Кръговрат
Първи епизод
То бе обикновено куче. Нямаше име. Не беше дори породисто. Хората го наричаха с всякакви имена. Родено в голямо семейство, стопаните му го бяха подарили на дядо Иван. Самотата на възрастният мъж го бе направила затворен и той не общуваше с другите. Отдавна пенсионер, живееше сам в малък апартамент. Умееше да се радва на това, което му оставаше от живота. Сутрин отваряше очи и първото нещо, което правеше е да види как е кучето, което се будеше преди старият мъж. Закусваха и излизаха на разходка. Това бе най-щастливата част от деня и на двамата. Дядо Иван не можеше да върви бързо. Старостта и някоя друга болежка не му позволяваха да ходи така, както едно време. Понякога тъгуваше от този контраст на енергия на духа му и немощта на тялото, но приемаше всичко това като част от живота. Малкото куче опъваше каишката, на която бе вързано и дърпаше стария мъж напред. Но след като осъзна, че това му причиняваше неудобство и болка, постепенно влезе в ритъма на своя стопанин. Вървяха бавно. Кучето изчакваше дядо Иван, обръщаше се да види дали го следва. Поглеждаше и към другите кучета, които ги разхождаха млади хора. С гордост вдигаше глава, сякаш искаше да им обърне внимание, че има важна мисия. Караше ги да разберат, че ако тях ги бяха извели на разходка и ги глезеха, то при него нещата бяха пълна противоположност. В очите му се виждаха отговорността и грижата към стария човек. Понякога замислен за миналото си, потънал в спомени, дядо Иван се разсейваше и не внимаваше. Не виждаше червения светофар и тръгваше да пресича улицата. Но още преди да чуе клаксоните на преминаващите автомобили, кучето го дърпаше назад към тротоара. Пазеше го и от тичащи деца, които се бутаха в навалицата от хора по тротоарите. Кучето знаеше, че не може да има всичко, което искаше веднага. И когато бе гладно само изскимтяваше и чакаше търпеливо старецът да му даде храна. И когато се нахранеха, лягаха, дори енергията на кутрето да го караше да иска да играе, то заспиваше до своя стопанин. Дядо Иван остаряваше видимо с всеки ден, а кучето растеше. Силите напускаха възрастният мъж и той се обездвижваше. Разходките бяха непосилни за немощното му тяло. Имаше син, който живееше в друг град. След като бе разбрал за състоянието на баща си, той подаде документи в институциите и старецът бе приет в старчески дом. Синът имаше малко дете и реши, че добре би му се отразило да има малко куче и взе кутрето със себе си.
Втори епизод
Кучето влиза в новия си дом. Бързо свиква с обстановката. Детето се радва на домашния си любимец толкова много, че дава обещание да слуша и да прави това, което се изисква от подрастващото момче. Заспиваха и се събуждаха заедно. Детето се грижеше за кучето. Хранеше го, спестяваше от парите, които му даваха родителите. Купуваше му специална храна. Следеше постоянно дали има вода в купичката. Имаше график, по който разхождаше кучето навън. Те не се отдалечаваха от жилището, в което живееха. Отиваха в близкия парк. Тичаха, колкото имаха сили. Детето се срещаше с приятели, а кутрето се запознаваше с нови другари. Времето минаваше бързо. Кучето растеше, момчето също. Вече игрите не бяха това, което ги свързваше. Започнаха да се отдалечават един от друг. Привързаността на кучето ставаше все по-силна. А детето се вълнуваше от неща, с които се занимаваха неговите връстници. Телефони, компютри, игри в мрежа с приятели, това бяха малко от нещата, заели място в главата на момчето. Усещаше досада, когато домашният му любимец търсеше внимание. Понякога дори забравяше да го нахрани, унесен в своите увлечения. И когато баща му напомняше, че трябва да се грижи за това, за което е поело ангажимент, момчето се сърдеше. Кучето вече не беше толкова сладко за детето. Въпреки, че даваше обич от цялото си сърце, домашният любимец се превърна в досада. Все повече се виждаше тъга в очите му. Стоеше свито в ъгъла на детската стая, като внимаваше да не вдига шум. Няколко пъти бе ритано от детето. Агресията на момчето намираше място в тялото на кучето. И въпреки всичко, въртеше опашка с искрящ поглед, когато понякога бе извеждано на разходка. Родителите на детето ходеха на работа и бяха ангажирани със задължения, които не позволяваха да имат достатъчно време за грижи за кучето. А детето живееше своя живот на голямо момче, което скоро щеше да стане мъж. Един ден, семейството замина в близък град на разходка. Взеха със себе си кучето. По пътя, след табелата на село, през което минаваха, бащата спря колата. Слезе, взе кучето от седалката. Остави му малко храна на земята. Погали го. Погледна към сина си, който не реагира. Погали рошавата кучешка глава и се качи в автомобила. Кучето изпрати доскорошните си стопани с тъга в очите. Подуши храната, но дълго стоя неподвижно преди да я докосне. Легна до пътя. Заспа. Спомените идваха един след друг, както преминаващите по шосето коли.
