От много отдавна не бях отваряла тази кутия. Бях забравила съдържанието ù даже. Отворих я и спомените се върнаха.

Ето  цвете, вече без аромат, но като го взех в ръцете си, почувствах топлина. Беше ми подарено от едно момче, много, много отдавна.

Ето камъче от хайдушката пътека. Така се наричаше пътеката високо в  планината.

Морско конче, мидичка, рапан - дар от морето, нали живея до него? Слагам рапана до ухото си. Шуми морето. Вълните се разбиват в брега...

Парче плат със зашито в средата копче. Сякаш виждам малките пръстчета, които го шият. Спомени...

Бях отворила кутията за спомени.

Видях перцето. То летеше от кафезчето на канарчето - Коди. Падаше, падаше и падна в кутията. И Коди иска да ми остави нещо за спомен. Благодаря ти, Коди. Благодаря.

Сигурно ще слагам в кутията още много неща. Още е рано да се разделям с нея, но зная, че някога, някъде, някой ще я отвори и ще погали спомените ми.

 А перцето? Перцето, събудено от въздуха, ще трепне. Може и да литне като Коди, който ми го подари.

Сега слагам в кутията една детелина. Ники, ако ти отвориш кутията - ще я намериш. Пожелавам – да бъдеш щастлива.