– По-леко, ще ме блъснете! – сбута я касиерката на входа, поощрявайки мълчешком кучето си да я захапе. – Какво ревете? Дължите трийсет лева за входа. Аман! И докога все ще закъснявате с вноските? А? По-тихо, миличко! Чшт! Остави я да реве. Щом журналистите плачат, значи държавата е наред! Нали така, ох мамино пухче! – повдигна френския си булдог и го целуна по муцуната.
Касиерката носеше прозрачен дъждобран, кучето – нещо като найлонов смокинг.
А тя тичаше. Като дете. През калдаръмите на детството си, през магиите на любовта, през кълнищата на очакванията... Тичаше. Не усети, че дъждът е станал силен и намокри косата ѝ, не усети, че посоката ѝ е погрешна. Тя просто трябваше да тича. Мъжът ѝ, сърцето му, Шишковци, полицията, призовката, адвокатът, телевизията... Тичаше, тичаше. Когато беше малка, правеше това винаги, когато не можеше да преодолее нещо. Не бягаше, само тичаше. Чувстваше се виновна, задето не е била толкова силна, за да преодолее препятствието. Виновна е – ето, другите ус ...