Глава 2 

Воинът на залеза

Ако някой ми беше казал, че ще ми се случи „това“, никога нямаше да му повярвам. И, че щях да се запозная с „тях”. Никога нямаше да осъзная колко е жестока съдбата с хората, които не са достатачно „еднакви“ с останалите около тях. И ако някой ми беше показал „онова“ щях да го сметна за луд. А може би дори щях да посегна към него с цел да отнема живота му само, защото така са ме научили. Ако някой ми беше казал „онези думи“, нямаше да се вслушам в тях и да открия онази безгранична красота, която се крие зад сенките, които се люлеят в синхрон с вятъра.

Всяко нещо в този свят си има представител. Всеки човек има своя специална сила, свой начин на говорене, глас и облик. Имената на потъпканите цветя не се помнят. Те бива гравирани върху плочи, а след това биват забравяни. Освен да се възнесем и да паднем трябва да умеем да се задържим въпреки жестоките стрели на този живот. Толкова хора... толкова различни сили... толкова различни истории и съдби щяха да се разкрият пред мен. Никога нямаше да знам, че този свят съществува. Съществува под дебрите, дълбоко скрит от нашия. По-величествен, по-красив и много по-жесток свят. Свят, в който ние сами градим своите легенди и ще продължаваме.

Дъжда продължаваше да блъска по прозорците. Звукът му беше толкова оглушителен и пробождащ. Луната бавно раздираше черните облаци, които бяха застанали високо в небесата. Бялата и нежна светлина пропълзя в една от малките прашни стаички, в които никой не влизаше. В ъгъла лежеше самотно огънато, в едно червено одеало с гравирано цвете на него, дете. Изморените му ръце лежаха на пода в прахоляка, който леко потрепваше в синхрон с дъха му.

Косите му бяха разтлани върху хилядите листи от отворените книги, лежащи хаотично из стаята. Бавно клепачите му потрепнаха, а след това се разтвориха.Червените като изгрева очи прогориха мрака в стаята. Топлите детски ръце докоснаха студеният под, докато бавно изтласкаха слабото тяло, което до сега лежеше свито и сякаш мъртво на земята.

Тау преметна одеалото покрай врата си и се сгуши в топлата постеля. Леко, с носталгична усмивка погледна книгите, а след това сякаш се облегна на нещо във въздуха. Нещо безформено, но и толкова реално. С форма точно като на човек... Един от кичурите ù литна във въздуха и бавно бе поставен зад ухото ù. Тихият ù глас прокънтя в стаята като капка от дъжд, която падаше върху струните на някоя арфа. Очите му блуждаеха из тъмната стая,  като се спираха върху напуканите прозорци през които преминаваше дъждът.

„Отново е тук и ме пази без дори да знам името му. И тези кървави очи, които се впиват в образа ми сякаш прогарят всяка една мисъл в моето съзнание. И пораждат само един единствен въпрос - Кой си ти?“

Небето се изчисти. Тялото на Тау опря плътно стената. Червените ù очи се изгубиха в огромната луна, която огряваше сякаш това беше нейната собствена светлина. Ръцете и лежаха безсилни на земята, а краката и леко докосваха корицата на една от книгите.

„Хей... господине, ще ме научите ли да оцелявам?“

В другия ъгъл на стаята, където сенките се събираха стоеше мъж облегнат на огромен меч. Дръжката беше гравирана със златни инциали, които значеха нещо, което Тау не разбираше. Тежките златни брони с червени камъни издрънчаха, когато лицето му бавно се обърна към малкото дете. Червените му коси, които се спускаха по силната му гръд се издигнаха в синхрон с повея на вятъра, докато спокойният му, дрезгав глас,  достигна съзнанието на Тау. И остана там, гравирайки тези важни думи:

„Воинът не оцелява, дете. Войнът се бие и живее с високо вдигната глава и острие. Ако искаш да се учиш да оцеляваш върви в гората. И живей със зверовете. Аз мога да те науча само как да се биеш и да намериш истинският си потенциал. Но преди това трябва да си готова да жертваш и последното нещо, което имаш на този свят дори това да бъде животът ти. Този свят е жесток, но и толкова красив...“

Тау не откъсваше поглед, дори за миг, от въпросния мъж, който се извисяваше над нея. Сякаш думите му бяха пропити със сила сякаш всеки един звук казваше истината и вдъхваше смелост. Дрънчене на доспехи се чуваха отвъд стаята и няколко вида стъпки продължиха по празния коридор, в който нямаше нищо друго, освен сенките на нощта. Руса коса се спускаше по едни силни рамене, а до него вървеше едно ниско момче с меч на гърба си. Червената му коса, която едвам стигаше брадичката прикриваше тъгата, която бе обвзела лицето му.

