Барабани, хашиш и разбира се... полиция!

     Метнах се на колелото, хванах първата пряка надолу и се спуснах нанякъде. Едва ли съм карал много когато попаднах на градска градинка. Намираше се близо до неголямо кръстовище. Имаше си алея с тревна площ и цветя около нея, дървета, паметници и разбира се площадка за най-малките. Пясъчник, различни видове катерушки и пързалка, а около тях пейки. Малчуганите предвид късния час естествено липсваха, но този детски кът никак не беше пуст. Младежи огласяха заспиващия град с разговорите си. От време на време се чуваше спорадичен смях. Настроението им ми се стори весело. Забавляваха се. Подействаха ми притегателно като улична лампа на насекомо. Първоначално ги подминах докато карах по уличното платно, но сетне бързо съобразих че няма да е зле да разменя няколко думи с тях. Най-малкото мислех да намажа една, а защо не и повече цигари.

     Подходих внимателно. Не ги познавах. Навремето в квартала не бяхме от най-дружелюбните. Приближих се и ги заговорих. Поисках си цигара. Лесен и ефективен метод. След това седнах и запуших. Говорех на английски. Разказах си прекрасната измислена история за пореден път. То вече и аз почвах да си вярвам. Общувахме си нормално. Сигурно и на тях съм им бил интересен. От време на време не пропусках възможността да се осведомя за по-големите градове към морето. Питах и как стои въпроса с работата в града и по принцип. Последния не се връзваше с американеца и екскурзията но на никой не му направи впечатление. Повечето може и да не ни разбираха. Говорех си с едно две от момчетата. Имаше и няколко момичета. Един от тях биеше на барабан издаващ доста силен звук и ехтеше из града. Силният звук в заспиващ град накара малката червена лампичка за евентуална опасност в главата ми да почне да мига. Можеше да дойдат куки и да си навлека ядове. Вече обмислях да ставам да си ходя когато някой от тези до мен на пейката извади малко патронче. Вторачих се в почти изпушената свита цигара невярващо. Сега оставаше да се напуша и щях да избия рибата. Явно усетил погледа ми, момчето държейки цигарата ми каза:

- хаки, хаки!!!

     Не знаех как викат на тревата в Испания, но тази дума повече ми звучеше като хашиш. Случваше се наистина. Завъртяхме цигарата така, че на всеки се падна да си дръпне по два пъти като хората. Вече бях на седмото небе не само в преносен, но и в буквален смисъл. Не знаех какво се случва от кеф. Тази емоция ще я помня докато съм жив. Чувството да се напушиш в чужда страна, с напълно непознати хора, докато живееш като скитащ беглец, трудно може да бъде описана с думи. Невероятно наистина. Какъв сценарист може да бъде живота. Нужна е само малка искра, известна доза смелост и много упоритост. Мисията достигаше връхната си точка и то не само заради факта че сигурно бях преполовил разстоянието до целта. В онзи момент бях на гребена на вълната.

     Обикалях напушен с колело из Мерида. Тревата или хашиша си го биваше. Винаги когато се кача яко на черешата имам чувството че се движа във вода. Много странно и приятно чувство което изпитвах и в момента докато карах. Все едно си правех обиколки из квартала. Спусках се по улиците между къщите и блоковете. По други се изкачвах, приветствайки радостно пейзажа на постепенно заспиващия град. Накрая се озовах на по-голяма градска артерия, намираща се някъде над мястото където пушихме. Нямаше много сгради в близост до нея. Нямаше и хора. Продължавах да се наслаждавам на обзелото ме чувство. И точно сега, когато си бях махнал главата и всяка моя клетка се наслаждаваше на ефекта от тревата, допринасяйки за цялостното ми изпадане в еуфория. Точно сега когато бях забравил кой съм и какво правя тук на това място, се случи дългоочакваният сблъсък между мен и представителите на реда и закона.

