- Здравей, Сияна.

Тя отново се намираше в Къщата на врабчетата, а познатият глас, който долиташе от неизвестна посока, не можеше да заглуши зверския трясък.

-Мразя това място! - провикна се с пълно гърло. - Защо непрекъснато искаш да идвам тук?

            Сълзи се появиха в очите й. Появяваха се всеки път щом дойдеше тук. Мразеше с цялата си душа тази дяволска къща. Влажно и мрачно е, през прозорците можеш да видиш единствено собственото си отражения, и то с доста въображения. Стаите са красиви и обзаведени с вкус, което е в пълен контраст с мъченията в тях. Красотата те въодушевява до такава степен, че гледайки омразната гледка, можеш да изгубиш ума си. Тук е Адът, но не в буквалния му смисъл. Тук е Нищото, където красотата и отчаянието, доброто и злото се смесват и ако се задържиш достатъчно дълго, може да полудееш.

- Обичам да идвам тук - този път освен гласа, се появи и тялото.Виктор сякаш изникна от въздуха. - Карат ме да се чувствам жив. Сядам на пода и гледам с дни наред как врабчетата се удря в стените. Наблюдавам как душите на тези прегрешили магьосници са наказани тук “до края на дните”. И си мисля, чудя се, колко ли жестоки са били деянията им, за да изтърпяват смъртта отново и отново, хиляди пъти на ден! Как се опитват да се освободят от прокълнатите си тела, но дори и смъртта не иска да се занимава с тях.

Русокосото момче застана зад прозореца и се загледа в него.

-За тези души изход няма. Мисля си, че нашето общество не се различава много от човешкото, щом сме създали такива затвори. Дори сме много по-лоши! Опитваме се да бъдем перфектни, самозалъгват ни, че сме такива и ужасните тайни, като тази, биват скрити. Знаеш ли, Сияна, че много малко хора знаят за Къщата на врабчетата? Знаеш ли, че останалите не биха повярвали в нейното съществуване? Жалко е, наистина жалко…

Сияна вече не можеше да се държи на краката си, цялото й тяло трепереше, плачеше с глас. Виктор се доближи бавничко до нея. Искаше му се да я утеши, но се страхуваше дори да я докосне. Почувства се страшно виновен, но Къщата му влияеше така. И двамата мълчаха, а Сияна продължаваше да плаче. Тогава той й заговори отново. Гласът му трепереше:

- Извинявай! Казват, че ако стоиш дълго време тук, може да полудееш, а ако постоиш малко повече - може и да станеш един от тях. - Виктор посочи врабчетата. - Може би времето тук ми е повлияло, но напоследък наистина не се чувствам добре. Моля те -той я хвана за ръката, - успокой се. Хайде да си тръгваме!

Тя стисна здраво ръката му и изведнъж се почувства по-добре, Тя усещаше огромното му чувство за вина, но по-голямо впечатление й правеха прозренията, до които бе стигнал. Може би наистина някой му го беше подшушнал, но Виктор сякаш подозираше тази срамна за поколенията истина, тайна забулена от векове.

* * *

За да живееш в това общество, трябва да страдаш от раздвоение на личността. Или ако нямаш - то със сигурност ще го прихванеш. Но просто не е нормално. Животът сред тези хора може да обезсмисли целия ти езиков речник - никога вече няма да изричаш думи като “истина”, ”минало”, ”бъдеще”, ”настояще”, ”нормално”, ”невъзможно”, без да се долови недоумението ти относно смисъла им. Очите ти, свикнали да не се напрягат да запаметяват всеки минувач, ще се научат да виждат не само тялото, но и неговата същност, способностите, мислите и живота му. Наричат го “инстинкт за оцеляване”. Но не е! Инстинктът е нещо вродено. Това тук е мания за власт, сила и величие, която е направила света опасен. Светът на магията е непредсказуемо място, пълно с мрачни мисли и тайни, и опастността може да дойде отвсякъде - дори от собствената ти глава…

* * *

Сияна за пореден път стоеше пред Къщата. Страхуваше се да прекрачи прага й. Но се налагаше. Само ден, след като бе измъкнала Виктор от Къщата, той отново бе изчезнал и вече седмица го нямаше. Притесняваше се, че една седмица при врабчетата може да му е коствала живота.

Той отвори вратата и влезе вътре. Стъписа се. Врабчетата ги нямаше и тишината правеше мястото още по-ужасяващо. Запъти се към следващата стая, към по-следващата и така нататък, но всички бяха празни. Едва в последната стая намери своя приятел. Виктор лежеше по гръб на пода и не помръдваше. Очите му бяха отворени, но погледът не беше същият. Кристално сините му очи бяха станали сиви и празни. Сякаш нещо го бе завладяло. Нещо могъщо.

Гласът, с който й заговори, също беше чужд и страшен:

- Приятелят ти бе достатъчно умен да ни отърве от птичите тела, но не и достатъчно могъщ, за да ни осигури нови. Ще чакаме до час сама да направиш необходимото заклинание и така ще успееш да го освободиш.

-Не вярвам Виктор да ви е освободил. Той не би помогнал на убийци и престъпници! - не усети как думите сами излезнаха от устата й, но очите на Виктор се промениха.

- Престъпници?! Убийци?! - изрече гласът с болка и учудване. -Това ли знаете за нас?

Стори й се, че сянка премина през лицето на приятеля й.

- Но всъщност няма значение - продължи гласът. - Бързай, момиче, бързай! Времето ти изтича.

След около 15минути Сияна се завърна с книга в ръцете. Тялото на Виктор седеше на пода.

- Не знам дали сама ще мога да направя заклинанието.

Но никой не й отговори. Виктор отново лежеше на земята в безсъзнание.

Сияна прочете заклинанието няколко пъти, но чак на третия път кръвта й започна да кипи. Магията се разбуди и зазвуча като ехо в думите й.Въздухът в стаята натежа и започна да оформя човешки фигури, докато накрая се появиха петима старци. Магьосницата погледна към Виктор. Очите му отново бяха красиви и сини. Той бе в съзнание!

- Ти успя! Знаех, че ще успееш - той говореше трудно и дишаше тежко, но в този момент й се стори много красив. Невероятните му очи я гледаха топло и нежно. За момент тя забрави старците. Но си спомни за тях и камък натежа в сърцето й.

- Защо си ги освободил? Сам каза, че са извършили зверски неща!

- Сгрешил съм. Погледни ги - Виктор посочи добродушните им лица. - Те са добри. Дори прекалено добри - затова са били затворени. Просто историята им е забравена.

- Не разбираш ли, момиче - заговори единият от тях. Гласът му беше спокоен и монотонен. - Нашата магия, природната, пречеше на вашите сили да контролират Земята. Завистта и алчността накараха предците ви да ни затворят тук още преди векове. Но без нас планетата ще бъде унищожена. Природните бедствия няма да спрат и всичко ще умре.

И старците изчезнаха. Никой никога вече не ги видя, но винаги можеш да усетиш присъствието им във вятъра, който гали лицето ти и в сладкото шумолене на листата.