Тау гледаше през напуканото стъкло на вратата. Душата и се разкъсваше. Знаеше, че времето и е  дошло . Слабите биват погълнати от по-силните, а след това - изчезват. Бавно се изгубиха в мрака зад огромните врати, зад които се намираха „Господарите“. Хората, които бяха създали войните. И тези, които решаваха съдбата им кой ще живее и кой ще умре.

Погледа и се снижи и очите и се насълзиха. Малкото момиче знаеше защо те отиваха там, знаеше какво я чака. Дори за миг не погледна нагоре. Изведнъж острие на меч докосна брадичкта и и я повдигна. Червенокосият мъж я погледна с грубите си очи, придържайки силно лицето и с цел да и покаже нещо.

- Герой е човекът, който отдава живота си за нещо по значимо от себе си, дете. И преди ти казах - воинът гледа нагоре с високо вдигнато острие. Нямаш право дори за секунда да погледнеш надолу.Чу ли ме? Хората отдавна са забравили какво е  всъщност да си воин. В днешно време воинът е всеки, който държи меч. Но нека да ти кажа нещо друго. Всеки може да бъде воин, но малцина могат да бъдат герои. Нещото, което е специфично за героя е, че дори, когато няма светлина в края на тунела, той ще продължава да копае! Ще продължава да се опитва да го направи по правилният начин и да компенсира за тези, които са се отказали..И винаги ще го прави, защото това е самият той!

            Съзлите на Тау потекоха по горещите и бузи. Прогаряха тази нежна плът. Сърцето ѝ трепереше, а дъхът и изчезваше и след това се връщаше. Краката ѝ трепереха, както листата навън. Ръцете и се протегнаха, хванаха меча и го избутаха на земята.

- Аз не съм герой! Аз съм просто бълха. Едно нищо. Не мога да оцеля дори и  неподвижна мишена. От мен няма да стане нищо! Защо ми говориш такива неща? Аз не ги разбирам и никога няма да ги разбера. Аз съм слаба и такава ще остана. Обясни ми КОЕ В МЕНЕ Е СИЛНОТО? - мъжът стисна силно ръката си като посочи гърдите на момичето. Броните му рязко издрънчаха. Царска тишина настъпи в стаята и изведнъж стъклата се пръснаха, а дъждът започна да пада върху тях. Бавно отмиваше сълзите на Тау.

- Духът ти, Тау. Ти притежаваш непоклатима воля. Воля за живот и борба. Другите около теб не мислят за света около себе си. Те мислят само за това как ще оцелеят. Но това ли наистина искат? Понякога животът ни учи на това колко сме слаби и винаги ще бъдем такива, докато не намерим своите слабости и не ги прекършим. Мислих, че това е невъзможно, но ти ме научи на нещо. Нещо, което до сега не бях научил, въпреки че живея хиляди години вече. А именно, че когато волята надделее над страха ставаме това което винаги сме искали. Нали така?

Топлите сълзи на Тау продължиха да падат, докато бледото и детско лице бавно придобиваше цвят такъв какъвто до сега нямаше. Хилядите моменти в самота и болка породиха една малка искрица надежда, която сляпо караше детето да търси силата скрита дълбоко в него.

Тау рязко вдигна ръката си. Протегна към война и сви дланта си в юмрук. Леката усмивка изгря на лицето и като вятъра мина през начупените прозорци и развя косите им. Мъжът я погледна. Бронята му леко издънча в синхрон с вятъра.