Както си карах в насрещното най-неочаквано се разминах с патрулка която за мое голямо съжаление спря и от вътре излязоха двама полицаи. Бяха с някакви зелени униформи и ми поискаха документите. Думата паспорт звучеше еднакво и на Испански и на Български език. Първоначално се направих на луд че не разбирам какво ме питат. Добър опит да спечеля малко време за да обмисля плана за действие. В момента имах особена нужда от това. За добро или не единият от тях скалъпваше някакви изречения на английски също като мене. Документите ми бяха поискани още един път. Е, идваше време за моята история. Вече я бях разказвал няколко пъти. Просто трябваше да я повторя още веднъж. Само че този път нещата стояха малко по-различно. Този път от нея зависеше всичко. Съдбата ми беше в моите ръце, не само образно казано. А в същност тя зависеше изцяло от сивото ми вещество, от мен самият. А аз бях много напушен. Съдба?

     Започна се:

- Нямам документи. - разговора се води на английски език със силен диалект и от двете страни.

- Защо нямаш, къде са ти документите? - цялото им внимание, приковано в мен, нещо което предвид моментното ми състояние ми действаше много зле.

- Оставих ги в Саламанка при майка ми.

- Защо не ги носиш със себе си.

- На екскурзия съм с колелото и не съм си ги взел.

     Основното в целия разговор. Казах им че съм американец от Лос Анжелис Калифорния, дошъл на екскурзия тук и в момента отивам към Севиля, най-близкият голям град до Мерида в посока към морето. Всеки от отговорите ми водеше в тази посока и предизвикваше по лицата им експлозия от мимики, най-честите от които бяха учудване и искрено изумление. Какви ли мисли са им минали през главите на тези хора. Какви ли мисли не ми минаха и през моята глава. Когато си напушен параноята може да бъде доста силна, да не говорим за човек изпаднал в моята ситуация. Всичко можеше да свърши. Мисията, морето, всички планове които ми се въртяха в главата, всички лишения и трудни моменти през които бях преминал за да стигна дотук, на всичко това можеше да се сложи край точно сега. Вече си представях как ме качват в патрулката и ме карат до районното. Чувство, повече от ужасно. Тежки тъмни облаци се събираха над мен. Така ли щеше да свърши всичко наистина. Просто ме хващат в някакъв град през нощта и край. Направо не ми се искаше да повярвам че това ми се случваше. И ако само преди няколко минути бях на седмото небе, то в момента последователно преминавах през кръговете на ада силно разочарован от сценария на злощастната си съдба. Бях зациклил, разбира се с огромното съдействие на зелената субстанция, в непрекъснатия поток от подобни депресантско параноични мисли и затова сякаш събуждащ се от лека присъница чух как единият от полицаите спокойно да ми казва нещо. Нещо, в което макар и спокойно произнесено долових предупредителната нотка в гласа на човека на реда. Нещо, известно в преобладаващата част на цивилизованото общество като светлина в края на тунела, втори шанс, ново начало и много други различни изрази отнасящи се до едно. Това едно, което накара отново сърцето ми да затупти а очите ми да се разширят още повече. Странно, но първоначално сякаш не повярвах че го чувам, макар и през последните времеви отрязъци да се молех усилено точно това да се случи. И сякаш дочут от висшата сила, точно това стана. Пускаха ме. И по-скоро ме гонеха. Мисията продължаваше. Нямаше да ме заключват. С изричното сериозно предупреждение да напусна града бях тактично изгонен от Мерида. Градът който ми поднесе едни от най-незабравимите преживявания от това пътуване. И ако досега се въртях в поредния адов кръг, то внезапно бях издигнат нагоре и отново пуснат в света на живите, където да продължа делото си.

     Напълно разбирах полицаите. За какво им бе в града някакъв странстващ съмнителен тип и то без документи. Без да преувеличавам но си е цяло чудо че не ме задържаха. Разминал се само с устна забележка получих ултиматум за напускане водещ автоматично до продължаване на „екскурзията„. Като удавник за сламка, вкопчил се здраво в живота кимнах утвърдително с глава показвайки по този начин че съм ги разбрал добре. Хвърлих им по един напрегнат поглед набързо, метнах се пъргаво на колелото и без да се обръщам се изстрелях. Бях превъзбуден, поради което и изпълнен с енергия. От началото на бягството ми се готвех за този момент, макар и да не знаех кога и как ще се случи. Е, признавам че моментът уцели „най-подходящото„ време за това. Нямах представа как ще реагират на измислената ми история, но явно бях успял да се справя. А може би просто не им се е занимавало с мене. Не знам, но по онова време цялата мисия вече живееше втори живот.