01. Юни. 2002 .
Централна гара София.
След няколко телефонни обаждания в определен ден и час, към хората с които се бях видял 6 месеца по-рано, най-после дойде дългоочаквания ден на моето заминаване. На гарата ме чакаха същите хора. Това бяха представителите на Испанската комуна за нарко-зависими „Рето“ (Предизвикателство). За нея научих от един приятел, върнал се наскоро от там. Идеята ми се стори добра и след като го обсъдих с родителите ми се свързах с тях по телефона. Обясних им за проблемите си и ми насрочиха среща, на която задължително трябваше да отида с майка ми.
Видяхме се на улица Мария Луиза, при старото кино Цанко Церковски, което по онова време все още работеше, но под името Модерен театър. В шест вечерта тъмнината вече изместваше денят. Скрити на завет в малкия безистен, водещ към един от салоните на киното, стояха двама души. Видяха ми се здрави момчета. След кратък миг, изпълнен с несигурност и неловки споглеждания, те се приближиха към нас и ме попитаха дали аз съм Явор. След като потвърдих се запознахме и пресичайки улицата влязохме в Дънкин Донътс да поговорим на топло. Всеки си взе по нещо и седнахме на една от масите.
Единият се оказа Българин, а другият Испанец говорещ силно развален Български. Отново както и по телефона ме попитаха за проблемите ми с дрогата. Бях откровен с тях и накратко им разказах към кои по-точно наркотици имах зависимост и че в заминаването ми за Испания виждам шанс да реша тези си проблеми променяйки изцяло средата и начина си на живот. Слушаха ме внимателно, преценяваха ме. Разговора не продължи дълго. Накрая ми определиха дата на която да им се обадя пак за да потвърдя намеренията си. На всяко мое обаждане ми насрочваха ново такова точно в определен ден и час. През месец понякога и малко повече, обаждах се няколко пъти. Бях точен. Накрая, на последното обаждане просто ми казаха че заминавам. Вече имах дата и час на заминаване. Билетите бяха за моя сметка – отиване и връщане. Официалната цел на пътуването – екскурзия. В Испания щях да вляза с временна тримесечна туристическа виза, но предстоят ми там трябваше да продължи по-дълго. Бяхме говорили да остана в комуната минимум година.
Щях да пътувам с автобус. Трудно се заспива преди такова събитие. Още от вечерта си бях приготвил всичко необходимо – дрехи, тоалетни принадлежности и храна за из път, като за последното заслугата изцяло се падаше на майка ми. Тръпнех в очакване. До онзи момент не бях напускал родината си с изключение на едно гостуване до Югославия, което както може да се съди по името, с което назовавам днешна Сърбия, е било преди падането на комунизма. Освен като ново начало, приемах предстоящото и като приключение до ново и далечно място. Изпълнен с нетърпение, любопитство, надежда и куп идеи и планове в главата си, бавно и с нежелание отплавах в страната на сънищата. Тогава още не знаех, че това което щеше да се случи в следващите няколко дни, нямаше да има аналог с нищо от реалния ми живот до тогава а и до ден днешен.
10 часа сутринта, точно на празника на детето, пристигнахме на гарата с бялата Лада на баща ми. Аз в ролята на шофьора, заедно с родителите ми и брат ми. С баба ми и дядо ми си бях взел довиждане в къщи. Дойдоха да ме изпратят и няколко мои приятели. Автобуса чакаше непосредствено до павилионите пред Централна гара. Там бяха и хората от Рето, както и моите спътници в това пътуване, с които се виждахме за първи път. Две момчета и едно момиче със сходни проблеми като моите. Оставих си сака в рейса и заедно с другите пътници нетърпеливо зачаках неговото потегляне. Докато мятах по някой поглед към багажа си разменях финални приказки с хората дошли да ме изпратят, но докато си говорех с тях аз мислено вече бях потеглил на път.
Тарапаната около превозното средство постепенно започна да намалява когато пътниците лека полека започнаха да заемат местата си. Така направих и аз. Приказките се смениха с последни погледи през стъклата. Извадих късмет с мястото си – до прозореца и по посока на движението. До мен седна момичето, а срещу нас двете момчета. Разделяше ни уютна малка масичка. На нея сложих уокмена си и четирите касетки които си бях взел за из път. С музиката пътя минава по-неусетно.