Трети епизод
Кучето върви бавно по пътя. Оглежда се. Спира. Пази се от автомобилите. Отбива се встрани, където вижда красива алея. Начало на парк. Тръгва по нея. Доближава се до цветя. Вижда стари хора да се разхождат. В мислите му се връщат спомени за дядо Иван. За онези дни, в които си даряваха обич един на друг. За топлината, която не си бяха обещавали, но си даваха всеки ден. Тръгна след възрастните хора и се спря пред голяма бяла сграда. То не можеше да чете и не разбра какво пишеше на табелата пред дома. Но му направи впечатление, че всички бяха с побелели коси. Седяха на пейки или се разхождаха спокойно. Благи усмивки на последните мигове живот по лицата им украсяваха големия парк. Оглеждаше се. Надежда изгря в тъжните му очи. Тя бе преборила онова тъжно чувство, което разкъсва сърцето, когато някой разбира, че не е нужен. Надежда, че може да срещне някъде в този дом дядо Иван. Неговият старец. Човекът, който му показа, как малките и обикновени неща са най-важни в живота. Обич и сърце. Две прости думи, а всичко. Кучето тръгна към голямата къща, която бе старческия дом. Не бе и предполагало, че захвърлено на пътя, щеше да тръгне към мястото, където възрастният мъж изживяваше своите старини. Вървеше устремено напред, когато униформен мъж от охраната на дома се приближи и му извика. Тропна му с крак и го заплаши с ръка. Кучето се отдръпна. Отначало се правеше, че не разбира, но след няколко закани, то се отдръпна, обърна се и тръгна обратно по алеята. Топлина пълнеше гърдите му, дори само при мисълта, че по тази алея може би се е разхождал неговият стар стопанин дядо Иван. Кучето вървеше бавно, сякаш да удължи времето, в което се наслаждаваше на спомените си. Може би никога нямаше да му се случи отново. Случайно на пръв поглед, то се бе озовало на това място, а всъщност животът му бе дал шанс да се докосне още веднъж до всеотдайността и отговорността на възрастните хора. Кучето вдишваше дълбоко. Като че ли искаше да поеме от този чист въздух и да зареди душата си с неподправената доброта.
