Портокали!
Все пак успях да си намеря градинка където да си полегна, но и тук не случих особено много. Пейките бяха железни и съответно много студени, разположени около някакъв паметник. Две или три на брой с орнаменти по тях, но това хич не ме грееше. А точно от това имах нужда, от топлина. Селцето се оказа големичко и разположено на по-големичка надморска височина. В ясната нощ нищо не спираше проникването на студа и колкото и да се свивах върху още по-студените красиво изработени пейки, мръзнех яко. Първо си избрах една, а после се свих върху друга. Имах чувството че железата върху които лежах ме изпиват отвсякъде. Толкова мръзнене не бях брал. Сгряване нямаше, но от друга страна и умората си казваше своето. Въпреки студа не ми се ставаше и дори се унасях на моменти в приятна дрямка. Всеки път отварях очи с надеждата че ще видя първите признаци на утрото, но около мен нямаше нищо друго освен непрогледна нощ. И тишина. И студ. Неспирен, всеобхващащ и непобедим.
В крайна сметка отново ...