Летището – малко и неугледно, блъскащата жега, двамата таксиметрови, които ме заговориха и ми подариха запалка да пуша, докато чакам. А дори не бях сигурна дали някой ще ме вземе. Пазя я тази запалка. Удивително не я загубих както всичко, което перманентно губя и намирам късно.


Палмите, огромните фикуси, цветята без аромат. Тук нищо не мирише. Всичко рано или късно попива мириса на пот, влага, малко на море и на горещо. Тук се потиш от средата на темето (в двете посоки), капките се впускат по гръбнака, навлизат в цепката на задника ти и дето вика една българка тук, като влезеш в тоалетната не знаеш пикаеш ли или се потиш или вече си се напикал”.


Тук е много горещо. Като дишаш чак ти намирисва на запържен бял дроб. Без кромид.


Не помня лицето на нито един от хилядите клиенти, които обслужих. Помня само паниката, когато виждах колата на шефа или шефката. Помня деня, в който си тръгнах от там. Реших, че за малкото оставащо ми време трябва да правя нещо СМИСЛЕНО. Как да обясниш това на примати??


Морето – не е възможно да се опише едно море. Помня нощта, когато бях на кораба. Обадиха ми се да ми кажат, че Мини е в кома и аз бях в средата на веселието, хората, неподозиращи своята нищожност танцуваха, ядяха от препълнените паници, пиеха вино и друго, персоналът обръщаше шот след шот, особено М1, празнуваха рождени дни юбилеи, вариететните певици танцуваха , раздавайки се, и никой не се замисляше, че утре... може и да няма. Тогава морето беше... наистина ми е беден речника. Водата тъмна и само лунната пътечка... там блестяха милиони светлинки, като милиони снежинки. Помня колко ми стана студено, как вятърът ме пробождаше, мозъкът ми спря да мисли. Тогава си помислих „Ако мога да избирам кога искам да умра, нека е сега, Господи”.


Помня и следващата вечер, когато всички гледаха филм. Започнах да се задушавам, стисна ме паниката, излязох за цигари и седнах на онова място, където хвърляхме камъчета. Плаках, за Мини и после за себе си. Казах си „Трябва да си ида у дома” и в този момент осъзнах, че няма „у дома”. Имам някакви вещи в някакъв апартамент под наем там, една шепа добри приятели и един чувал добри познати. Към всичко, което нямах, можех да нямам и теб. А всъщност не можех. Имах единствено Анджела, можех да я взема като порцеланова кукла и да я заведа където поискам. Тя каза тогава „Обещай ми, че ще ме заведеш там, искам и аз да видя...”. Обещах й. Сега трябва да лъжа. И да измислям хиляди причини, но тя няма да ми повярва. Затова ще й кажа истината.


Помня и последната нощ на кораба. Бяхме горе, фойерверките се пръскаха над мен и си помислих „Това е моята Нова година с теб. После се поправих на ум пак „Това е последната ми Нова година”. Тогава ме натисна като преса чувството на обреченост, с което както вече знаем може да се живее точно толкова добре, както и без него.


Помня басейна... Миризмата на хлор е много романтична.


Помня деня койтоМ1 и М2 доведоха С1. Сега, животът с мъж е много трудно нещо. Животът с двама мъже е... весел. Особено с двама мъже, които спазват отколешната традиция „Don’t walk on the grass. Smoke it”, особено когатоМ2 тръсне някое умопрозрение. Животът с трима такива, единият от които преди кафето пие бира и 2 кила концентрат не го събарят е приключение. Обикновено се събирахме след 12 на малкото балконче, М1,М2, С1, който е с размерите на двамата и аз на малката масичка с три крака (единия счупен), подпряна за прогнилия парапет. Обсъждахме възможностите терасата да падне (това беше чест топик след 1 през нощта на дръпка лайка. Та М2 мъдро поклати глава и каза „Копеле, ако терасата падне, имаш билет за първи ред от собствената си гибел.” Следва 45 минутен смях. Или определението за напушено пиколо в хотел в Слънчев бряг ‘Седи там, подпрял се ей така, не знае какво вижда, не знае вижда ли изобщо...”. Следва 45 минутен смях, след което готвене на нещо като омлет в 3 през нощта, сами си го направиха и огризване на десетина мазни ребърца. Бяха застанали прави на бара, гризаха ребра и единственият шум беше този на отварящия се хладилник, от който след около 10 минути беше опустошено всичко и естествено на музикалния съпровод на „ЪПСУРТ”... Никога не бих си направила салата, за нищо на света, но те си направиха някаква - домати, олио, лук.