Четвърти епизод
Кучето отново се озова само край пътя. Коли минаваха, хора също, но животното се чувстваше самотно. Ядеше каквото си намираше, пиеше вода рядко. Тъга обземаше голямото му сърце. Вървеше бавно в непозната за него посока, когато чу лай. Зарадва се, защото си помисли, че ще срещне свой събрат, с когото да си помагат в неволята. Но се спря и срещна очите на освирепяло куче. Опита се да го омилостиви с кроткото си поведение, но скоро след това се чу ръмжене. Огледа се и видя цяла глутница, заплашително стоящи кучета срещу него. Две от тях го докосваха с лапи. Драскаха го. Опитваха се да хапят изнемощялото от тъга и глад тяло. Сви се на кълбо и зачака смирено. Затвори очи. Очакваше нападение от глутницата, когато чу човешки глас. Кучето се освести. Чудеше се накъде да побегне. Вече се страхуваше както хората, така и от своите събратя. Мъжът, който се бе провикнал хвърли няколко камъка и останалите кучета се разпръснаха. Приближи се към изплашеното животно. Погали го и тръгна по пътя. Подканваше го да върви след него. Кучето въртеше радостно опашка. То се радваше, надявайки се, че е намерило нов стопанин. Вървеше подире му и дори го изпреварваше, като подканяше човека да върви по-бързо. Непознатият мъж стигна до кола, отвори вратата, настани кучето до себе си. Двамата пътуваха по непознатия за животното път. Въпреки, че не знаеше къде отива, кучето се радваше. Гледаше ту към пътя през прозореца, ту към шофьора. Наоколо нямаше къщи, нито кучета, нито стари хора или деца. Беше пусто. Явно бяха излезли извън града. Не можеше да прецени колко време бе изминало в пътуване, но не беше нито много, нито малко. Когато стигнаха до голяма сграда, мъжът паркира автомобила, слезе и отвори вратата на кучето. То радостно слезе и започна да подскача от щастие. Но изведнъж се спря и затвори устата си. Чу лай от много кучета, събрани на едно място. Мъжът го викаше да тръгва след него. То го последва. Вървяха няколко минути. От малка постройка излезе друг мъж, облечен с униформа. Двамата мъже размениха няколко думи. Униформеният огледа кучето. Даде някакви документи на другият мъж, който ги попълни. Ако можеше да чете, кучето би разбрало надписа с големи букви на входа на сградата „Приют за кучета“.
Пети епизод
В приюта за кучета, условията бяха добри. Имаше храна, вода. Не ги валеше дъжд, нито беше студено. Хората се грижеха добре за безстопанствените кучета, като се опитваха да осигурят спокойствие и безопасност. Но рядко успяваха. Многото животни събрани на едно място, макар и в отделни клетки, предизвикваше изключително голям шум. Всяко куче си лаеше за неговите си интереси. Някои бяха гладни, други ожадняваха, трети просто така, да не мълчат. Старите обитатели на приюта се изживяваха като тартори. Когато излаят, всички в един глас им подражаваха. С времето клетките се бяха превърнали в дом на едно обособено общество на отхвърлени от социалният живот кучета. Всяко от тях си имаше своята история. Някои са били обичани, галени и за тях са се грижили. А други, още от раждането си са били подхвърлени на улицата, която е станала техен дом. Нашият приятел се опитваше да се приспособи към условията в приюта. Отначало се стряскаше при всеки звук. Лаят на останалите го стряскаше. Понякога до нетърпимост от силния шум, то скимтеше, сякаш искаше да заглуши всичко това, което отекваше като тътен в съзнанието му. В този кучешки дом, често идваха хора от близкия град. Гледаха и се радваха на животните. Може би искаха да притежават такъв домашен любимец, но или не срещаха разбиране вкъщи, или нямаха място и време. Всеки ден в приюта си приличаше с предишния. Един и същи режим. По едно и също време идваше храната. Пускаха отделни кучета, в различни часове на разходка в големия двор. Имаше ветеринарен лекар, който обхождаше клетките и ако имаше нужда извършваше прегледи и манипулации с животните. Нямаше