Аз съм само едно куче. Едно обикновено, да кажем, Софийско куче. Ако ме питате за адрес, нямам такъв – бездомен съм. А как се озовах тук, това е друга история. Мълчалив съм по природа, не съм агресивен, не говоря (лая) много, но пък мисля задълбочено и с поглед към бъдещето. Настоящето е моето бъдеще, но все пак е нещо. Мнозина от моя вид нямат и толкова.

Родих се в провинцията, винаги ми е било смешно като се говори в България за провинция. Въпрос на гледна точка, но ние не сме в Русия или в САЩ, където разстоянията са огромни…Тука колко е – около 300 – 400 км по диагонал. Дето се казва, пеш да тръгнеш, за броени дни си стигнал до другия край. Така направих и аз – бях чул от други мои събратя, че в столицата има от пиле мляко, че по-лесно се намира храна, а и отношението към нас е по-хуманно. Даже ЕС по някаква си донорска програма давал и пари, за да сме добре обгрижвани и да си седим тука, да не хукнем и ние по Европата като хората. Мои приятели също ми казаха, че в нашата столица имало и хубави кучки, изборът бил голям, така че, ако реша да се задомя, ще е по-лесно. Аз бях тогава съвсем млад, пълен с енергия и хормонален излишък, и много не му мислих, един ден отпраших за София. По пътя, по пътя, някъде от Пловдив се включих в автомагистралата, бягайки все по аварийната лента. Разни коли и камиони ми свиреха, но не им обръщах внимание, защото имах ясна цел и знаех как да я постигна. По пътя застигнах една госпожица. Викам ù: “Хей, къде така!” “Ами за София!”- отвръща ми свенливо. Предложих да ù правя компания, да я защитавам, ако се наложи, а и да е по-весело. Не ми отказа, явно ме хареса. Така с “марш на скок” стигнахме “обетованата земя”, като първоначално се настанихме в крайните източни квартали, но с времето се придвижихме към централната градска част – направо в синята зона. С много госпожици се запознах, имаше и женени, разведени, разделени – всякакви. Никога не сме били гладни, уж криза, пък софиянци изхвърляха сума ти храна. После гледах и слушах как някои ревяха, че били гладни, като удряха разни тигани и тенджери и направо ни подлудяваха. Лицемери, отидете в провинцията, за да видите какво е глад. Както и да е, хората са особени същества, все нещо не им достига.

Веднъж, както си се излежавахме с една моя приятелка блажено на една полянка, видях, че някой бавно се приближава към нас. Докато реагирам, нещо ме боцна в хълбока, скочих и хукнах да бягам, но след двайсет метра ми прилоша и паднах. После - мрак и нищо не помнех, събудих се в една клетка с други мои събратя, с някои се познавахме отдавна. Започнаха да ми говорят за някакво обезпаразитяване, за кастрация, за осиновяване. Много се стресирах, когато ми показаха клетката с кастрираните кучета, лежаха и гледаха с празен поглед в пространството. Щели да ги върнат по местата, където са ги уловили, за да си живеят на свобода. За какво ми е такава свобода, ако бъда кастриран! Единственият ни шанс бил някой да дойде, да ни хареса, да ни вземе и да ни осинови. Срокът бил десет дни.

Обръщам се към всички хора, които обичат кучетата: “Моля ви, елате и ме харесайте, ще бъда послушен, ако трябва ще лая, ако трябва ще мълча, само ме измъкнете от тук. Готов съм да отида навсякъде, готов съм да стоя гладен,  готов съм да се върна дори и в провинцията… Моля ви! Спасете ме!”