КЪДЕ СИ, ГОСПОДИ?

Хиляди отчаяни!

Хиляди стъписани!

Хиляди психически  разстроени!

Едни бягат, други се молят!

Едни крадат, други лъжат!

Ни вяра, ни надежда!

Апатия, безразличие!

Агония!

Един народ върви безмълвен и страшен към своята Голгота!

Върви и си носи Кръста!

И срамно, и тъжно.

Върви и носи, и не съзнава, че отдавна е разпънат и не върви  към върха, а към бездната.

Крачете, неразумни!

Вървете, без да гледате!

Вие сами сте се обрекли на безнадеждност!

Народ без памет!

Без достойнство!

Народ,  свикнал да бъде роб!

За теб и кръстът е чест!

Върви!

Наведи още повече глава!

Тъй върви стадото овце!

И тъй то не вижда, кой го води,

дали овчар или магаре.

На паша или на клане.

Върви!

В колона, в крак, нищо че вече не маршируваш, а се влачиш, върви на всичко напук!

 Върви и крещи:

 - Пак сме тук!

Ти не си живял.

На Теб ти казваха че живееш.

Ти не знаеш що е свобода!

На Теб ти казваха, че си свободен!

Ти не беше и гладен, защото приемаше за храна илюзиите и огризваше кокали.

И това Ти стигаше!

Стигаше Ти, защото не знаеше, че може да има и друго. Това друго за Теб се изчерпаше, с тъпата Вяра в светлото Утре, с блаженото Бъдно…

Затова върви!

Влачи крака и викай:

- Осанна!

И чакай Сполука!

Върви към сметището на Историята.

Там ще намериш не огризани кокали.

На тебе друго не ти трябва.

Но не влачи и нас.

Стига ни срама от това що бяхме.

Стига ни неизреченият въпрос в очите на децата ни:

- Къде бяхме?

И изобщо защо бяхме...

След като не живяхме?

март 1991