никаква заплаха за живота им. Те живееха спокойни, но затворени. На кучето липсваше свободата, колкото и опасности да имаше в нея. Макар и сред десетки негови събратя, то се чувстваше самотно. Нямаше го чистият въздух на неизвестното. То знаеше всяка стъпка, която следваше да извърви в приюта. Свикваше с реда и понякога дори с досада се хранеше. Отмяташе тази дейност като нещо рутинно. Искаше да се сприятели с другите кучета. Мъчеше се да влезе в разговор с тях. Но тъй като те лаеха в един глас, трудно разбираше какво си говорят. Често мълчеше. Тишината в съзнанието му бе станала постоянен спътник в живота на бездомното куче. Усещаше как остарява с всеки изминал ден. Живите му очи, които доскоро трепкаха при всеки дъх, се бяха уморили и то гледаше безразлично с лека тъга. Искаше да живее щастливо. Да се впише в компанията на другите. Имаше всичко, от което се нуждаеше. И храна, и вода, и подслон. Неща, за които би му завидял, дори и човек на улицата. Опитваше се да бъде куче като кучетата. Но не успяваше. То бе родено сред хора и бе свикнало с тях. Даваше сърцето си, за да бъде нужно на човека. Дори да бе опасен животът навън, то се бе доверило на добротата на хората, дори някои от тях да бяха лоши. С всеки изминал ден, тъгата навлизаше в душата на кучето. Служителите в приюта виждаха това. Посетителите също. Докато един пролетен слънчев ден, костюмиран мъж се бе задържал повече от обикновеното пред клетката на кучето. Другите като го видяха скимтяха, съзнавайки, че могат да ги вземат. Но вниманието на човека бе привлечено от преданите чисти очи на тъжното куче. Той поговори със служител от приюта. Подписа документи, които му бяха дадени. И не след дълго, излезе от голямата бяла сграда, следван от кучето, което радостно въртеше опашка следвайки човека в неизвестното.
Шести епизод
Кучето, заедно със своят спътник стигнаха до портала на непозната сграда. Дълги, високи постройки, краят на които не се виждаше. Голямата желязна врата бе нещо, което кучето никога през живота си не бе виждало. Човекът влезе в малка постройка, поговори с друг човек, който също като него носеше униформа. Униформените хора, будеха недоверия в кучето. В съзнанието му излизаха онези, които се грижеха за него в приюта. То се огледа, потърси с очите си други кучета. Видя няколко, които се бяха излегнали на припек и не смееха да го закачат. Дали заради това, че бе покрай хората или от мързел, кучето не можа да разбере, а и не го и интересуваше. Стоеше на портала. Много камиони влизаха и излизаха от тази врата. Животното се стряскаше. Ставаше на всеки от тях и лаеше като на непознати хора, които застрашаваха поверената му територия. То остаряваше бавно и вече усещаше умора в лапите си. Движеше се по-бавно отколкото преди. Изглеждаше някак смешно отстрани, когато искаше да докаже на хората, че все още го бива. Когато видя, че сутрин и вечер, много хора влизаха и излизаха от района, то разбра, че му бяха възложили отговорна работа. Да пази предприятие. Чудеше се, защо го бяха взели, след като е вече остаряло и няма нужните сили и свирепост на младите кучета? Дали, защото бяха преценили, че е преживяло много и ума усет за опасностите или пък разчитаха на него заради спокойствието, което излъчваше? Кучето посрещаше и изпращаше всеки работник от фирмата. Имаше нюх, с който разпознаваше, дали някой е външен човек или служител. Подскачаше като кутре, когато видеше директора, но скоро след това се изморяваше и се свиваше на кравай около портиерната. Поглеждаше към охраната, която му отвръщаше с усмивка, но и с нотка на съжаление. Разбираше, че нямаше да се справи с цялата отговорност по опазването на предприятието и едва сега осъзнаваше, че човекът можеше да пази. Също, като кучето. Понякога събираше сили и се втурваше след гумите на камион, дошъл явно отдалеч. Оглеждаше се. И когато се увереше, че някой го е