Из мемоарите на един пенсиониран оркестрант.
Та, за едно паметно представление на Тоска преди н-десет години, в един провинциален град с много културно население, съм се сетил да разкажа. Туриха ни за диригент един надут пуяк, който не знаеше разликата между такт две четвърти и три четвърти, редовно се разправяше с водачите на групи, замеряше невинни колеги с палката си и никога не подаваше вярно на певците. За нас, оркестрантите, казват, че сме като детска градина, щото все се закачаме и си правим разни невинни бъзици, например бодем се с карфици, гъделичкаме се, хвърляме си бележчици по време на репетиция, честичко се и караме, ама когато трябва да защитим професионалната чест, забравяме всички междуособици и действаме като един. Та, като го видяхме що за РЛ (демек рЕдко лАйно) е тоя дирижабъл, единодушно се надумахме да му провалим спектакъла. В заговора въодушевено се включиха и сценичните работници, и осветителите. От певците трябваше да се пазим, щото и те страдат от определени п ...