КРЪСТЪТ
Ако се вгледаме внимателно в звездното небе, неволно потръпваме пред неговата величавост. Изправени сме пред невъзможността да си представим безкрайността на Космоса, на необхватността и многообразието на процесите и явленията в него. Обхваща ни чувството на малоценност, на незначителност и нищожество, и си задаваме въпроса за смисъла на човешкия живот в тази всеобхватна безпределност. Човекът е само една невидима прашинка в грандиозните съзидателни и разрушителни процеси във Вселената, в живота на галактиките, на галактичните и свръхгалактични купове.
Но бихме могли да насочим вниманието си и в микрокосмоса, в невероятно интересните колизии на елементарните частици. И колкото е необхватен светът на безкрайно-голямото, толкова е необхватен той и по пътя към безкрайно-малкото. Човекът е мост между тези две посоки. Самосъзнанието стои в центъра на тези две безкрайности и се опитва да ги приобщи една към друга. В този център човекът търси истината за нещата, превърнал се в мярка на две диаметрално противостоящи си крайности. Затова може да се каже, че кръстът е пресичане на безкрайно голямото с безкрайно малкото. В пресечната им точка стои човекът, като свързващо звено, туширащ взаимното отрицание на тези два свята, звеното, което ги свързва и обръща посоките им една към друга. Безграничността има своята неопределеност в пресечната точка — нулевата точка на посоките към микрото и макрото.
Измамно е усещането, породено от несъвършенството на човешкото познание и зрение, че ако тръгнем по късата, хоризонтална греда на кръста, ще стигнем по-бързо и по-лесно края на посоката. Всъщност край няма. Едната линия върви по вертикалата, а другата по хоризонталата на безкрайността. Късата е по-къса само символично, за да определи посоката на безкрайно малкото. Съдбата на човека е да гравитира в допирната, пресечна точка на тези два абсолюта и не може да излезе извън границите си.
Кръстът е пресечна точка на рационалното и емоционалното начало. Можем да го разгледаме и като пресечната точка на материалното и духовното в човека. Той е равновесната везна на противоположностите. Впускането в една от посоките води до заблуждение, до непознаване на същността на нещата, до абсурд. В точката на окачването на везната, люшкането в едната или другата посока не ни засяга.
Човешкото сърце, в пресечната точка на посоките, е мярка за нещата, за добро и зло.
Светът е изграден от противоположности, които преминават една в друга и взаимно се допълват. В допирната им точка стои самосъзнанието, в което се заключава неговото величие. Опорната точка в живота на човека е тук, в центъра, където безкрайностите се събират и откъдето тръгват в своите посоки, където възниква идеята за посоките.
Когато в търсенето си на истината изберем да вървим в една от посоките, ние се устремяваме към крайността, а крайното не съществува — съществува безкрайността.
Съществуват противоположните безкрайности и тяхната пресечна точка.
Затова кръстът въплъщава идеята за разпятието и за спасението на човека.
© Иван Хаджидимитров Всички права запазени