видял, как си изпълнява задълженията, отиваше на десетина метра в зоната на фирмата, поглеждаше във всички посоки. Даваше вид на отговорно куче, което като е видяло, че всичко е наред, се връща при човека от охраната. С такова самочувствие, видно осъзнаваше своята роля на дясната ръка на портиера. Понякога другите кучета от района идваха и се закачаха с него, но скоро след постъпването му в длъжност, то вдъхваше уважение в своите събратя. Те дори го гледаха с възхищение, може би заради опита, който се бе изписал на лицето му. Но донякъде и със съжаление, заради това, че изглеждаше безпомощно, въпреки желанието и предаността му към хората. Ден след ден, от все още жизненото куче бе останала само отговорността му и предаността към това, за което му бяха гласували доверие. Този, човек, който го бе довел бе директорът на голямото предприятие. От дългият си опит, той бе научил най-важните черти на човека, които го определяха като характер и способности. Знаеше, че младостта често прави грешки, които понякога може и да са сериозни. И когато избираше своите работници за по-отговорни позиции, гледаше да са на средна възраст, защото знаеше, че може да се разчита на тях. Така бе избрал и кучето, което да помага на охраната. Фирмата бе голяма и трудно можеше да се обиколи навсякъде и да се пази от сам човек. А кучето имаше усет за външни хора. Лаеше нощно време, когато пазачът унесен от тишината потъваше в дрямка. Събуждаше го при всеки шум, бил той или от животно, от човек, дори и от вятъра. Ден след ден, месец след месец, така изминаха повече от три години от живота на застаряващото куче. То усещаше своята немощ. Усещаха го и хората. Всеки, който минаваше край него го галеше и често му подхвърляха част закуската си или остатък от обяда. Пазачът увеличи своите обиколки, само и само, кучето да може да си почива, но то тръгваше след униформения. Неписаният никъде закон за дълга, го караше въпреки умората, да следва човека навсякъде. Когато капваше, лягаше на средата на пътя. Колите го заобикаляха, но то знаеше, че доколкото може пази. Усещаше се значимо и нужно. И заспиваше, блажено помръдвайки нос под слънчевите лъчи.
Седми епизод
Охраната на завода поиска да се срещне с директора. И когато намери удобен случай, го заприказва. Повдигна въпроса и за кучето, което бе приютено под покрива на фирмата. Каза, че задълженията по опазване на сградата и имуществото в нея са достатъчно много, за да се грижи и за едно остаряващо куче. Когато правеха обход, животното тръгваше зад мъжа, но често се спираше от умора и лягаше по средата на пътя. Охраната прекъсваше огледа, подканяше кучето да тръгва с него и така се бавеха повече от необходимото. Разсейваше се и не можеше да се отдава пълноценно на своята служба и да изпълнява задълженията си. Директорът изслуша служителя и взе решение да махне кучето от територията, която управляваше. Взе го в джипа и тръгнаха в неизвестна за животното посока. Възрастта на кучето му бе дала повече опит и то съзнаваше, че скоро пак щеше да се озове някъде сред нищото. Дори използва момента за дрямка, за последно на топло в удобния автомобил. Събуди се едва, когато колата спря. Президентът на фирмата слезе, огледа се, видя наблизо къщи, които бяха накрая на селото. Увери се, че някой би могъл да открие старото куче, отвори вратата от страната на пътника и животното слезе. Обърна се към човека, дори не направи опит да се моли да останат заедно. Потегли по новия си път без да се обръща назад. Всяка крачка напред отмерваше минута от живота на кучето. Старостта му се бе вкоренила в слабите му крака. Вървеше бавно. Вече нямаше борбения дух, който му помагаше, когато бе младо и здраво куче. В очите му се виждаше само надеждата да намери някъде сушина, където да положи глава и да заспи. Да потъне в безгрижен сън, без да мисли за нищо. Без тъга, без неволи. Просто да поспи. Дотолкова