На другия ден Ставрев отиде на свиждане в обичайното обедно време. Сеутнята около визитациите беше поутихнала, изследванията и манипулациите – приключили, болните бяха в леглата или се разхождаха бавно из коридорите като сенки, наметнали груби сини дрехи, дълги доземи.
На другото легло в стаята на Тодор беше настанен нов пациент. Той спеше, обърнат с гръб към входа. Мястото на Тодор стоеше празно.
Доближи се до нощното шкафче. Минералната вода стоеше недокосната. Системите като че ли не бяха използвани скоро. Завивките, разхвърляни, изглеждаха почти топли. Значи скоро е станал. „Не може да е станал – поправи се. – Така бързо да се възстанови... дай боже, ама не вярвам.“ Допусна, че са му назначили нови снимки или нещо такова; наложило се е да се забави.
Излезе. Долу на гишето за информация имаше малка опашка. Изчака реда си и попита за Тодор. Този път имаше късмет – млада и красива сестра седеше вътре и вежливо го увери, че ще извърши проверката незабавно. Натисна някакви клавиши на кл ...