Версията на клошаря -

Моят приятел, клошарят, категорично отбеляза:

- Всичко това е вярно!

- Откъде знаеш, все пак той е фантазьорът на града – усъмних се аз.

- Вярно е, сигурен съм! Помниш ли, той каза, че бакалите в нашия град някак безпричинно изчезвали?

Как да не помня! Ставах неспокоен, щом чуех, да се говори за това.

- Аз едва ли ще изчезна безпричинно – казах го бавно и равно.

- Историята за Дементия и тези внезапни изчезвания на бакалите потвърждават моето разбиране за появата на купувача на очи.

Недоумявах:

- Не виждам общото между всички тези неща.

Клошарят заразглежда утайката на чашата си с кафе. Знаех, че не вижда нищо, освен черни неясноти, но той сякаш разчиташе събитията от нашия град в своята чаша.

- Казвал съм ти, че купувачът на очи е в нашия град за друго, а не за да вземе нечии очи. Сигурен съм в това! Всъщност купувачът на очи търси тайни!

Погледна ме изпитателно. Слънцето вече бе изгряло и той едва ли виждаше нещо повече от размития ми силует. Но усещането за присъствието ми беше достатъчно, за да може той да получи доверието, което търсеше от мен.

- Случилото се с Дементия в бакалията не е истинската причина за… болестта, от която по-късно е била обзета – усмихна се тъжно. – Фантазьорът на града не знае нищо за живота й преди този злощастен случай.

- Как нищо! – възразих аз. – Живеела е в града, правела е красиви скулптури и всички са я обожавали. Какво друго трябва да се знае?

- Да, това е информация, но не ти ли се струва, че зад нея се крие нещо?

- Какво?

- Не ти ли прави впечатление, че когато болестта й се развихрила, Дементия е погрозняла.

- Какво искаш да кажеш с това?

Мисля, че моят приятел започваше да говори бръщолевини. А толкова харесвах версията му с купуването на тайни, вместо очи.

- Искам да кажа, че Дементия не е можела да понася красотата си.

Е, това си беше лудост! Как пък не…

- Представи си – продължи моят приятел, – че умееш да правиш разни неща съвършено. Ето, ти стопанисваш бакалията си с похвално умение. Но един ден вземе, че ти писне от това. Какво ще кажеш за едно такова развитие на нещата?

- Защо ще ми писне, тук се чувствам добре. Може ли да ми писне от това, което ме прави щастлив?

- Все забравяш, че всички бакали напускат ненадейно града.

- Не съм забравил! Какво ми казваш, че бакалите са си заминали, защото са се уплашили, че живеят добре? Според мен са го направили, защото са били пред фалит.

- Твърде бакалски отговор! – никога не го бях чувал да ми говори толкова нахално. Не ми се искаше да му припомням, че той самият е клошар. – Бакалите се опасявали, че постигнатите в живота цели се превръщат в заплаха за тях.

- Хайде, хайде! Говорим за бакали, а не за пълководци. Да ти кажа, бакалинът никога не е доволен от печалбите си, а се трепе цял ден и половин нощ за хляба си.

- Да, това може и да е вярно, но има и друго – бутилката от ликьор. Тя е част от бакалията. Ако някой я изнесе, така както е направил бащата на фантазьора на града, винаги се е намирало начин, тя да се завърне обратно тук.

- Мислиш, че бутилката е размътвала умовете на предишните бакали и заради това те са напускали града? – струваше ми се, че се спускаме по стръмно нанадолнище, което щеше да ни заведе на място, откъдето нямаше да успеем да се завърнем.

- Мисля, че бутилката съвсем съзнателно е била запушена празна. Нещо повече, мисля, че бутилката е била не точно празна. В нея се криел купувачът на очи!

- Моля? Как така ще се скрие човек в бутилка? – чудех се кой ли би приел на сериозно подобно схващане.

- Мислиш, че е по-лесно да се скрие бутилка в човек, така ли? – запита клошарят и се засмя тихо. – Допусни, че ти си на мястото на дебелия бакалин, който се опитал да насили Дементия.

Понечих да възроптая, но нещо заседна в гърлото ми. Сякаш досега не бях вярвал в съществуването на купувача на очи, но сега вече започвах да усещам присъствието му.