- Дариус, ти си моят герой. Появи се, когато имах нужда от рамо и до краят не ме остави сама. Задължена съм ти. Благодарение на теб сега ходя изправена и въпреки предстоящата ми смърт, която знам, че ще ме сполети, не спирам да вярвам в теб и твоите думи. Ти си ми като... баща. Бащата, който никога нямах и най-вече семейството, което търсих толкова много. Да, това беше ти. Въпреки че просто седеше и ме наблюдаваше, твоите думи винаги ми даваха упора, която никога не успях да имам. Но сега, благодарение на тебе, съумях да приема живота си. Ти ми даде сила само с твоите думи. И въпреки всичко знаех, че живота никога не се съобразява с желанията ни и мечтите. които имаме и копнеем толкова силно. Но разбрах нещо много важно. Дори някой ден да забравя лицето ти, никога няма да забравя връзката, която ти издълба в душата ми. ДАРИУС НЕКА ОТВЪД ТОЗИ СВЯТ И ЖИВОТ ДА СЕ СРЕЩНЕМ ОТНОВО! ЩЕ ТИ ПОКАЖА, ЧЕ СЪДБАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРОМЕНЕНА ОТ ДВЕ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ! ЗАПОМНИ ДУМИТЕ МИ!

Гласът на Тау за първи път се извиси и накара един силен войн, който е пред прага на живота си да се усмихне. Кървавите спомени бавно избледняваха в съзнанието му и на тяхното място се появяваше лика на неговата любима. А до нея гордо седеше това момиче, което има червена коса и горди очи, напомнящите му залеза. Красотата им беше нечовешка, а силният глас казваше само едно - в далечното бъдеще ще се роди легенда, която хората ще помнят завинаги, разказвайки на идните поколения. Очите му се разтвориха широко. Съзнанието му се изчисти изцяло. Изнемощялата му ръка се вдигна, свивайки дланта си в юмрук като бавно докосна детската ръка.

- Ще чакам срещата ни с нетърпение. Бягай... бягай и хвани живота си в ръце. ПРОМЕНИ СЪДБАТА, МАЛЪК ВОИНЕ!

Тау извика с всички сили и отдаде почест на мъжът, който върна спомена и за живота, който така силно искаше. Рязко силуета и се обърна като се засили към прозореца, който беше като огледало. Огледало, което показваше два образа, които щяха да разменят светлината си. Единият да угасне, а другият да изгрее.

Мъжът се обърна с гръб към Тау като извади огромния си меч. Дългата, червена коса на момичето се развя. Краката и се отлепиха от пода, а огледалото се разби на парченца, които хвръкнаха в небесната шир, минаваха болезнено през плътта на детето, а след себе си оставяха кървави следи, които избледняваха. Това дете сякаш полетя надолу. Очите и се обърнаха към тялото на мъжа, който седеше изправен, а мечът бе опрян в силното му рамо. Бавно силуета на Тау изчезна в огнения залез, оставяйки след себе си червената изчезваща диря.

Изведнъж вратата се пръсна на малки парченца. През нея влязоха седем мъже облечени в черни дуспехи, а пред тях бяха Тамаши и братчето на Тау. Тя липсваше, но мъжът беше там. Дариус седеше с лека усмивка на лицето. Въпреки че силите му изнемощяваха и всеки момент щеше да изчезне, той стоеше гордо.

- Къде е момичето?

Дариус се усмихна като меча му изведнъж бе забит в земята , светлината се пречупи през червените камъни.А стражите изпаднаха в паника.На студеното лице на този воин бе изгряла една топля и нежна пълна с меланхолия усмивка.

-Не мисля, че ще намерите отговора, който търсите тук. Дори когато беше малък и лежахме глава до глава... Ти беше страхливец, Тамаши, продължаваш да се подчиняваш сляпо на тези овце без водач...

Камъните пробляснаха силно а техният цвят се разля в цялата стая под формата на красиви инициали .Когато чове погледнеше тези букви знаеше точно какво чувств аи мисли на воина.

- Затвори си устата, изгнанико, нямаш право на глас, вече  изнемощаваш. Силите са ти на превършване, отдавна заклинанието смуче от силата ти.Освен заклинание за защита, нищо друго няма да можеш да направиш.

Дариус се усмихна като вятъра развя червената му коса. Бавно издигна поглед към мъжете облечени в черно... Като след това погледна малкото момче.Докосна меча си като се усмихна... Докато седеше въздъхна и погледна небето което бавно се избистряше.Острието на меча се пръсна на хиляди малки частици. Колко време беше живял? И защо го правеше... вече беше забравил. Отдавна легендата му избледня, тогава защо бе жив?

