27.03.2023 г., 20:27 ч.

Кученцата 

  Проза » Приказки и произведения за деца
677 0 3
5 мин за четене

Кученцата

На синът ми Драгостин

Рано сутринта някакъв шум събуди малкия Диди. Отиде до прозореца, не виждаше нищо, повдигна се на пръсти, пак нищо. Погледна нагоре и напред към кайряка. В края му, който се сливаше с небето изгряваше слънцето. Приличаше на голямо парче отрязано от праскова, което озари всичко по пътя си с различни цветове - червен, оранжев, жълтеникав- преливащи в един силно сияещ лъч насочен към двора. Всички цветя, ягоди, лозички, зеленчуци, зелени тревички, приласкани и стоплени, имаха капчици роса, които блестяха като малки бисерчета. Детето взе малкото столче, качи се на него и видя под прозореца дядо си. Седнал на дървен палет, хранеше двете малки, вече поотраснали кученца. На всяко даваше по хапка от сутрешната закуска, която им беше приготвил. Те се галеха по него и нежно джафкаха, изправени на двете си задни крачета. Започнаха да се обаждат и другите обитатели на големия селски двор - патици, пуйки, пилета и кокошки, най-гласовит беше червеноперестия петел Гого. Малчуганът влезе в банята, изми се набързо, облече спортният си екип Адидас, с багрите на българските национални спортисти, излезе навън - местото беше празно, дядо му го нямаше. Започна да подмамва животинките с останалите трохички , те приближаваха на пет – шест метра, лаеха, но не идваха до него, това поведение не само го измори, но и раздразни. Започна да ги замерва с камъчета и шушулки.Те се разлаяха тревожно и избягаха надалеко. Свадата завари дядо му, който се появи от някъде в ръце с малко коте.

- Диди, защо се караш с кученцата, не ги замеряй, не бива да ги измъчваш – каза възрастният човек.

- Дядо Дачо, давам трохи, а те не идват при мен, а само при теб, аз също искам да им се порадвам - каза детето през сълзи.

- Как ще дойдат при теб, ти ги биеш, и така ти ги отблъскваш, а трябва да ги привличаш с ласкателно поведение, те също имат душа и усещат, когато си несправедлив към тях.

Дядо Дачо седна на любимото си седало, взе на колене внукът си и започна да му говори тихо и поучително:

  • Домашните животни усещат отношението на стопаните си към тях, затова трябва да се отнасяме по внимателно. Добре е да са до теб от малки, за да можеш да ги дресираш и да бъдете добри приятели. Тези кученца са на 3 месеца, първо им слагаме имена - това е Лев, а това е Бек посочи ги той. Двете бяха дошли до тях и се гушкаха в краката на дядо му, а детето беше прегърнало котенцето и слушаше дядо си.
  • Я, влез момчето ми в кухнята и донеси от масата кюфтенцата и две корички хляб. Гледай да не те види баба ти .

Малкият с удоволствие изтича да достави заръчаното и се намести пак на удобното си и затоплено место на дядо си.

  • За да ги приучиш, трябва да ги храниш редовно, а ако искаш да ги научиш на повече неща трябва да им даваш повече лакомства редеше думите сладкодумния дядо и разпределеше хапките на трите животинчета по равно. След като приеха доволно извънредната храна, косматите приятели на дядо му се изправиха пред тях. Ушите бяха отпуснати от двете страни на главата, очите спокойни, размахваха опашки, а Лев се търкаляше по гръб и възрастният човек го галеше с големите си ръце.
  • Ето, виждаш, Диди, кученцата сега са удовлетворени, послушно изпълняват командите ми, дори са щастливи с нас. Гушкат се, защото са сигурни, че са при приятели.
  • Дядо, аз кога ще се науча като теб? Те не ме слушат, не си играят с мен – каза тъжно детето
  • А каква порода са тези кученца?
  • Те са мелези, детето ми, не са от известен сой, но са добри, казвам им Улична Превъзходна.

Цяла седмица малкия Диди вечер лягаше рано. Татко му го измиваше, обличаше му шарените пижамки, отпред с приказни герои, прочиташе му винаги приказка и заспиваше, за да стане сутрин с дядо си и да сподели с него ритуалът по хранене и възпитание.

Една сутрин отново стана рано, приготви се, мина покрай масата, където мама беше приготвила закуската - топли ароматни бухти, разнообразни колбаси, фреш, сладки - награби колкото може, отиде до хранилката и седна. Дойдоха двете мъничета, джафнаха, легнаха в краката на Диди, но за негово учудване не приемаха храна. Детето се замисли, влезе вкъщи, след малко донесе няколко опаковки с неговите лекарства, които имаше за всеки случай както казваше мама. Извади тъмните шишенца подреди ги на плочките, от джобчето си извади чаена лъжичка, позлатена, подарък от тати.

  • Какво правиш, детенце? рече баба му Руса, която отиваше на работа и както винаги бързаше, за да е първа.
  • Бабо, пък Лев и Бек са болни. Не се хранят, не пият водичка, виж не играят и са тъжни.
  • Не бе, бабе, дядо ти днес стана много рано, нахрани всички животни, а най добре и обилно кученцата и затова не приемат нищо. А лекарствата прибери, те не са подходящи за животни, има други за тях, от ветеринарната аптека каза опитната жена, която от години се грижеше за животни.
  • Хайде влизай на топло. Извикай, кака си Вилияна, и сядайте да се назакусите, докато храната е още топла. Довиждане, дай да те целуна, сладки малчо.

 

Веселин ВасилевMD

© Веселин Василев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Разкази за деца и внуци »

10 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??