бе останало без мечти, че цялата му радост се състоеше само в един спокоен сън. Докато си мислеше за това, се стресна от силен, раздиращ тишината наоколо лай. След него се чуха и други кучета, които се приближаваха към пътя. Тичаха с всички сили. Когато стигнаха до кучето, подушиха го, огледаха тромавото тяло. Успокоиха се. Може би от това, че не виждаха никаква заплаха от страна на непознатия си събрат. Едно по едно се обърнаха и тръгнаха през нивите да се връщат към селото. А кучето, още по-тъжно, легна на пътя. Вече не представляваше интерес за никого. Ако беше само преди няколко години, може би щеше да има много рани след тази неравна среща, но би излязло от нея с високо вдигната галва заради защитената си чест. Чувстваше се толкова слабо, а за още по-голяма сила на болката допринасяше и настъпващия глад за изоставеното животно. Наблизо се виждаха селскостопански постройки, навярно обори. Не бяха никак далеч от легналото куче. Но то реши, въпреки, че чувстваше глад, да изчака до сутринта, когато очакваше да има повече сили. Така то получи желаният подарък. Животът му бе подарил онзи сън, за който животното копнееше. Нощта го бе прегърнала и луната отговорно пазеше умореното и жадно за почивка куче. Не сънуваше. Не мечтаеше. Не си отваряше както обикновено едното око, за да следи за опасност. Макар и свикнало да се грижи за други, този път обърна внимание на себе си. Дали, защото осъзнаваше, че краят е все по-близо, или бе разбрало, че в най-важно в живота си, то знаеше, че никой не би се погрижил за него, освен самото то. Нощта бе студена. Тялото му потреперваше. Бе се свило на кравай, така, че сърцето му оставаше на топло. Там, където нямаше зло, нито завист, обида, дори и гняв, въпреки трудният живот, там грееше топлината добрата душа. И колкото и лоши неща да бе видяло от хората, кучето ги обичаше дори повече отколкото себе си. Раздаваше се без да търси отплата за това. И бе щастливо, само от това да усети вкуса на твърдият хляб и остатъците от храната на човека. Така си мислеше, че е част от света му, защото споделя трапезата и яде това, което ядат и разумните люде. Дори не усещаше болката, сънят лекуваше всичко. И спомените за милия старец. И тези за детето, което незнайно защо бе предпочело съвсем други неща пред най-вярното приятелство, между куче и човек. Не искаше да се събужда. Отваряше очи и като виждаше, че е още тъмно се радваше, че има още време да си поспи сред тишината загънала големия свят.
Осми епизод
Когато бе младо и жизнено, кучето виждаше света толкова малък, сякаш можеше да се побере в лапите му. А сега самотата правеше така, че навсякъде се виждаше само празнота. Както на хоризонта, така и в сърцето на животното. То разбираше, че старостта отдалечава, но никога не бе предполагало, че това ще му се случи. Може би това е най-голямото разочарование на едно същество, да му се случи нещо, за което е вярвало, че е далечно. Пътят на всяка старост е прав и без препятствия. Не се случва нищо, изненадващо. Кучето се събуди. Вече бе светло. Протегна се. Стана и тръгна по асфалта. Беше гладно. Вървеше към селскостопанските постройки, които бяха в началото на селото. То знаеше, че първото, с което щеше да се сблъска, бе лаят на овчарските кучета, но нямаше по-силно от глада. Всяка стъпка напред го водеше с надежда за къшея хляб, за малко вода, с която щеше да утоли жаждата си. Но за своя голяма изненада, кучето не виждаше своите събратя. Никой не го заплашваше. Огледа се. Нямаше нито хора, нито кучета. Нямаше никакви животни в обора. Продължи да върви напред към селото. Замисли се. Сградите бяха стари, като него. И пусти. А може би преди време, там е кипял живот с пълна пара. Но щом нещо остарее, винаги се сприятелява със самотата. Тя бе неизбежна. Тъжните размисли, станаха постоянен спътник на изгладнялото и жадно куче. То вече влизаше в селото. Изгревът му бе