Запя нощната си песен в натежелите от мрак клони славеят, совата посипа праха на сънищата от сивите си криле, изплетоха прилепи тънката паяжина на слепите пътища на сърцата и тогава от бездната на времето дочух гласа на Разказвача на приказки. Разказвача на приказки с коси по-бели от забравата и глас като шепота на подземен извор.
ЛЕГЕНДА ЗА ЗВЯРА
Нека ви разкажа за Звяра от непристъпните черни гори. Ужасният Звяр от сърцето на нощта. Звярът, от който от незапомнени времена се боят предците ни. Който ни следи от недокоснатите кътчета на сърцата. От паметта на времето. Звярът с кожа по-бяла от сняг и нежна като листец на горска теменуга. Звярът със златни, дълги като водите на извора коси, разресвани от вейките на гората.Нека ви разкажа и за времето, когато пеперуди отнасяха въздишките на влюбените девойки до сърцата на техните възлюблени, черните пера на гарвана предвещаваха злочестия път и хората чуваха гласа на гората.
Венци изплитаха слънчевите лъчи в косите на Звяра в онези дни, а трон му бяха кристалните води на водопада. Негова майка бе Царицата на деня, владетелката на утринната роса и новия живот, царицата с одежди от листа, а баща му бе нейната сянка - Царят на мрака. Царят на мрака, на чийто скиптър, скрила очи в ципестите си криле, дебнеше Смъртта. Царят на мрака, чието сърце тупти дълбоко в корените. Пазителят на тайната, скрила нероденото дете в топлата утроба на майката.
Всяка пролет, когато дърветата окичваха клоните си с бели цветове, а птичките свиваха гнездата си, самотното сърце на Звяра закопняваше за капка топлина и по вековен закон хората му пращаха една от дъщерите си-девойката, която бе издържала всички изпитания и бе достойна да бъде негова невеста. Окичваха косите ù с белите цветя на девството, те обагряха устните ù с червено багрило-цвета на кръвта и изгрева и се прощаваха с нея.
Там, в уханните сенки на бръшляна я чакаха белите му пръсти и очите ù потъваха в неговите. Там под лъчите на утрото сърцата им се сливаха, а телата им се сплитаха в чудни плетеници с водите на водопада. Ставаше Звярът нейна сянка и гората отваряше сърцето си. В тайнствени знаци се преплитаха гънките по кората на вековните дървета и разказваха предвечни приказки, горски феи танцуваха в листата и се превръщаха в слънчеви зайчета щом ги погледнеш, галеше тревата босите им нозе, а вятърът докосваше сплетените им пръсти и разхвърляше косите им. Но не устояваше човешката дъщеря на любовта на Звяра и ехото поглъщаше последния ù дъх.
Черни ставаха тогава очите му, а ветровете вплитаха алени цветя в косите му. Бавно повдигаше тялото ú той и червените му устни за последен, безкраен миг докосваха нейните. Тогава в безграничната си милост Царят на мрака, господарят на подземните води, този, който храни с кръвта си алените рози и обвива в бръшляна на мрака кървящите сърца, повдигаше скиптъра си и между ципестите криле огнените зеници на Смъртта се впиваха в Звяра. Звънваше сребърна тетива и между тънките ù безкръвни пръсти излиташе стрела и пронизваше гърдите му. Строполяваше се той върху мъртвата си невеста, скриваха клепките болката в угасналите му очи, а водите на водопада ги прегръщаха и обагряха подземните извори на Земята.
Но идваше утрото, дъхът на майка му като утринна мъгла докосваше пронизаното му сърце, той поемаше първата глътка въздух на новия ден и косите му отново позлатяваха с хаоса си небето.
И ето, една утрин отново момичешки стъпки зашептяха в тревата. Надигна Звярът самотните си, тъжни като вечността очи и сърцето му прокърви от любов. Тази пролет девойката издържала всички изпитания бе най-малката дъщеря на царя. Слънчеви зайчета заиграха в косите му, птиците вплетоха във вятъра най-чудните си песни, протегнаха се към нея пръстите му от крехките стебла на моминaтa сълзa и тогава от сенките излязоха въоръжени мъже-не искаше царят да се прости с най-малката си дъщеря. Гората изпищя.
Погледна ги тишината на мъглата от очите на Звяра, косите му описаха златна дъга по тревата и той изчезна в сумрака на утрото - не му бе нужна смъртта им.
Груби стъпки огласиха гората. Дърветата стенеха. Вятърът пищеше в клоните на върбите. Утрото плачеше.
Летеше Звярът, а нозете му не докосваха земята. Остри стрели пронизваха нежната му кожа и струйки кръв рисуваха страшни предзнаменования. Алени капки багреха пътя му. Сърпът на косите му разсичаше сноповете утринни лъчи.
Тогава майка му-Царицата на деня, разкъса булото на облаците и слънцето ослепи преследвачите. Паднаха ничком пред величието ù те, заровиха лица в прахта и зашептяха молитви, а огненият вятър на гнева ú изтръгваше дъха от гърдите им.
Но ето натежа сънят в клоните, плъзнаха виолетови сенки в тревите и Царицата на Деня, господарката на пролетния дъжд и птичите песни се обърна. Тогава в сянката ù те съзряха лицето на Мрака - силует във вечерния здрач и наддадоха ужасени крясъци. Разгневи се Владетелят на нощта. Разтвори черния си плащ и покри очите им, а Смъртта се стрелна в полукръг над тях и от крилете ù се посипа праха на страха и се загнезди в сърцата им. И ослепяха хората за нощта, нежните багри на сенките, в които танцуват духовете на съня и пърхат сините криле на нощните пеперуди се превърнаха за тях в черни дупки, а в сърцата им заседна ужаса и зарисува кошмарни видения в съня им.
Дълго остана Звярът скрит в тишината на гората. Остри бяха стрелите на хората и бяха пронизали сърцето му. Черни бяха очите му и в тях се бе свила Смъртта. Смъртта, чиято сестра е отчаянието, а страхът нейно лице. Помоли тогава той прилепа да му даде крилете си, а орела острите нокти, мракът стана негова одежда, а тишината негово убежище и нощем, щом луната посипеше с леден прах косите му, разполовили безкрая на небето, сянката на крилете му, като черен похлупак, притискаше стана на хората. Хората, които бяха слепи за нощта и трепереха от мрака в сърцата си. Като дим плъзваше той в покоите на най-прекрасната девойка и я даряваше с първия ù и последен истински сън. Сън, в който сълзите в очите му я викаха от водните лилии, окичили огледалото на спящите езера, пръстите му докосваха лицето ù невидяни в мрака, а люлката на косите му я люлееше над бездната на океана и вълните ù шепнеха чудни приказки. Сетне той целуваше спуснатите ù клепки, като капки утринна роса, погалваше ноздрите ù, като упойващ горски дъх и отнасяше сърцето ù.
Но идваше утрото. Разтваряше желязната хватка на ноктите си Звярът и виждаше, че горещото моминско сърце, сгряло гърдите му, се е превърнало в леден камък, неустояло на любовта му. Любовта му, безкрайна като кристалния въздух над ледените върхове и неудържима като порива на вятъра. Любовта на Звяра от безвидните, черни гори. Звярът скрит в страха на предците ни. Ужасният Звяр от недокоснатите кътчета на сърцата.
© Петко Чернев Всички права запазени