Далече беше. Ледената кралица. Недостъпна и безбожно желана. Лунно красиво цвете.
Бе усмихната... но в чистите и сини очи мъждееше някаква тъга. Неизплакани сълзи, недостойни за нейния красив свят. Тя плачеше в съня си, той знаеше това, защото всяка вечер в сънищата му заспиваше усмихната в неговите прегръдки и се събуждаше сериозна и самотна, търсеща любовта му. Тя търсеше любовта наяве, докато той бе щастлив само в мечтите си. Затова и не бяха заедно, не им беше писано, защото бяха различни.
Те бяха противоположности, две всеотдайно допълващи се половинки, като Ин и Ян. Той-мъжа, тя-жената, той – съня, тя-деня, той-горщото Слънце, а тя студената Луна.
Тя избяга от него, за да не се опари и същевремено заби хиляди ледени шушулки в сърцето му. И от тогава той се превърна в студения Кай - момчето от вълшебната приказка за “Ледената кралица”. Бе попил всеотдайно с устни тъгата от очите й и сега в неговите очи имаше ледени сълзи, за нея, за неговата студена кралица.
Търсеше я ... непрестанно, запленен, отровен от чара и, той често се припознаваше в други жени. Ходеше като насън, отнесен и незаинтересован от нищо. Тя живееше в него, нежна, бледа и красива. Бе го обсебила като зъл дух и ликът и го измъчваше на всяка крачка, но не зъл, прелестен. Ангелският и глас и нежните и бели ръце го прилскаваха, а после рязко се отдръпваха и всичко изчезваше. Тя оставаше все така болезнено тайнствена и недостъпна., но поне в мечтите си беше с него. Не можеше да търпи отсъствието и. Добре че бяха те - мечтите и спомените му. Едновременно го обнадеждаваха и отчайваха, но той можеше да живее само в тях. Застинал и неприветлив за реалното. Ужасяващо болезнени, но красиви бяха като опиат за него, необходима илюзия, от която не можеше да се откаже.
Сънуваше я, търсеше я, мечтаеше за нея...
Понякога в сънищата му тя се приближаваше. Беше съвсем реално, макар тя да си беше все така неземна за него... Поглед, целувка, нежност, прегръдка. Усещаше топлината й, опияняващото й дихание, чувстваше я, нежна и крехка. Вкусваше я, имаше вкуса на сладолед. Косата и бе абаносово черна, мека като коприна. Очите и – бездънна синева, в която виждаше света по-красив. Не можеше да избяга от пронизващо сините й очи, от нея, от пленителния й поглед. Тя хипнотизираше мислите и чувствата му. Докосваше кожата й, нежна като сатен. Чисто бяла, с аромат на ... странно, но му напомняше на сняг. Същинска Снежанка! Студена кралица, макар че сладкото й чипо носле навяваше невинност. След очите, най – много го опияняваха устните й. Нито много малки, нито много големи-идеални, алени като кръвта и вкуни като ягоди. Прекрасен контраст с бледото и тяло. В миговете, когато потъваше в тях беше повече от щастлив. Приказно ...
Отне му време да свикне с красотата и, а когато го направи, тя се изплъзна от ръцете му. Също както и в този негов сън.
Те почти се сливаха в едно. Беше я обвил с ръце и притиснал толкова силно, че чувстваше биенето на сърцето и пулсирането на кръта й. Отчаян опит да я задържи, да не се събуди, да не я изгуби. И ето, тя изчезна! Мислеше, че няма нищо по болезнено, а се лъжеше...
След малко я видя отново, все така красива и недостъпна...
Но ето ... отново целувка и прегръдка...
Само че този път ръцете, които я прегръщаха не бяха неговите. Принадлежеше на друг! А изглеждаше все така озарена и влюбена. Подлудяваше го! Не виждаше лицето му, то нямаше значение...
Беше сразен, не можеше да направи нищо, не можеше дори да помръдне. А толкова искаше! Не можеше да я достигне, да я има отново.
Тя бе толкова далечна и недостижима...
Събуждаше се. Пак същия кошмар! Тя търсеше шастието си в обятията на други. Много мъже бяха привлечени от гравитацията на нейната лунна красота.
А той мислеше само за нея, искаше я до полуда. Тя бе въплъщение на всичко хубаво в живота му, неземно, лунно красива, нежно цвете от мечти. Да я забрави значеше да забрави себе си, своята огнената и всеотдайна, мечтателска същност. Обичаше я повече от себе си, а дори не успя да и го каже. Точно когато щеше да го стори, устремен с купища прелестни рози и мечти, тя си отиде и го вледени. Завинаги. В сърцето му никога нямаше да има такова място за друга. Само малка част от това него още тупкаше в ритъма на буйната кръв и вливаше живот в жилите му. Останалото беше вледенено, нейният вечен дворец. Само нейните устни можеха да попият студените сълзи от очите му и да стоплят сърцето му.
Поняога му се искаше да и даде и тази своя малка частица живот на нея и да спре да диша, защото това бе мъчение за него. Бе влюбен до смърт!
Тя бе единственото, което искаше.
Виждаше я отново и отново...
Далечна. Лунно красива. Ледена. Недостъпна.
© Мирена Тодорова Всички права запазени