Двигателят заработи. След кратък престой на едно място потеглихме. Махнах през прозореца и се отпуснах. След толкова чакане най-после заминавах. Светофари, кръстовища, трафик. Автобуса с мъка си проправяше път сякаш града го стискаше с юмрук и не му даваше да го напусне. Вътре в него ние четиримата разменяхме първите си думи и се опознавахме. От учтивост не исках още да си слагам големите слушалки към уокмена. Търпеливо щях да изчакам да излезем от града и тогава на фона на бързо прелитащите пейзажи щях да си пусна музика и да засиля удоволствието от пътуването.
От гарата излязохме на булевард „Сливница„. Не след дълго вече минавахме моста над Захарна фабрика, а непосредствено след това и кръстовището „Орион„. И макар и по същия булевард като трасе, всъщност по име вече пътувахме по булевард „Европа„. В ляво Люлин, в дясно оставихме Модерното предградие, а малко по-късно същата участ сполетя и караулката на околовръстното шосе. От там до границата със Сърбия вече задръстване нямаше, но неочаквано поне за мен направихме кратка спирка на магазин „Метро„. Барът на рейса се нуждаеше от презареждане. Докато чакахме шофьора да го зареди с продукти ние четиримата също както и останалите слязохме на големия паркинг пред магазина. Последна глътка въздух или както повечето го разбираха – да запалим по цигара. На времето все още пушех.
Разговорът ни постепенно премина в организиране на план за една последна покупка на материал, т.е. - хероин. Разбира се мен това само ме забавляваше, защото моите проблеми не бяха свързани с кафявия прах и сега само гледах безучастно отстрани. Аз бях направил моята „ последна мисия „ , моето прощално сбогом с тубите с Кале и се бях настроил за пътуването. Лошото при моите спътници обаче се състоеше в това че без материал абстиненцията щеше да ги удари още в рейса и пътят им можеше да се превърне в истински ад. Да се чуди човек как не са се подготвили досега. При мен такъв проблем нямаше да има, всичко опираше до вътрешната ми настройка.
Вариантите варираха от телефонни обаждания и взимане на такси до доставка на място с кола и главно липсата на време повече отколкото несигурността успяха да осуетят пъкления замисъл. А и донякъде по-добре че се разубедиха тъй като при преминаването на границата можеше да възникнат проблеми и то сериозни.
Цигара две време и ето че „капитана на кораба„ добута количка с безалкохолни и сандвичи и ги качи на борда. Скоро след това отново бяхме на път. Настана време за музика. Сложих си големите слушалки и си пуснах една от касетите. Имаха много добра разделителна способност и докато гледах как предметите прехвърчат покрай мен през прозореца, звуците в мозъка ми се подреждаха в различни части от главата ми. Тази комбинация пораждаше доволна усмивка по лицето ми и често се усещах как кимам в такт с музиката. Цяла вечност бях чакал този момент. Най-интересната част от пътуването – неговото начало. Знаех че е неизбежно идването на миговете, в които седалката започва да ти става адски тясна и неудобна. До морето бяха 5-6 часа път. До Испания ни предстояха почти цели три дни. Но мислите свързани с тези неудобства засега ги оставях на заден план.
Първата спирка след Метро се оказа Сръбската граница. Там всички пътници слязохме от автобуса и се наредихме на опашка за проверка на паспортите. Удариха ни по един черен печат и ни пуснаха да продължим. Всичко мина гладко. Така минахме и през Хърватска, Италия, Швейцария, Франция и най-накрая и Испания. По пътя определено имаше какво да се види. От големите градове, през живописните Алпийски селца, където всеки момент очакваш да се появи кравата от рекламата на шоколада Милка, до величествените планински пейзажи. Нощем се виждаха само преминаващи тъмни силуети и светлините от населените места.
Но пътя си е път, а разстоянието разстояние. Проблемите със седалката започнаха. В тези тежки мигове са радвах още повече на уокмена си, защото знаех че когато едната страна на касетката свърши, то със сигурност съм убил половин час време. Музиката като магия караше времето да минава някак си по-неусетно и бързо. От време на време се опитвах да хвана някоя чужда радиостанция за разнообразие, но рядко намирах нещо интересно което да ми задържи вниманието. Понякога разговорите с моите събратя по съдба също помагаха пътуването да минава по-приятно. Темите най-често се въртяха около дрогата естествено, кой как е започнал, какви глупости е направил, как са го хванали техните и други подобни. Но най-очакваните и най-ободряващи мигове бяха почивките по пътя. Да слезеш да се разтъпчеш малко на чист въздух, да запалиш цигара или да похапнеш от храната си за из път – всеки го чакаше с нетърпение. Почивката, за всеки пътуващ на по-големи разстояния имаше психическия еквивалент на оазис в пустинята. Но като всяко хубаво нещо и тя отминаваше мимолетно, сякаш за секунди. И после цяла вечност чакане до следващата. Направо се молиш за малко сън и с радост отбелязваш дори и всяка малка дрямка – време без неудобства и мъки.