Двама души изядоха една тенджера боб за около 6 часа и после... да се чудиш какъв е този пукот, от който се стряскаш на сън.


Вечерите бяха тематични. Примерно „Копеле, крал ли си череши?”. И от там 100 истории онтопик. Живо помня една случка, която М2 разказа. Тя като цяло е научна и може да се даде като пример при изучаване на гравитацията в училище. На едно от момчетата от махалата му се досрало докато били на черешката, нямал време да слезе до долу (всеки е имал подобни момент, макар и не непременно на череша), та вместо да слиза, решил да се облекчи от клона. Невинната роса му изиграла лоша шега и той полетял върху вече изаканото, изпреварвайки във въздуха последното такова, което цопнало някак съвсем естествено върху него. Ако беше филм, бих гледала тази част милиони пъти. Изводът е ”Не сери от черешата, ако лайното ти не е по-тежко от теб”.


Сутрините: винаги ставам рано и винаги забравям за седалката на тоалетната чиния. Това, което мъжът вдига, а жената сваля, е просто седалката на тоалетната чиния.

Около обяд следват няколко реплики от сорта:

„Ей, шопар”,

„Кво бе, да ти е*а майката”

„Да ти е*а майката”

“А ти духаш ли”

„Не ме ли помниш снощи”

„SHUT THE FUCK UP”


Друг извод „Никога не казвай „Напил съм се като свиня” освен ако нямаш намерение да добавиш „... пак”


М2 беше организатор. Той никога не се впускаше в реални „домакински” дребнавости. Но разпределяше задачите „Копелета, печката трябва да се изчисти”. Първа е Гергана, щото тя по принцип го прави”. Поне не намираше кусури след това.


Иска ми се да разкажа всеки един ден тук, но няма да е сега. Гледахме няколко пъти „Wanted”. Той завършва с един малък монолог и следните изречения „This is how I am taking control of my life. What have you done lately?”. Запитах се какво съм направила напоследък и си отговорих с един много тъп, НО много на място изтананикан в размекналия ми се мозък рефрен “I had the time of my life”.


Знам, че ще се върна след месец, ще донеса чубрица и ютия, но също знам, че не бива да правя планове за нищо по-далеч от утре. Един месец е мнооого време. Стават хиляди неща. Защото както е казал Чоран „Ако срещнеш човек с планове и надежди за бъдеще, трябва да си сигурен , че е пациент на дузина психиатри”.


А утре няма да съм на балкончето и ще съм на шибаното летище в България. Ще цитирам себе си, понеже не се сещам за нещо по-добро „ще съм като изхвърлен без време ембрион върху незачистена мозайка на баня”, ще бягам да стисна малцето, за да не умра. Снощи гледах как Мохамед излезе с лодката от кораба преди да пуснат котва, лодката се отдалечаваше от кораба, сега като затворя очи, виждам само хоризонта и тази отплуваща лодка след залеза, с един човек в нея. Моята лодка и моето „аз”.


И ще си повтарям до умопомрачение Чоран „За да не полудея, трябва да си повтарям, че нищо от това, което се случва, не е истина”. А всъщност си повтарям „Господи, не ме пъди от рая. Не искам да умра от пустош”.