През 1999 – та година, когато се преместихме с майка ми и брат ми в Кюстендилско, отидохме да живеем в селото на втория ми баща. Двамата с брат ми бързо се окопитихме в новата обстановка и на другата година вече тичахме по чукарите над селото, като две бели циганчета. Казвам бели циганчета, защото в селото имаше интернат с общежитие за деца от социално слаби семейства. Бяха предимно циганчета от съседни области. Държавата им поемаше храната, дрехите, учебните пособия и всичко необходимо, за да идват на училище. Между тях се мяркаха и двама – трима бели, свестни деца, но попаднали в лоша среда. Те пушеха трева, а когато нямаше трева и листа пушеха, но такива не изкарваха дълго и все ги издирваха по пътищата с училищния рейс. Рядко ги хващаха, но ако ги хванеха, възпитателите ги спукваха от бой и ги държаха под ключ в общежитието.
И така ние с брат ми вдишвахме тучната зеленина и се изживявахме като господари на гората. Копаехме с корените „миши уши” – така им казваха местните в селото. ...