- Животът ти си тече, кога добре, кога зле. В някои часове недоволстваш, в други потриваш доволно ръце. И един ден в бакалията ти влиза чудно красива жена. Как ще се почувстваш, а? Не ми казвай, че ще се държиш като хората от града. Те са лицемери. Бащите на тези, които днес считат, че купувачът на очи купува очите, за да си прави супа от тях, са били дотам благородни, че са нямали лоши помисли спрямо Дементия? Вярваш ли го това? Тя е била най-красивата жена в града! Дебелият бакалин е истинският човек от нашия град! Светът му се е сринал, щом е видял Дементия. Той дълбоко в себе си е знаел, че Дементия представлява нещо далечно и непостижимо. Осъзнал е празнотата на живота си, лъжата на успехите си. И какво направил? Какво друго може да накара един мъж да се възползва от една беззащитна жена, освен пустотата на душата му?

- Ами другите бакали? Какво е станало с тях? Други Дементии ли са посещавали бакалиите им? – попитах подозрително аз.

- В известен смисъл, да – отвърна замислено клошарят. – Но нека да поразсъждаваме над личността на самата Дементия. Тя била харесвана до немай къде и може би защото имала толкова опит да бъде харесвана, е осъзнала, че красотата й обърква хората, че ги прави егоистични и зли. Запитвал ли си се защо ние хората, щом видим красиво цвете, бързаме да го откъснем? Защото самите ние не сме цветя! Да притежаваш значи да забравиш, че не струваш! Това е.

Клошарят, моят приятел, разтърка уморено очи, явно клепачите му натежаваха. Времето за неговия сън наближаваше.

- Как мислиш се е почувствала Дементия когато е научила какво е значението на нейната красота? Имало е ценители на скулптурите, които е ваела, едва ли? Ти познаваш до един хората от нашия град, те ценят месищата и блудкавите парфюми, но не и красотата. И един ден тази, която наричали красива, която щедро обдарявали с бляскави бижута и късали за нея цветя, влязла в най-обикновена бакалия и открила истината за себе си: отношението на един недодялан бакалин и безсъдържателната красота на една бутилка от ликьор. Опитай се да си зададеш Дементиния въпрос, тъй както си го задава тя: “Защо бутилката е празна?”, “Защо бутилката е празна?”.

Клошарят се засмя някак страшно и кратко. После добави така, сякаш падна гилотина.

– Този въпрос е тайната, която купувачът на очи е купил от Дементия Прекоксиана.

Мълчах. В главата ми всичко беше каша, но разбирах теорията на клошаря без никакъв остатък.

- Всеки бакалин – продължи клошарят – в един момент е вземал в ръце бутилката от ликьор, забелязвал е, че е празна, търговски е заключавал, че ще претърпи малка загуба и е забравял съществуването й. Но от този ден нататък животът на всеки бакалин се променял. От дъното на неговото вътре кънтял един въпрос – “Защо бутилката е празна?”, “Защо бутилката е празна?”. Страшното на тази празна бутилка било, че имала печат и тежка запушалка. Ако една бутилка е отворена и празна, това значи, че тя е изпита. Ако една бутилка е празна, но запечатана и добре запушена, това значи, че в празната бутилка се крие нещо. Ти, приятелю, би ли отпушил такава бутилка?

Отвърнах спонтанно и с малко яд:

- Защо пък не? Любопитен съм да видя какво, освен празнотата си, съдържа една празна бутилка.   

Клошарят се приближи плътно до тезгяха, досега никога не беше правил така. Рече с леден глас:

- Ти, бакалино, скъпи приятелю, си същата тази запушена бутилка. И не минава ден да не се чудиш защо след всяко повдигане се чувстваш лек и празен. Може и да съм почти сляп, но виждам, че не си готов да се отпушиш. Какво ли ще стане ако пред теб се яви характерът на празнотата ти? Дали няма да избоде очите ти? Защо вместо да се отпуши, бакалинът да не избяга от бакалията си или красавицата от красотата си?

За първи път чувах клошарят да говори толкова смело. Не знаех какво да му кажа. Не смятах, че е прав, но разбирах какво ми казва.

Камбанката при входа на вратата звънна. Влезе отчето, беше сънен и някак вял. Поиска тютюн, задъвка го и тромаво си излезе. След него влезе жената на банкера, купи бульон за супа. Посетиха ме двете моми-учителки, бяха намръщени. Едната пълнееше и си взе разслабително, другата си хареса ярко червило. Бакалията заживя живота си. Тезгяха понесе тежестта на десетки покупки, а аз  бях обзет от въртележката на своето ежедневие.

