Ако си мислите, че проблемите на Облаците приключиха със циганската снаха и бебето негърче, лъжете се – големите им тревоги тепърва се задаваха. Колкото трите им момчета бяха спокойни и уравновесени, толкова най-малкото им дете се оказа диво и неконтролируемо. Едва постъпила в групата на най-малките, Жади започна да се бие с децата. Никакви увещания и заплахи не бяха в състояние да я накарат да сподели играчките си с други малчугани. Грабваше някоя шарения, вкопчваше се в нея и до вечерта никой нямаше право да я пипа. Опитите на другарчетата й да се заиграят с нея приключваха винаги с бой и кански ревове. Горката Донка свикна са се черви по родителски срещи, защото невръстната ѝ щерка винаги беше в центъра на боеве, бели и разправии. Особено изумени останаха родителите ѝ, когато разбраха, че Жади беше съответно набила, бъркала в устата и разкървавила дете, което ѝ взело кифлата. Възмутената учителка се тресеше като в припадък и повтаряше: „Удари го, бръкна му в устата и си измъкна парчето кифла. Щяла да си го яде, моля ви се!“ Мъките продължиха цели две години – Жади беснееше и почти всеки ден стоеше наказана в ъгъла, а родителите ѝ посещаваха родителските срещи на смени, защото на никого не му издържаха нервите да слуша подлудените учителки. В края на краищата я изгониха от детската градина. Но понеже селото беше сравнително малко, детската градина също, нямаше къде да я преместят и се видяха принудени да я връчат на баба ѝ. Идилията баба-внучка продължи малко повече от половин ден. Проклетото дете първо завъртя до край крана на чешмата и наводни кухнята. Докато старата жена се мъчеше да ограничи щетите от наводнението, малкото чудовище изприпка на двора, отвори портичката и кокошките хукнаха да връцкат задници по селската улица. След тях натири гъските, които в индийска нишка поеха към разораното поле в края на селото. Огледа се за нови обекти на любов и сграбчи, като жестоко намачка, добродушния стар котарак. Половин час го дърпа за опашката и за мустаците, скуба го, докато го решеше с четката на баба си и го докара до състояние на див ужас, опитвайки се да му прилага спа-процедури. Мокрото животно, виейки зловещо, се скри в сайванта и не се показа до вечерта. Неимоверно доволна, Жади се запъти към пристройката, където дядо ѝ вареше ракия. Точно в момента човекът беше се отделил за малко от казана, което вдъхнови внучката му до немай къде. Опитите й да поддържа огъня с голямо количество дърва за малко да взривят казана, а последното доведе до тотално скъсване на дипломатически отношения и с дядото. До вечерта успя да събори тенджерата с яденето от печката, счупи няколко чинии и любимата чаша на баба си, набра си букет направо от саксиите и, незнайно как, успя да отключи гардероба. Там откри една пожълтяла кутия с булото и венчето на баба си, нагизди се като булка и тръгна да обикаля двора. За по-фешън булото предварително беше нарязано на ленти, а портокаловите цветчета на венчето оцветени с водни боички. Бабата, която през това време се беше заровила в лехите с пипера, кипна като тенджера под налягане и улови малката сополанка за ухото:
- Тръгвай да те водя у вас, от теб човек няма да стане! И я връчи на Облаците с думите: „Още три момчета да бяхте родили, това чудо да не беше!“
Така се стигна до деликатното положение Симо да я влачи със себе си, докато пасеше кравите. Да бяха знаели, че чудовището всъщност се чувства много щастливо навън, сред безкрайната зеленина на Добруджанското поле, нямаше да преминат през срамните премеждия с детската градина. До тръгването на училище Жади се научи да пасе кравите не по-зле от татко си, свикна да приготвя торбата с храна, да завива в лозови листа сиренето, а варените яйца в хартийки; разпознаваше всички лековити растения, които растяха по синорите, дърветата и храстите. Знаеше кравите по име и ласкаво ги побутваше с голямата пръчка, която татко ѝ ѝ беше издялал. Като ѝ казаха, че трябва да тръгва на училище, си бръкна в носа и изсумтя: „Сега пък училище! Толкова сме си добре с кравите!“ Тържественото пазаруване за първия учебен ден за малко я извади от нейните си мисли, докато родителите ѝ се потяха от напрежение. Споменът за юнашките ѝ подвизи в детската градина нито за миг не беше ги напускал и всяка вечер заспиваха прегърнати с думите „С това дете не се знае какво ни чака“. Тук, обаче, опасенията им се препънаха. Оказа се, че ходенето след кравите доста беше смекчило разбойническия нрав на Жади. Училището ѝ хареса, цветните моливи, боичките, флумастерите, шарените учебници и тетрадки я заплениха. Увлечението ѝ по домашните, по рисуването и моделирането, безкрайно удивляваха родителите ѝ, които почти се бяха примирили с положението си на родители на трудно дете. За няколко години горките Облаци си отдъхнаха. Станимир работеше в ресторанта на престижен софийски хотел, по-малките му братя единодушно бяха заминали за Обединеното кралство. Там се сдушиха с други българи, завързаха стабилни връзки и всеки път, когато се обаждаха на родителите си, твърдяха, че нямат намерение да се връщат в България. Няма бъдеще за нас на село, твърдеше по-големият, а другият додаваше: „Изостанала работа“. Отначало майка им си поплакваше, но след третия паричен запис, който получи от Кралството, се успокои, че децата ѝ са добре и чудесно се оправят на чуждото място.
Един ден Станимир си дойде на село с нова кола. Жади на часа се покатери до батко си и го помоли да направят едно кръгче из селото. Станимир я гледаше удивен – на дванадесет години малката му сестричка се беше превърнала в едно хитро лисиче, правеше си цветни кичури с тебешири за коса, носеше бюстие и прокъсани дънки, а ноктите на ръцете и краката ѝ бяха с разноцветни лакове. С много потаен вид му довери, че харесва едно момче от седми клас, а изглежда че и той я харесва, защото на последната екскурзия я почерпил сладолед, който изяли заедно на една пейка. Вечерта възмъжалият готвач подхвърли уж случайно на родителите си: „Вие Жадито я дръжте изкъсо, защото май се е замомяла и не се знае какви изненади ще ни поднесе“, на което те отвърнаха дружно: „Я кой го казва!“ Точно затова, отвърна им Станимир, точно защото аз бях зелен и глупав като нея, затова ви го казвам. Като си спомня само колко ми е бил акъла…
И заспа трудно, за първи път в живота си притеснен и загрижен за друго човешко същество.
Следва продължение
© Кети Рашева Всички права запазени