Симо Лаврака живееше почти като своя любим герой от романа на Даниел Дефо.Океана на живота го беше изхвърлил на един пуст морски бряг някъде между Ропотамо и Резово.Там на един малък див остров 

Симо успя с подръчни материали да си струпа една хижа,а с останалите спестени пари да закупи една стара моторница, че да се прехранва с улов на риба.

      Годините на младостта му преминаха на един риболовен траулер,след като завърши в Бургас Техникума за морски кадри като комуникационен техник,както е модерно да се казва днес на морски радио навигатор.

      Любопитен по природа и призван от наученото Симо обикаляше край бреговете на Средиземноморието, после свиваше на юг край Африка и след кратък престой в Кейптаун,където екипажа отдъхваше няколко дни тръгваха към риболовните зони на Атлантика...

      Напет хубавец беше Симо,ето защо на всеки пристан оставаше по едно разбито сърце,я на някоя певица на фадо в Лисабон;и дори на една френска благородничка в Маракеш,където тя му роди син,който естествено получи наследствени права от старият й баща!Всичко това Симо разбра, когато детето навърши пет години, чак след един неочакван престой на пристанището в Марсилия. 

      Все така,Лаврака приемаше нещата откъм леката страна на морските си рейдове, докато другите от екипажа на траулера бяха свили семейни гнезда в България,той ловуваше по пристанищата на света.Една американка от Орегон приемаше нещата в унисон с разбиранията на морските вълци,защото беше израсла със суровите закони на морето.Баща й беше потомствен моряк и Джил знаеше в негово отсъствие,как се справя майка й с пет деца през по-голяма част от годината...

     Този път Лаврака влезе в мрежата на любовта!И с нетърпение очакваше през няколко улова да срещне Джил, щом траулера вземе курс към тихоокеанското пристанище,където имаше база за отстраняване на повреди по корабите.И както преди няколко години се случи авария и трябваше да останат два месеца, които сега бяха твърде стари спомени в душата на Лаврака.Но нещо друго го хвърляше в съмнение:нима Джил е още там?!Тогава тя му импонираше в стил "днес съм тук-утре едва ли"!

     Спомените, нито могат да ти осигурят някаква надежда, а само тежат като ненужен баласт на кораб,чийто екипаж живееше като аргонавтите-една любов сменя друго приключение, където следващия пристан предлага нови възможности за лирични срещи и раздели...

     В деня когато видя Джил за втори път на пристанището в Порт Орфорд Лаврака окончателно взе решение, че така не може да продължава световното му любовно турне!Джил го срещна, докато разхождаше в детска количка за близнаци момче и момиче на приблизително две-три години...Тя спокойно поздрави с усмивка Симо и с очи посочи Саймън и Есперанса.Симо пристъпяше непохватно,след като разбра,че Джил сама отглежда децата си.

     Но след години Лаврака изгуби родителите си. Майка му Надежда и баща му Спас така и не дочакаха Симо да ги зарадва със снаха и внуци.В едно странджанско село, близо до границата с Турция остана да живее сестра му, за да се грижи до последно за родителите им.Тя поне свъртя семейство и понеже беше по-голяма от Симо с цели девет години, вече с Димитър очакваха племенниците му да ги зарадват с техния избор в живота и любовта. 

     В един момент, когато започнаха промените в България и останалите бивши сателити на Съветския съюз, се оказа, че вече нямат необходимост от екипажите на траулери,защото Българския морски флот, както риболовен, така и търговски изпадна в дълбините на "приватизационни течения"!

    Капитаните за далечно плаване отидоха на чужди кораби и един от тях КДП Серафим Серафимов прие един кораб под флага на Панама,където назначи за бордови навигатор-радист и Симо.Тъй като кап.Серафимов беше плавал до сега с български екипажи,трябваше освен английски език,който знаеше задължително,да научи испански, португалски,френски и немски в обем достатъчен да комуникира с екипажите, които се сменяха през шест месеца.Това не беше кой знае колко трудно, защото капитанът на един търговски кораб обикновено се разбираше с митническите власти по пристанищата на английски, но понякога в непринудени контакти във Филипините,Чили или Мексико влизаше в диалог с езика официален за страната. 

    Лаврака плава до към началото на Милениума и със спестяванията акостира на този остров на безгрижието в делтата на Ропотамо, който през лятото изглеждаше повече на полуостров от наносите на реката, докато през пролетта придошлите води от Странджа планина го изолираха.И тогава Лаврака ползваше моторницата "Джил", както я беше регистрирал пред морските власти.Докато водата се оттичаше  докъм края на май, този корабокрушенец и самотен търсач на любовните авантюри ползваше моторницата за връзка с останалия свят.Един път в седмицата отиваше с велосипед до Царево или Ахтопол да се запаси с необходимите продукти, защото вода вземаше  за пиене и къпане от един излак на около километър от убежището си.Не ползваше ток, но беше си закупил още в чужбина един бензинов електроагрегат, колкото да не губи връзка с останалия свят,когато реши да се регистрира като ползвател на клетъчен телефон.Чрез банковата сметка, която притежаваше се разплащаше с оператора,който му предложи и услуга с таблет,но Лаврака отказа.Освен друго,Симо изключи GPS-са,за да не би някой да го потърси.С една дума този морски вълк, брулен от ветровете на съдбата сам решаваше с кого и кога да се срещне. 

     Докато един ден не видя Юлия.Едва не извика изненадан, беше копие на Джил от Орегон!Той тръгна към нея със стъпките на Робинзон Крузо, плах и премалял от видението на един любовен бряг на самотен остров!

     Момичето,като всяка фиксирана от мъжки поглед в гръб жена се обърна и веднага отклони хубавите си синьозелени очи,някак си без видимо желание...

     Лаврака не бързаше,той не атакува със стръвен маниер,характерен за морски вълк.Все пак прякора му, и въпреки него,това не е атестат  за агресивен подход, нали?

Следва продължение...