„Да точно така... заради мечтите които имахме, заради спомените, които сътворихме... И за честа, която изчезна с появата на първите цветове на пролетта“

- Бягай и живей, малък геройо... И помни, за теб днес умря един силен воин... В бъдещето ще умират хиляди за тебе... Защото ти ще станеш велик лидер..И някои ден ще сбъднеш предсказанието... затова приеми този дар от мен. И винаги пази огненият си поглед Тау... покажи им твоята сила И ОТМЪСТИ ЗА НАС ПОТЪПКАНИТЕ И ЗАБРАВЕНИ ВОИНИ ОТ МИНАЛОТО. ПОЕМИ НАШАТА МИСИЯ И СЪЗДАЙ СИЛНИ ГЕРОИ!

Изведнъж нещо изпука, бавни пукнатини раздраха тялото на Дариус, малки парченца кристали падаха от тялото му, изпаряваха се и след това се превръщаха в огромна червена стена. Бавно падна на колене като стисна силно зъби, погледът му съзря небето като две сълзи паднаха от очите му... Ръката му се протегна нагоре и бавно изчезна, тялото му прогаряше и изчезваше в пространството а някъде далеч... малките боси крака на малкото момиче оставяха своите топли следи.

„няма за миг да отстъпим в тази трудна битка нямаме път назад. Знай, че някой очаква да направим по-различен този свят. Ще търсим надежда, приятели верни, и заедно с тях ще мечтаем да видим нови чудеса. Ще продължим ще търсим нови земи и морета ще устоим до края, няма да спрем. Точно така, дете, бягай и сбъдни пророчеството, което само подземният свят знае... Пророчеството за незнайния воин... Не мога да остана да видя това, което ще направиш със своите две силни ръце... Но мога просто да се надявам за твоята съдба колкото и жестока да бъде тя... Дори и сега, разпадайки се на хиляди парченца... се моля на този бог, който може би не съществува малката ми племенница да оцелее.

Има още толкова неща, които да научиш за майка си... за баща си... За съдбата си... за живота си. За този свят. За хората в него и за тяхната болка. За тяхната съдба... и за техния живот ще откриеш толкова болка в този така жесток свят... Болка,  в която има толкова истина... Но най-важното е... да запомниш това, което ти казах... Хората умират, едва когато биват забравени... Има толкова неща, които ще забравиш и които ще помниш... И дори загубата да прогаря душата ти, няма да паднеш такъв е нашият клан... Ти си млада и някой ден ще живееш без страх и безпокойство но преди това... трябва да свършиш толкова много дела..

Тренирай, стани силна... Много силна... Защо? Ще има винаги хора по-силни от теб, но в страха си да защитиш своите приятели... и подчинени ще ставаш все по-силна... Защото нашите мечти никога не умират. В името на своите приятели ти ще се биеш докато изгубиш съзнание. Докато не паднеш... докато кръвта ти не бъде разлята навсякъде. Понякога ще спасяваш враговете си, а друг път ще ги убиваш... Но не забравяй, и те са хора... Никога не губи надежда и не позволявай мечът ти да се счупи, не можеш да бъдеш безгрешен човек... Дори да бъдеш хиляда пъти по-силен от миналият си враг... винаги ще намериш още по-силен, който да те потопи в желание да станеш още по-силен. Страхът ще изчезне и в съзнанието ти ще има само едно нещо...“

Хиляди червени камъчета се пръснаха в въздуха и силуета на мъжа бавно изчезна, войниците трепнеха, а Тамаши бе изпълнен със страх... Гласът на Дариус прокънтя из стаята за последно.

„Желанието да защитиш  това, което си загубил и за това, което не искаш да загубиш“.

Няколко птици излетяха от короните на гора изпълнена с мрак. Червените очи на ниското момиче погледнаха към небето... което бавно почервеняваше. Зениците ù потрепнаха като една сълза падна от очите ù... Краката ù продължиха да бягат из огромните храсти и треви... Тръни, които се забиваха дълбоко в плътта ù и след това дълго оставяха кървава диря след себе си.

„Благодаря ти... Дариус. Никога няма да забравя твоята жертва“