Везни
Тръгнах към вълните. Застанах на мястото където мият пясъка и усетих водата по стъпалата си. Студеничка, но не много. След малко обливаше глезените ми. Постоях малко за да свикна събирайки смелост да се потопя. Не отне много време и се гмурнах под поредната вълна. Не бяха големи, но така обичах да правя. Когато се изправих вече доволен че съм се потопил целия, установих колко бързо беше станало дълбоко. Нямаше и пет метра от брега и вече едвам усещах дъното под краката си. Не че в момента ми пукаше за това но предпочитах по плавно да се променя разликата в дълбочината и да мога да вляза по навътре в морето, т.е. в океана. Краткото ми разочарование бързо отмина когато започнах да плувам насам натам и да се гмуркам. Отпусках се във водата, играех си с ръцете имитирайки удари, радвах се. Много обичах да ходя на море. За океан досега не си и бях мислил, нито пък бях мечтал, а пък ето ме сега вътре в него. Каква наслада! Хората редовно си отделят от семейния бюджет за да си позволят това удоволствие, а ето ме мен тук наравно с тях. И само как бях дошъл до тук. Навярно ако знаеха биха ме убили от завист. Или по-точно удавили. Все едно. Лишенията ми по време на моето бягство бяха възнаградени. Нямаше как да не съм доволен.
Постоянно самонадъхвайки се от постигнатото излязох от водата с вид на морско Божество или най-малкото син на такова. Извървях, придавайки си скромност, тежките крачки до мястото където търпеливо ме чакаха дрехите ми и се строполих на пясъка. Първоначалният студ след излизането ми от водата постепенно започна да се сменя с приятното усещане на слънчевите лъчи върху кожата на гърба ми. Удоволствие, сравнимо с малко други на този свят. След толкова натрупана умора и стрес за последната седмица, сега сякаш започвах да се възнасям към рая. Приятното отпускане на мускулите и сетивата ми, на фона на разстилащите се по пясъка вълни, постепенно премина от транс, в нещо което почти бях забравил вече – дълбок сън. Не знам колко време прекарах в царството на сънищата. Часовник нямах, а без такъв времето тотално се променя като усещане. Помня че когато се събудих, около мен имаше сравнително широк кръг свободно пространство. Някак плавно като на пръсти всички се бяха дистанцирали докато спя. Не знам защо но това ме зарадва истински и то много. Приех го като комплимент свише. Потвърждение за това колко много бях напреднал и постигнал в живота. Малцина са хората около които би се образувал кръг толкова бързо. И един от тях бях аз. Е, винаги присъстваше и едничката доза притеснение. Притеснение че нещо не е наред. Тотално бях забравил за мисията и нейният втори етап. Пристанището в момента ми изглеждаше толкова много далеч. Балонът разделящ ме от реалността продължаваше да изтънява. Идваше време нещо да се промени. Като за начало се обърнах и легнах по гръб за да си напека и предната част на тялото. Докато се обръщах изтръсках пясъка от корема си. Повечето падна. Останаха само малко ивици там където все още беше мокър.
Идилията започваше да се сменя от неизбежен и неотложен фактор. Тъмните облаци не идваха от небето. Те само олицетворяваха настъпващият знак вътре в мен. Глад! Прокрадваше се като крадец. Напомняше бегло за себе си, но само в началото. После те удряше рязко като гръм от ясно небе и се превръщаше в постоянна величина. Една от основните движещи единици на живота. Не можеше без храна. Къпането и плажът освен удоволствие, водеха и до изтощение. Проблемът с храната продължаваше да ме съпътства. Постепенно започвах да осъзнавам че не мога до безкрайност да крада или да си искам ядене. Установяването на едно място води със себе си различни проблеми. Едно е да минеш отнякъде и да си присвоиш нещо, като знаеш че повече няма да те видят там. Друго е когато се въртиш в омагьосания порочен кръг на този град, където спиш по улиците и се чудиш откъде все още не си откраднал нещо за хапване. Хората нямаше да ми дават до безкрайност. А гладът е по-силен от тока. С времето, по неволя, можеше да започна да крада каквото ми попадне, дори да дръзна и да обера някой. Тогава работата вече щеше да стане дебела, а това не влизаше в моите планове.
За карък или чист късмет бях попаднал в сравнително малък град, с пристанище от което кораби за Куба едва ли тръгваха. В момента изобщо не ми се занимаваше да ходя да проверявам. С течение на времето идеята да се кача скришно на кораб се размиваше все повече, с неспирното настъпване на реалността. Напълно нормален процес, предвид факта че липсваше горивото което я поддържаше. Вече не дишах лепило. Мозъкът постепенно сменяше приоритетите и анализираше трезво бъдещите ми постъпки.
От друга страна бях успял, при това доста, да заситя адреналиновият глад насъбран вътре в мен, образуван при честите дишания на лепило в България. Гладът за приключения, по време на моята истинска мисия тук в Испания, беше заситен. Едва ли някой, та дори и аз самият е очаквал да извърша нещо подобно. Чак сега си давам сметка през какво са минали родителите ми по време на моето странстване. Един кратък като време, едноседмичен, но за сметка на това огромен кошмар. Тогава нямах идея за това. Просто действах. И съм сигурен, че ако по време на бягството ми имах нужното количество Кале, за целия този преход, то качването ми на кораб независимо за къде, щеше да е сигурно.
