Джеймс за пръв път през живота си стъпваше в лабиринт. По гърба му пробяга някаква странна, смесена тръпка от ужас и удоволствие. Безброй пъти бе решавал страховитите загадки на ужасни въображаеми плетеници, вдъхновени от книгите, които четеше непрестанно. Решаваше ги през обедната пауза, по време
на задължителния следобеден сън, когато цялата Компания се оттегляше от служебните си задължения и се отдаваше на заслужена почивка, дори и нощем - леко потръпна - когато трябваше да се отдаде на живителна отмора, за да бъде енергичен по време на идния работен цикъл. Никога, обаче, не се бе изправял лице в лице със своя истински ребус, в който имаше повече от две решения, и
перспективата го ужаси. 
Пристъпи плахо напред. Не, че тук му се намираше особен избор - входът зад гърба му бе отдавна запушен. Ароматът на живия плет, изграждащ стените, го обгърна, притисна, и неочаквано задави в плътското си присъствие. Джеймс се сви на кълбо, затрепервайки, очакващ края на кризата. И тя премина. Изправи се бавно, несъзнателно, залитайки подхвана тясната пътека през лабиринта.
Насън зави надясно, отново надясно, и отново надясно, както бе чел в една от многото си книги. След кратък безкрай се озова пред изхода и се строполи безсловесен отвъд линията на финала.

***

- Джими! Джими? - Шефът загрижено се вглеждаше в лицето му.
Джеймс опипа зъбите си със сухия си език и направи опит да му се усмихне. Излезе нещо ужасно.
- Спечелихме, Джими!
- Моля? - изфъфли Джеймс.
- Печелиш. Не помниш ли? Измина целия път, и то за рекордно време!
- Сериозно? - още не можеше да осъзнае къде се намира; някакви хора в бели престилки любезно му се усмихваха.
- Разбира се! - ухили се Шефът - Компанията ти благодари! Вече имаме три места, а ти, Джими, догодина няма да пускаш билет за Лотарията. Вече си на първа линия! Браво!
Джеймс затвори очи и отпусна глава върху възглавницата. "По дяволите!". Не го беше очаквал. Да мине два пъти "Лабиринта на Щастието"? Заспа и се усмихна насън.