Преди да влезем в Испания, шофьора даде по 300 марки на всеки който нямаше, за да не ни спрат на границата. Екскурзия без пукнат лев – някак си не вървеше. Митничарите се качиха в рейса и ни провериха паспортите както си седяхме по местата. И тук всичко мина без проблеми и после човека мина отново и си събра парите. Колко странен е живота понякога.
Дойде време за моята първа глупост на испанска земя. На слизане от автобуса съвсем забравих за якето и то си остана там. Хубаво яке, синьо, непромокаемо с подплата, която при по-топло време можеше да се сваля. Доста време мина преди да спре да ме е яд. Но станалото станало.
От Мадрид ни взеха хора от комуната и потеглихме към Саламанка. По пътя ни предложиха вода. Бях много жаден и с радост отворих даденото ми литър и половина пластмасово шише с минерална вода. Видях че има още шишета и си помислих че на всеки ще дадат по едно, затова отпих смело. Те явно това чакаха, защото веднага ми направиха забележка затова че съм си допрял устата до отвора на бутилката и ако съм болен от нещо мога да заразя тези които пият след мене. Първия урок който научих за комуната. Вътре хората често ползваха едно и също шише но изливаха водата директно в устните си без да докосват отвора му. След няколко уливания свикваш с упражнението и то става част от начина ти на живот.
Вече започваше да се смрачава когато пристигнахме в къщата на Рето. Намираше се в покрайнините на град Саламанка. Минибусчето влезе през портала. Слязохме и всеки си взе багажа. Когато влязохме вътре първо минахме през обширен салон пълен с хора и стигнахме до малко помещение където ни направиха проверка на багажа. Трябваше да са сигурни че някой хитрец няма да се опита да внесе наркотици. При мен възникна малък проблем с една от тениските които си бях взел – черна с голямо зелено листо отпред. Заделиха я настрани и ми казаха че на тръгване мога да си я взема пак. Имаше си правила.
След това вечеряхме, ударихме си по един душ и ни показаха стаите и леглата. Баните, тоалетните и спалните помещения се намираха на втория етаж. Моята стая се падаше веднага след стълбището в дясно. До нея имаше още една точно срещу стъпалата. В ляво от тях имаше коридор от двете страни на който имаше още стаи, а след тях бяха баните и тоалетните.
В нашата стая имаше три двуетажни легла. Моето се падаше първото в ляво от вратата. До него имаше още едно, после гардероб и срещу него третото легло. В дясно от вратата до стената имаше още един гардероб. Имахме си също така и масичка и нощни шкафчета до всяко едно от леглата.
Щях да спя на горното легло – ново преживяване. Момчето под мен също беше Българин. Той щеше да е моята „сянка“, т.е. щеше да се грижи за мен докато свикна и понауча езика. Всяко ново момче си имаше сянка, някой който непрекъснато е с него и му показва кое къде е. С времето когато започна да свиквам можеше друг да ми бъде сянка. Сенките се сменяха и всеки си имаше сянка.
Ставаше се рано – около шест часа. След сутрешния тоалет отивахме да закусваме. Най-често прясно мляко с всякакви сладки или солени тестени лакомства. Докато си похапваш се озърташ наоколо гледаш останалите с интерес. Докато те си похапваха гледат теб с интерес. Чувствата почти винаги са взаимни. Интересен си им, най-вече защото си нов. Преценяват те. След закуска идват при новите и се запознават с тях. Питат те някакви неща а сянката ти превежда. Интересуват се от какво си зависим и ти казват че тук ще си добре. Разказват ти техните истории, как и те са били много зле, но с времето тук са се оправили. С времето ги запомняш – първо имената, после и историите им. Научаваш и шефовете, които всъщност бяха тези от хората дошли тук преди доста години и решили да останат. Имаше хора които са тук от 5, 10 и дори по над 20 години. Някои от тях вече бяха шефове на къщи, както казваха на комуните тук, и живееха отделно от нас. Къщата пак се намираше на територията на комуната и шефа се хранеше заедно с нас в столовата, но вечер спеше в уединеното си жилище, сам или с жена си и децата си ако имаше такива – привилегия спечелена с доста труд и отдаденост на каузата Рето.