Кога клошарят си е отишъл, така и не разбрах. По време на целия ден не се сетих нито веднъж за това, което ми каза той. Вечерта, когато слънцето склопи лъчи, почувствах страх. Последните клиенти влизаха все по-нарядко, камбанката не огласяше така често бакалията ми. Знаех, че се налагаше да помисля над определен въпрос, но се опитвах да отложа този момент.

Версията на фантазьора –

Беше неделя и бяхме в църквата. Отчето припяваше мудно, а после ги редеше скучни. Избягвах да се нареждам сред първите редове, защото устата му дъхаше лошо на тютюн и пръскаше слюнки.

Внезапно се чу трополене, дрямката ми се разсея, а сърцето разхлопа. Видях далеч пред себе си и покрай отчето една висока фигура да събаря свещници в устрема си. Отчето се вцепени, а фантазьорът на града го сграбчи из отзад и го метна някъде в първите редове. Още една причина да избягвам тези места. Всички възкликнаха изненадано, сякаш им се случваше за първи път.

Фантазьорът на града разкърши широките си плещи, изкашля се шумно и ревна с пълен глас:

- Купувачът на очи вече е избрал чии очи да вземе!

Вълна заля църквата. Ръце се размахаха, глави се завъртяха, гласове ехтяха. Десетки очи примигваха беззащитно.

- Тишина! – разтресе зданието мощният глас на фантазьора. – Млъкнете, дявол да ви вземе.

Възклицанията секнаха, телата потрепериха, душите изтляха. Десетки очи със свити зеници се впериха във фантазьора на града.

Той отново прочисти гърлото си със свирепо изхъркване. Ревна:

- Дойде денят, в който онзи, що вижда в душите ви, е научил какви сте и най-вече кои сте. Много от вас скриха видното и потулиха явното. Много от вас се ровиха в оправданията, а не търсеха причините. Много от вас обвиняваха, наместо да се разкайват. Но без да го искате и без да го разбирате, всички признахте. Вашите думи ви издадоха – вие не се усетихте; вашите дела ви разобличиха – вие не проумяхте това. Затова наближава денят на разплата. Купувачът на очи е избрал чии очи да вземе.

Лава течеше от очите на фантазьора, гърдите му се издуваха в тежко дихание.

- Болест е да виждаш, но да си сляп. Болест е да живееш, но да си труп. А вие сте точно това, слепци и трупове. Докато гледахте, какво видяхте, докато дишахте, какво изживяхте? Аз ще ви кажа – гледахте страховете си и дишахте вонята си. И нищо повече!

Фантазьорът вдигна юмрук, надвеси го над множеството, а после с все сила го стовари върху олтара пред себе си. Гняв и рев се сипеше отгоре ни:

- Стоя тук и ви гледам. И виждам овчи души. Чувам мислите ви, долавям надеждите ви. Казвате си – “Може и да не съм аз. Няма как да съм аз.” Броите чуждите грехове, плакнете своите; криете себе се, избутвате другите; хитрувате и насън, а виете честност. Знам, всеки от вас е разиграл в главицата си тясна тъжната сцена на пазаренето с купувача на очи. Как ще го убедите, как ще го разколебаете, как ще оспорвате и накрая как ще се молите. Тази игра на пазар я играете, откак се помните; ролята в този театър е вашата първа роля. Но питам ви, защо са ви очи, които не виждат, и живот, който не свети?

Фантазьорът огледа бавно всички ни. Спираше очи, щом срещнеше очи. Никой не издържа на погледа му. Аз своевременно сведох своя. Гласът му отново ревна, още по-ясен и още по-силен.

- Знам, не сте съгласни с мен. Всеки от вас има нещо, което си пази; нещо, което си мисли, че струва. Кътайте се души овчи и знайте, купувачът на очи не е дошъл за вашата скъсана струна, за вашия трошичен живот. Не очи незрящи му трябват, нито очи орлови, а най-свидните очи в нашия град. Купувачът на очи е тук и вече е избрал най-живите очи. И утре, когато ги спазари без милост, заплаха тъмна ще надвисне над нашия град. Какво ще правим, ми кажете, когато загубим най-свидните очи? Къде ще се лутаме, щом останем слепец до слепеца и труп до трупа?   

Фантазьорът се извъртя, събори още няколко свещника и с широки крачки излезе от църквата.

Някои жени плачеха, мъжете гузно мълчаха. Двете моми-учителки изпаднаха в хистеричен припадък, отчето се беше задавил с тютюн, а банкерът се беше насрал.