Още само 21 стъпала... 14... Лошо е да си минал петдесетте... Само 7. Ето я вратата на кабинета ми с голяма черна табела и златни букви.
Колко години му трябваха, за да има тази табела на вратата и свой кабинет. Вярно преградена част от коридор, в която се събираше едно бюро, закачалка и два стола. Единият "въртящ" се или по-скоро скърцащ с едно счупено колело и протрита дамаска, а другият от тия, в които ако седне дебел човек остава заклещен. Имаше и стар компютър. На стената зад бюрото бе бяло петно от предишен портрет на Ленин, а сега стоеше малък на Ботев.
Изпъшка, съблече шлифера си и го закачи внимателно. Седна и започна поредният му монотонен ден. Отдолу се чуваше шумът на печатарските машини, който всеки път го преспиваше. Замисли се за миналото. Появиха се ученическите години. Средностатистически малчуган, който не блестеше с нищо. Просто среден от средата, едвам успяващ да се домогне до някоя шестица. Един ден другарката Карапеева, учителка по литература, остана възхитена от ...