В главата ми започваше да става доста сложно. Яснотата в плановете започваше да се губи. Избягай от комуната – избягах! Крий се – криех се! Стигни до морето и ето ме тук – на океана! Просто и ясно. Следваше втори етап, но преди това заслуженото удоволствие с къпането и плажа. Намери кораб за Куба и се качи – вече нямах мотивация. Нямаше от бялото гориво скрито в сините туби. Губех се, а в същност се намирах. Намирах се такъв, какъвто се бях забравил. Навремето не знаех какво е за заспиш трезвен. Преоткрих чистото си съзнание там, в онази далечна страна, насред непознатите хора. Изчистило се толкова бързо благодарение на лудата ми постъпка и многото нови преживявания. И тази нова, добре забравена стара самоличност се бореше с налудничавата идея с кораба. И надвиваше постепенно. Преосмислях всичко наново и в движение. Все още доста объркан, но с наченки на нова посока – засега не много ясна!
Като начало реших да се разходя по плажната алея. Облякох само част от изпраните си дрехи тъй като ставаше горещо. Кецове, камуфлаж и белия потник. Другите носех в ръка или една от тях си връзвах на кръста. Изнесох се от плажа. Тръгнах нагоре без да бързам за никъде. Ходех и разглеждах. Отивах към другия край на града. В ляво ми се падаше океана. Сякаш изведнъж, пясъчната ивица се смени с височки скали поемащи ударите на вълните. Когато отново се появи, вече не беше толкова широка. За сметка на това заведенията около нея бяха повече. Не след дълго достигнах и до останките на стара крепост. Свидетел на не едно вълнение и много бури, загатвайки за стари битки в региона тя все още стоеше на стража върху зъберите на скалите. След нея, плажове повече нямаше.
Изпълнил и тази мъничка мисия обръщах назад. Връщах се по същият път по който бях дошъл. Освежен и ободрен от къпането, с изпраните дрехи се разхождах сякаш съм тук на почивка. От време на време си исках цигара от хората. Продължавах по навик да се оглеждам в търсене на храна. Тук плодови градини липсваха. Гледах павилионите и магазините преценявайки откъде мога да си взема нещо за ядене. Все по-често ми ставаше тъпо. Чудех се какво да правя, накъде да отида. Знаех че не ми остава друго, освен да се мотая из този град на прага на оцеляването. Чакаше ме и поредната тежка и студена нощ. На моменти отново се сещах за нашите. Искаше ми се да намеря телефон отнякъде, за да им се обадя и им кажа че съм добре. Ходех безцелно и гледах как се забавляват туристите на плажа. Отново бях стигнал до него. Група младежи с татуировки привлякоха вниманието ми. Единият от тях имаше голям зелен дракон на гърба си. Не бях само аз с татуси. От този факт ми ставаше по-леко.
Денят се смени с нощта. Топлият пясък със студена пейка. Улиците обезлюдяха постепенно. Стана по-тихо. Чуваше се приглушената музика от нощните барове и спорадични викове на подпийнали групи хора. Редувах обикалянето с почивката на някоя самотна пейка и обратното. Липсваше ми топлото и меко
легло, където да се сгуша под завивките и да се сгрея. Докато лежах постоянно пресмятах различни варианти. Напоследък мисленето преобладаваше над действието и това ме подтискаше. Продължавах да се чудя какво точно да предприема и отговора ми убягваше. Можеше отново да тръгна на път, в търсене на град с по-голямо пристанище. Времето го позволяваше, но бях захвърлил колелото, а и се бях напътувал достатъчно. Дори на моменти не виждах смисъл да го правя. Отново да вървя по пътищата гладен и жаден. Да спя където сваря и да мръзна през нощта както се случваше в момента. Като се замисля извадих голям късмет че беше горещо и без дъждове докато идвах насам. Иначе прехода щеше да ми се види истински ад! Но дори и хубаво, това не променяше миговете с прескачането по градините на къщите и непрестанното търсене на храна и вода. Докога щях да я карам така. Накрая щях да заприличам на просяка от плажа или бездомницата от спирката. Изгубен в объркания си вътрешен свят. Забравил от къде и за какво съм дошъл. Вярно е че и аз си исках ядене от където ми падне, даже няколко пъти ядох от земята, но да седна и да протегна ръка за милостиня, нямаше как да стане.
Относно варианта с оставането нищо не се променяше. Номера с искането и отмъкването на храна работеше до време. Да дебна и да крада от туристите – не можех и да искам. Да разбия кола, да обера магазин или да извърша друго подобно престъпление? Да кажем че с времето претръпна толкова много че успея да направя някое от изброените неща. Струваше ли си? Само за да пребивавам в този град? Не бях стигнал до тук за да остана. Отново се сблъсквах с неразрешими проблеми. Откакто се отказах да се качвам на кораба сякаш всичко се разпадаше на парчета. И цялото това бездействие и тъпчене на едно място. Като че бях влязъл в улица без изход. Просто трябваше да превключа на заден ход и да изляза.
Докато претеглях различните варианти свит на кълбо на някоя от студените пейки, под светлината от уличните лампи в спящия град, превес в мислите ми често взимаше копнежа по домашния уют. Последните дни ми липсваше доста и особено много нощем. Понякога дори повече и от храната. Не можех да спя от студ дори и да бях смачкан от умора. Тогава ставах и се разхождах просто за да се сгрея. Но именно тази мизерия, която изпитвах в момента, натежа на везните и сложи край на вътрешната ми дискусия. Решението - взето. Най-много от всичко в момента исках да съм си у дома. Представях си как отварям входната врата на апартамента, как отивам до леглото ми, лягам в него и спя, спя, спя. Няма нищо по-хубаво от това да си при семейството в къщи и тази истина особено много се разбира когато някой изпадне до положение като моето. Идеи свързани с новата мисия бавно започваха да подреждат пъзела в главата ми. Като в часовник зъбчатите колела смениха посоката и скоростта на въртене. Колата излезе на заден от задънената улица, обърна и пое нанякъде.
© Явор Бачев Всички права запазени