беше въпрос на чест да се заям с тъщата, но същевременно ме удиви лекотата, с която го направих. Трябва да ù се извиня. Жената сигурно има добри намерения и иска да събуди в мен някаква амбиция, която очевидно ми липсваше. Чувствах се добре, харесвах си работата, а парите бяха напълно достатъчно, за да живеем прилично и да не се лишаваме от най-необходимото. Приближих се към масата, прегърнах тъщата през рамо и ù казах:

- Сармичките ти са чудесни! Никога не съм ял по-вкусни!

- Че ти изяде само една! – тихо отбеляза тя.

- Да, но цялата! А ти знаеш, че не мога да ги понасям. Твоите, обаче, наистина ги бива. Всъщност, всичко което готвиш, е много вкусно. Радвам се, че жена ми е наследила твоето майсторство.

Тя ме погледна за миг с подозрение, но после успокоена добави:

- Хапни тогава още една!

 Избрах най-малката сармичка, сложих я в чинията си, залях я обилно с кисело мляко и с няколко движения на вилицата я погълнах. След което успях дори да се усмихна. Надвисналите, преди малко, тъмни облаци се разсеяха и в стаята като че ли стана по-светло. Отидох до банята да си изплакна устата и да си поиграя с крилете. Те бяха единственото нещо, което поддържаше както външното, така и вътрешното ми равновесие. Галейки перата, забелязах, че на мястото на едно от падналите нещо се белееше. Взех огледалцето и го приближих. Беше малко пухкаво перце...

Част 6

 Желанието да летя се засилваше с всеки изминат ден. По разбираеми причини предпочитах да излизам вечерно време. Улиците ставаха пусти и можех да се рея из въздуха по-свободно, без да има нужда да се крия непрекъснато зад сателитните антени, стърчащи като метални гъби по покривите.  Градът отвисоко приличаше на мрачно небе, в което проблясваха като звездички прозорците и в което се виеха белите облачета дим, напуснали комините. Колкото повече се издигах, толкова по-чист ставаше въздухът,  а градът се превръщаше в тъмна бездна, погълнала в себе си светлината и хората. Измислих си даже песничка, която си тананиках, докато кръжах високо в небето:

 Булевардите небесни

нямат дупки, мантинели.

Клаксоните тук са песни -

веселите птичи трели.

Мигат звездни светофари,

никой не препуска бясно

по широки магистрали,

ту отляво, ту отдясно.

Оооо, в небето ясно –

и отляво, и отдясно,

никой не препуска бясно.

Оооо, това е ясно...

 В Новогодишната нощ, подвластен на желанието за летене, реших да направя едно кръгче над квартала. Това беше огромна грешка. Разбрах го малко по-късно, в момента, в който около мен засвяткаха и загърмяха изстреляните фойерверки от празнуващите по-долу. С огромни усилия, на зиг-заг, успях да се прибера на балкона. Отървах се леко – с няколко опърлени пера и изгорели дупчици по панталона. Лявата ми обувка липсваше. Може би не бях я завързал достатъчно здраво. След като установих, че щетите не са чак толкова големи, влязох в стаята. Жена ми втренчи поглед в мен и възкликна:

- Какво е станало с косата ти?!

 Погледнах се в огледалото. От главата ми стърчаха в разни посоки различни по дължина кичури, с обгорели краища. Ще трябва да ида да се подстрижа. Косата ми отдавна беше загубила формата си, а сега пък съвсем.

 След като гърмежите навън стихнаха, отидох да потърся загубената обувка. Кръжейки ниско над дворовете и градинките, взирайки се в земята, изведнъж ме сепна глас, идващ много близо зад гърба ми:

- Хей! Здравей!

 За малко да падна на земята, забравяйки за миг да махам с криле. Топла и нежна ръка ме подхвана и помогна да възстановя равновесието. До мен летеше русокосо създание, облечено само по нощница. Кацнахме в клоните на близкото дърво. Шокиран от случилото се, аз продължавах да гледам младата жена, седнала до мен. Със сигурност беше жена, а не птица. По-скоро млада и хубава девойка. При други обстоятелства погледът ми сигурно щеше да се задържи върху двете обли издутини с малки връхчета, които полупрозрачната нощница издайнически излагаше на показ, но аз гледах крилете ù. Те бяха малко по-големи от моите, с по-дълги и много красиви пера. Тя също ме оглеждаше с усмивка, която постепенно се увеличаваше.

- Какво е станало с перата ти? – попита тя с насмешка.

- От фойерверките! –  успях да измърморя.

- И косата ли? – избухна този път в смях девойката.

Кимнах мълчаливо, загледан в крилете ù.

- Искаш ли утре вечер да се срещнем тук и направим заедно няколко кръгчета? – попита тя.

 Отново кимнах и след като уточнихме часа на срещата, проследих с поглед елегантните движения, с които тя се изгуби в мрака. Изпитах странно разочарование. Малко по-късно разбрах какво ме измъчва - не съм единствен с криле! Бях свикнал вече с мисълта, че съм уникален, богоизбран! А ето, че имало и други. Почуствах се излъган и за момент намразих красивото създание. Отблъснах се от клона, а зад мен към земята се спуснаха няколкото паднали пера...

(следва продължение)