6.05.2012 г., 23:27 ч.

Кучето Джаф и заекът Байо 

  Проза
1509 0 1
5 мин за четене

“”

 

 

- Уаф! Уаф! – обади се кучето.

- Пу! – заекът, треперещ, си плю в пазвата. – Триста зелки! Не ме плаши така, Джаф!

- Спокойно, зайо Байо. Само тренирам рефлексите ти.

                                                   

* * *

 

Някъде далеч, след всички познати местности, в една незнайна гора дивееха... така де живееха заекът Байо и кучето Джаф. Тази, на пръв поглед, нетипична междувидова дружба положи основите на едно истинско приятелство и поредица приключения.

Джаф не беше породисто куче, но за сметка на това беше превъзходно - във всеки един смисъл. Той имаше продълговато тяло, къси за размерите си краченца, но беше “набито” куче. Козината му приличаше на пясъчно кадифе – светлобежова и тооолкова мека. Доброта, сърдечност и понякога нетактичност се криеха в това сладко същество.

Заекът Байо бе със светлосивкава и безкрайно мека козинка, като ушите му преливаха към бяло. Той се славеше в гората с три неща: с големите си и винаги нащрек уши, със самохвалството си и със... страха си. Пословичният страх на всички зайци пред този на Байо беше просто като от едно “Паа!” иззад някой стар дънер. Усетеше ли с върха на ушите си, че нещо не е наред, той можеше да ги върже на панделка от страх. Паниката нахлуваше в него, както бурята в клоните на дърветата и не знаеше на кой свят се намира. Двамата се запознаха  в гората. Байо беше, така да се каже, “кореняк”, докато Джаф попадна случайно там, след като се бе изгубил и дълго скитал.

 

- Уаф! Хей, ти! Хей! Не ти! - сопна се Джаф на досадната горска катерица, която му се пулеше насреща. Ти да! Точно ти! С дългите уши!

Заекът се разпозна в това описание и мустаците му дискретно затрепериха.

По това време (ранният следобед) Байо всеки ден играеше табла с горския таралеж.
Заекът премести пула си и само с очи се обърна бавно към викащия.

- Е, най-после ме чу. - каза Джаф и със спокойни стъпки закрачи към Байо.

Заешкото сърце заби лудо, ушите му заглъхнаха, мустаците му затанцуваха.

- Знаеш ли, много си ми познат – каза Джаф. - Да нямаш братя близнаци далеч оттук?

От страх, че този “звяр” приближава, заекът не чуваше нищо, ушите му пулсираха и целият се вкамени.

Кучето понечи да се запознае с него, но още неизрекло и дума, заекът скочи в отбранителна поза:

- Знам карате, кръвожаден звяр! Ще станеш на кучешка пастърма! – промълви заекът с треперещи крака.

- Спокойно, спокойно, заек! Там, откъдето идвам, такива като тебе много съм видял. Само дето не са чували за карате, а за пастърма още по-малко. Изгубих се. От две седмици не съм спирал да скитосвам и ето къде стигнах. Идвам от една ферма, там живеех. Там имаше и зайци, нали ти казвам.

Заешкото сърце се поуспокои. Байо разбра, че гостът не е с лоши намерения и секна вибрацията на мустаците си. Едва сега разбра, че таралежът се е измъкнал незабелязано и гордо изтъкна:

- Какъв женчо! Всеки ден играем заедно табла, да беше взел ей толкова от моето безстрашие и бойни умения.

- Да беше, да беше, ама... - въздъхна иронично кучето. Аз съм Джаф, приятно ми е.

- Брей, че странно име! – отбеляза заекът. – Какво е?

- Английско. Съкратено от Джафълнстийн. - заяви той, макар да знаеше, че говори пълни небивалици.

- Аз съм Байо! Заекът шампион по табла в гората.

- А откъде е това Байо? – попита Джаф, повече за да върне въпроса, отколкото от любопитство.

Заекът го изгледа строго:

- Ти други приказки не си ли чел!? Зайо Байо това, Зайо Байо онова. Не съм се кръстил аз така.

- Добре, добре. Хубаво име... - почти засрамено от невежеството си промърмори кучето.

 

Така се запознаха тези двамата. Малко по малко станаха първи приятели. Джаф бързо измести таралежа за следобедните занимания и стана достоен противник на табла. Правеха всичко заедно, където и да ги видиш - все двамата. Заекът се радваше и за това, че Джаф с две думи (уаф, уаф) плашеше горската лисица и държеше настрана някои неприятели. Кучето беше щастливо, че вече не е само, че има такъв добър приятел и... че някой ден може и той да стане шампион на гората по табла.

В едно не толкова ранно утро, докато Байо все още беше зает с тоалета си, заешките уши бяха смутени.

- Уаф! Уаф! – обади се кучето.

- Пу! – заекът, треперещ, си плю в пазвата. – Триста зелки! Не ме плаши така, Джаф!

- Спокойно, зайо Байо. Само тренирам рефлексите ти.

- М-о-о-о-ите рррефлекси са си наред! На теб какво ти има? Не изглеждаш радостен.

Джаф изскимтя приглушено, легна по корем и положи малката си глава на предните си лапи.

- Тъжно ми е, Байо.

- Хайде сега и ти! – приповдигнато отвърна заекът. Днес ще ти пусна една игра ти да победиш.

Джаф леко се разсмя.

- Не, не, заек. Сетих се за предишния си живот. За хората, които ме гледаха, за фермата, за другите кучета, за... зайците. - усмихна се той.

- Не разбирам – рече Байо. И аз се сещам за таралежа и лудата катерица, но не ми става тъжно.

- Зайо Байо, ти някога напускал ли си гората? – съмнително попита Джаф и погледна заека изпитателно с големите си влажни кафяви очи.

- Амм, амиии... всъщност не.

- Тогава няма как да разбереш. Всичко, което си обичал и обичаш, е тук при теб.

- Ти да не искаш да се върнеш? – заешките мустаци леко настръхнаха.

- Не знам, Байо. Тук ми е добре. Просто искам да видя за малко старите си приятели. Ето, на теб не ти ли е мъчно понякога за играта на табла с таралежа?

- Ооо, хиляда моркова! Ни-ко-га! И без това от време на време лъжеше, но аз се правех на замечтан.

- Добре, както и да е. Не ме разбираш. – въздъхна Джаф.

- Напротив, разбирам. Просто...

Джаф остави заека да сресва ушите си и тръгна да се поразходи. Мислеше какво може да направи. Кое е по-добре. Да се върне след толкова време и да остави приятеля си или обратното. Дали изобщо можеше да стигне до стария си дом. Пътят беше дълъг и непознат...

 

 

* * *

 

- Байооо! Байооо! Каратистчето!

Заекът се обади из един храст: - Секунда! Филирам си опашката и идвам.

- Ето ме, Джаф. Една табла?

- Вече реших!

- Добре – рече Байо - с белите или с черните?

- Не, не. Тръгвам към вкъщи... и ти идваш с мен.

- К-к-къде! Амм, чак... чакай малко! Нека помислим.

- Мислих. Идваш ли с мен?

- Оххх – дълбоко издиша Байо и леко повдигна ушите си.

- Е? – втренчи се с очакване в него кучето.

- Имам ли по-хубава опашка от твоята? - жално и реторично попита заекът. Да тръгваме.

© Мариян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесах приказката! За приятелството, себенамирането и сладостта от споделения път ...
Предложения
: ??:??