подарил блясъка на слънцето и заслепяваше очите му. От всяка къща, покрай която минаваше се чуваше лай. Но то не се страхуваше. Кучетата бяха в дворовете и нямаше опасност да се спуснат към него и да му сторят нещо. Виждаше забързани хора по улиците. Някои от тях му хвърляха залъци от закуските, купени от баничарницата и то лакомо се нахвърляше и гълташе без да дъвчи. Едва, когато се засити, започна да усеща вкуса на баничките. Колко спомени може да събуди един жест на непознати хора. Спомени от миналото, в което гладът бе непознат и грижите за кучето бяха даденост и не им се обръщаше внимание. Едва когато се загубят, тогава се усеща тяхната липса. Както при всяко нещо от живота. Хората отиваха на работа. Някои от тях бързаха да могат да хванат автобуса. Други чакаха превоз да ги вземат и откарат до работните им места. Трети се връщаха от нощна смяна. И всички бързаха. Кучето се доближаваше до тях. Някои му тропваха с крак. Искаха да го пропъдят. Някои го погалваха по главата. То се разтапяше от радост. За миг дори си бе помислило, че отново срещаше добротата. Най-голямото щастие за него е да можеше да бъде сред хората. Така се чувстваше нужно и значимо. Но осъзнаваше, че всеки човек си има своите грижи и задължения и не можеше по цял ден да стои на малкото площадче и да обръща внимание на гальовните пориви на едно куче. То използваше тези кратки мигове и им се наслаждаваше. Площадът бе отново пуст. Само някой стар човек сядаше на пейката пред автобусната спирка. Подпираше се на бастуна и потъваше в сладка дрямка, скоро след това. Колко си приличаха старческите години и на хората, и на кучетата! И как животът се обръщаше така, че тръгваше обратно към мислите и желанията на младостта и детските години. Преминали през какви ли не трудности, препятствия и несгоди, всички осъзнаваха, че няма по-голямо щастие от това да притежаваш онези малки, незначителни навремето неща, които се оказваше, че са били безценни. Чистите мисли, добротата, отношенията, доверието и предаността. Толкова близки до сърцето, а все пренебрегвани в стремежа към съвършенство. Потънало в размисли, кучето неволно се бе приближило до стария мъж, който бе седнал на пейката на автобусната спирка. Понякога безпомощността несъзнателно дава доверие. Кучето не очакваше възрастният мъж да посегне да го изгони и да го удари с бастуна си. То се отдръпна и побягна. Заболя го не само от удара, а и от отношението. Вече дори старите хора, които копнееха за топла дума го отбягваха. Кучето се отдалечи на безопасно разстояние. Сви се на кравай и легна. Затвори очи, но не спеше.
Девети епизод
Някой тичаше. Кучето отвори очи. Дете бягаше към спирката. Мина покрай животното, погали го безстрашно по главата. Каза нещо и продължи напред. Спря училищен автобус, момчето се качи в него и замина нанякъде. Кучето се освести от неочакваният мил жест. Остана там и не се премести дори на метър встрани. Отново в очите му се бе върнала надеждата, че можеше да получи топлина. Неусетно мина времето и малко след пладне, училищният автобус отново спря на спирката. Малчуганът слезе. Приближи се до кучето. Погали го и му остави на земята това, което му бе останало от храната, приготвена за обяд. Кучето изяде лакомо всичко, без да остане дори и троха. Погледна с благодарност детето, което се смееше безгрижно и се закачаше с животното. Най-неочаквано, без някаква надежда, напълно случайно, кучето бе намерило приятел. От онези, истинските, с по-детски чисти и наивни сърца. Момчето погали още веднъж кучето по главата и със съжаление му каза, че няма как да бъде приютено в дома, в който живееше семейството му. Да, вярно, къщата бе голяма, но родителите му едва ли биха се съгласили на още едно гърло, за което трябваше да се грижат. Момчето се прибра. Кучето остана отново на площада. Но когато стана вечер, то отново чу познатите вече стъпки. Надигна глава и