След закуска всички се залавяха за работа с изключение на новите попълнения. Адаптивния период траеше две седмици през които новите момчета просто наблюдават какво се случва и ако се чувстват по-добре помагат. Повечето имаха тежка абстиненция през първите дни и би било нечовешко да се товарят с тежка работа. Аз нямах подобни проблеми и помагах на сянката ми при разпределянето на провизиите. В мъничко помещение пълно със стелажи подреждахме храната, и често спирахме да се подкрепим с някой чипс или нещо сладко.
На обед всички се събирахме отново. Някои се връщаха с камиони или бусове от града. Обедното меню включваше супа, основно ястие и десерт като в луксозен ресторант. Ядеше се на корем. След това имаше голяма почивка от около два часа. През това време новите момчета ни водеха на разходка до реката, до която стигахме за около 20 минути. Ходехме, говорехме си и чоплехме семки.
По черен път минавахме през поле в дясно от който имаше някаква съборетина. Пресичахме малка асфалтирана улица и продължавахме между къщи и имения с красиви дворове. Следваше живописна горичка и накрая стигахме до реката. Там старите кучета изваждаха консерви с риба тон и различни десерти и отново хапвахме. Грижеха се доста добре за нас.
След почивката работата започваше отново. Първите дни си спомням че ни заведоха при животните. Имаше прасета, кокошки и зайци. Имах възможност да разгледам и големия двор. На купчини имаше струпани метални отпадъци, перални, печки и всякакви домакински ненужни електроуреди. Лично на мен впечатление ми направиха две колела в не много добро състояние. В София карах колело почти всеки ден макар че в случая причината да се вгледам внимателно в тях имаше съвсем различно естество.
След животните сянката ми ме заведе в помещението където се реставрираха мебелите. Докато ги гледах как работят си говорехме. Обикновените неща – как съм, добре ли съм, защо съм тук? Тук повечето се лекуваха от хероинова зависимост и когато им казвах за проблемите си с лепилото им ставаше интересно. Един от тях обаче се сети че поради това няма да е добре за мен да стоя при тях тъй като боите и лаковете които използваха съдържаха вредни изпарения – най-вероятно ацетон, същата съставка към която бях привикнал от Калето. Човека имаше безспорно право и затова със сянката ми излязохме.
Постоянно се сблъсквах с нови и нови преживявания и времето минаваше бързо. Без да усетя идваше и вечерята. Отново се събирахме всички в столовата и се хранехме. След това оставаше време за малко разговори. Всеки споделяше преживяното от деня или си разказвахме някакви други истории. После идваше ред на поредния вечерен душ и миене на зъби и след което се отправяхме по стаите и леглата. И така цикълът се повтаряше всеки делничен ден.
Събота и неделя имаше известни разлики. Не се ставаше толкова рано и не се работеше цял ден. Едно от най-чаканите събития за повечето от нас през почивните дни си оставаше футболът. Обувахме бутонките и отивахме да ритаме на стадиона, който се намираше на двадесет метра от къщата и то в самия и двор. За тези които не обичаха тази игра имаше басейн, джаги или просто свободно време. След спортния полуден вечер столовата се превръщаше в домашно кино. Всички сядахме пред телевизора и докато гледахме филм ядяхме пуканки или чоплехме семки.
В неделя ни гостуваха представителките на женския пол, които живееха отделно от нас. Първата неделя имаше гости и от съседна близо до нас къща от района и в столовата направо гъмжеше от народ. Футболния мач стана още по-ожесточен тъй като играехме двете комуни едни срещу други. Истински празник.
Докато играех от време навреме хвърлях по едно око на заобикалящата ме среда. Направи ми впечатление че някои от хората работещи извън къщата си идваха пеша до тук по малка пътечка минаваща покрай стадиона и губеща се в храстите в ляво. Със сигурност след храсталака излизаше на някоя улица. Въпреки погледите в страни от топката, играта ми спореше. И може би точно заради това. Просто не исках да се доказвам колко съм добър и всичко ми се получаваше.
Първата седмица тук преминаваше перфектно. Въпреки това тя всъщност щеше да се окаже и единствената. В главата ми имаше идея обмислена още преди да замина за тук. План, мисия и цел. Бях готов. Гласове, викове, футболни емоции – всичко това се случваше около мен и аз участвах в него, но в мислите ми друго нещо заемаше основното пространство. Нещото, заради което бях тук и което за да изпълня – на първо време трябваше да избягам от комуната.
© Явор Бачев Всички права запазени