Тя беше изтъкана от кошмарите на хората в ранна детска възраст. Не червило, а кръв течеше във вените ù.  Една ранна сутрин се събуди сред облаци от прах и заснежени криволичещи пътеки, а синините по тялото и изглеждаха все едно рисунка на нечия гениална и безизвестна дясна ръка. Не помнеше от къде са се взели, но факта, че вече 7-ма сутрин се буди сама и гола сред пустошта я кара да мисли, че зимата е дошла прекалено бързо. Не можеше да задържи топлината в себе си за да остане човек за по-дълго и само Бог знае колко мразеше нощите. Далеч от всичко и гърчещото и тяло, чупене на кости и очи жълти като слънцето в късния следобед. Не знаеше дали е единствена по рода си. Не можеше да живее напълно в нито един от двата свята, а се измори да тича по границата на животинското и нормалното. Никой не я чакаше, никой не я бе докосвал, защото разбираше, че е опасно да се играе игра където може да се родят пориви различни от плътските. И ето я отново, сама и готова за момента, в който човешкото в нея ще достигне своя крах и ще остане вълк завинаги. Разбра го и се усмихна.