започна да върти опашка. Детето му носеше храна. Беше взело и стара желязна купичка. Напълни я с вода от чешмата и я остави на земята. Наблюдаваше с интерес как всичко бе изядено лакомо. Момчето замина, навярно да играе със своите приятели. На следващата сутрин бе дошло по-рано. Нахрани кучето, вечерта отново. Така, неусетно бяха станали приятели. Кучето очакваше с нетърпение часовете, в които момчето идваше. А детето отделяше все повече време за бездомното животно. Разхождаше го в селския парк. Дори излизаха извън селото. Вървяха бавно. Едва сега, кучето разбираше, какво е усещал грохналият старец, преди много години, когато излизаха на разходка. Тогава младото куче забавяше крачки, само и само да не се изморява възрастният му стопанин. Вървеше много по-бавно, а така му се искаше да лудее и да тича, колкото сила има. Сега, след толкова много време, всичко това се случваше в живота на кучето отново. Само, че на мястото на стареца, бе то. Изнемощяло, но жадно за живот. Детето спираше, за да може да си почине животното. Клякаше до него, галеше го по главата. Тази грижовност, даваше сили на кучето да се съвземе и да тръгне отново след своя приятел. Изминаваха няколко метра и скоро след това лапите му започваха да се преплитат и то сядаше отново. Детето го подканяше да става. Не разполагаше с много време и затова искаше да използва всеки миг, да се радват на чистия въздух. Понякога тъга обземаше кучето. Искаше да бъде полезно, да тича, да се гонят с детето, да му доставя радост. Искаше, но не можеше. Нямаше сили. И когато момчето спираше, кучето навеждаше глава. Сякаш се чувстваше неловко, заради старостта си. Искаше да каже на детето, че не винаги е било така. Че преди много години, в кучешкото му тяло е кипяло толкова много енергия, че едва се е спирало. Отново си спомни за стареца. Колко ли му е било тежко на човека, за да се опитва да върви заедно с младото куче, което припкаше и отговорно изчакваше стопанина си? Едва сега, след толкова премеждия, си даваше сметка, че единствено добротата можеше да остане до края на живота. Всичко друго бе преходно. И младостта, и приятелите, и опасностите. Те си отиваха така, както и идваха. Бързо и неусетно. И оставаха само спомени след тях. Спомени, с които се запълваха дните в старостта. И така, ден след ден, детето растеше. Любовта му към кучето също. А предаността на животното към момчето бе безгранична. Непреходна. И двамата нямаха търпение да се видят и да вървят колкото може по-дълго време заедно. Животът бе толкова интересен и разнообразен, а в същото време и в един момент се връщаше там, откъдето бе започнал. Когато върви напред по своя път, никой не предполага, че ще връща по следите, който бе оставял в годините. Всеки живее с надеждата, че се променя към по-добро. Красивите и пълноценни мигове често се губят в търсенето на щастие. И много са малко тези, които осъзнават, че щастието е близо до тях, на една мечта разстояние. Кучето вече беше съвсем изтощено. То си спомни за последните му дни със стареца. За това, как рядко излизаха и се бяха затваряли в дома му. Сега разбираше какво е да искаш да си жизнен, а да нямаш сили. За негово щастие, детето осъзнаваше това и се грижеше още повече за своя остарял приятел. Споделяше му неща, които не смееше да каже на другарите си. Кучето се свиваше в краката на момчето и го гледаше с пълни с доверие очи. Това бе животът на едно куче. От щурите младежки години, през зрелостта, до старческата немощ. И в края му, то се връщаше по същият път назад. Изморено, със опита получен докато съзряваше и със силата на бодрия дух, макар и в почти неподвижното му вече тяло. Силата на мечтите не отслабваше никога. А колкото са по-земни те, толкова повече желание за живот даваха. А кой бе очаквал, че животът е просто един кръговрат!
Край.
Явор Перфанов©
"Кръговрат"®
2020 г.
© Явор Перфанов Всички права запазени