andrina_mark (Аэлла Вихрь-Харпиевна)
111 3143
27.08.2010 г., 9:14 ч.

Лесно ли е да си Водолей?... (II част) 

  Проза » Хумористична
1989 0 19
6 мин за четене

 

 

          От края на миналата година са ми се отворили едни пътища, свят да му се завие на човек. Цяла България обиколих – някои дестинации по 2 пъти. Както и да е, аз поне съм в привилегировано положение – куфар съм, демек не шофирам, возят ме, но си е изморително. Още повече, че тотално съм скарана с автомобилите, видовете марки, конските им сили и тем подобни земни измишльотини. Аз съм Водолей и моята стихия е въздухът, а не средствата за придвижване по земята.  И като така, основно ги различавам по цветове... (макар не винаги и по тях), и естествено, защото когато се придвижвам към колата пешком, трябва все пак да я различа някак си, ако не по марката, то поне по цвета, щото и номера на коли не помня.

         Та, натоварвам се аз веднъж в една от колите, тръгвайки за командировка. По-късно научих, че се казвала Венто. Що ще рече това, идея си нямам, а и не е вече толкова важно, 'щото шефът го продаде, но на цвят беше тъмно-синьо. По същото време имахме и една бяла кола, на нея ú викаха Пасат. Тъкмо я бях запомнила, шефът и нея продаде. Та кара си колежката колата и разговаряме по работа. Трябваше да правим някакви измервания някъде и след нас се движеха с друга (червена) кола колегите от лабораторията.

         -         Ти взе ли телефона на някой от колегите? – пита ме тя, застопорявайки колата в една доста дълга колона на едно от дежурните задръствания. – Ако се загубим по кръстовищата, да се чуем...

          -         Тцъ – викам аз – ще изтичам да го взема, те са 3-4 коли зад нас? – Скачам от колата, на бегом се придвижвам до червената кола (чист късмет, че беше само една червена в колоната), записвам телефона и хуквам със спринт на обратно, щото колите се раздвижиха. И не само се раздвижиха, ами и взеха да се придвижват.

         Гледам пред мен една бяла кола (много приличаше на Пасата) как бързо напредва към светофарите на кръстовището и вече започвам да се ядосвам, че успее ли да хване зеленото, аз ще трябва да тичам чак до съседната пряка, за да мога да се кача в нея. В този момент чувам зад гърба си продължителен клаксон и гласа на колежката да ме вика. Обръщам се и изумена забелязвам, че тя е в тъмно-синьото Венто (в същото, в което и аз със сигурност съм била), а не в бялата кола, която гонех.

        Колежката не може дъх да си поеме от смях. Бърше сълзи и издава нечленоразделни звуци, опивайки се да ме попита накъде съм търтила така да бягам и кого гоня. (Е, чак когато се поуспокои, разбрах, че това ме пита).

 -         'Ми знам ли. Видях бяла кола и хукнах да я гоня...

        -         Добре, че не я стигна. Представяш ли си да беше нахлула в колата на човека?... – пита тя и отново прихва в неудържим смях.

 Представих си...   

  -         Е, не може да си толкова отнесена...

 Не може ли? Ехеее, не ú трябваше много време, за да се убеди, че може.

        Не беше минало много време от този случай, когато шефът, както казах, продаде Вентото и купи пясъчно-жълто Пежо, баничарка. С една от колежките живеем наблизо и се прибирахме с него вече почти месец от работа, когато поредната ми водолейска разсеяност едва не доведе цялата  фирма до истерия от смях.

         Беше ни свършил работният ден и всички стояхме пред офиса. Гледам, че колежката, с която се прибирахме, се запътва някъде надясно към паркинга, но пък аз тръгвам наляво и спирам пред една от колите там, решавайки, че точно това е жълтото Пежо, с което ще се прибираме. Вдигам поглед и изумено отбелязвам на глас, че втората врата на купето е изчезнала. Не знам дали си представяте картинката на колегите ми, които се превиваха от смях и се опитваха да ми обяснят, че това, до което съм спряла, е бус, а не Пежо баничарка и че на всичкото отгоре е оранжев, а не жълт, да не говорим за пясъчно-жълто...  

Докато запомня новите коли, бая зор видях, но вече не ги бъркам. Е, след още няколко подобни случки и ако до тях не спре същия цвят кола...

         Но тъй като в началото започнах да говоря за пътуванията и дългите командировки, да се върна на тях.

          В началото на тази седмицата пак пътувахме в една тридневна командировка и първата дестинация беше Ботевград, втората - Враца. В Ботевград приключихме сравнително по график, т.е. резервното време от по-ранното тръгване си ни стоеше все още в аванс и спокойно се придвижихме до Враца. То хубаво, ама като трябваше да търсим филиал на една от големите търговски вериги в страната, пък ние и двете познавахме града, колкото и амазонската джунгла. Решаваме да се ориентираме по табелите и тук табела, там табела, намерихме. Е, да, ама изведнъж табелите изчезнаха и ние хайдееее, ха наляво, ха надясно из сокаците на Враца. В един момент само дето не опряхме до планината. И тъкмо решаваме вече да питаме някой от минувачите, когато ми звъни Таня (Витания).

  -         Къде си? – пита ме.

         -         Ми у Враца, къде да съм. Въртим се и не можем да си намерим обекта, табелите ги нема.

  -         Ама къде сте точно?

  -         Откъде да знам къде сме точно – отговарям. – на улицата, в колата.

  -         Абе питам те какво има около вас?

  -         Ами има разни блокове и магазинчета...

  -         Къде ти се пада планината? – продължава да пита тя.

  -         Под носа ми се пада, караме към нея....

       -         Не трябва да карате натам, трябва да хванете пътя за Оряхово и планината да ви идва в гръб. Обектът ви е в квартал Дъбника, питайте там някой да ви упъти накъде да карате.

         Питахме ние, упътиха ни хората и наближавайки някакъв мост, за който бяха споменали упътващите ни, решавам за последно да питам дали сме в правилната посока. Спира колежката колата и аз, любезно извинявайки се на единствения пешеходец, минаващ наблизо, питам:

         -         Извинете, къде се намира квартал Дръвника?

         При което мъжът сащисано ме изглежда, а колежката, стиснала зъби ме поправя:

         -         Дъбника...

         -         Тъй, де, Дъбника - поправям се и аз, и едва не изцвилвам от смях.

         Каза ни човекът. Бяхме пред правилния мост и след минута-две стигнахме там, където трябваше да отидем.

         Но трите дни, докато пътувахме, не спряхме да се смеем. Всъщност и днес доста се посмяхме в офиса с моя Дръвник.

 

          Та, ако смятате, че ще ви е скучно някое пътуване с кола, вземете ме с вас. Гаранция, че или ще объркам колата, или адреса, на който трябва да стигнем... или нещо друго, но със сигурност няма  да скучаете, а в добавка - и посмеете.

 

 

 

 

 

© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Развесели ме, Поли!
  • Весело пътуване ще да е било...

    Т'ва Водолеите сте голяма работа!!!
    Усмихнаха ме твоите премеждия!
    Благодаря!
  • Хахаха... Първо: теле(ц) съм. Второ: ето една история и от мен.
    В Лондон съм. Отиваме със съквартирант при приятели. Вече пътуваме и за по- сигурно се обаждаме по телефона да ни упътят. Съквартирантът ми ме предупреждава, да внимавам за табела, на която пише " болница". Аз: Ок, няма да я изпусна. Ето я, видях я. Той: Накъде? Аз: Кое накъде? Той: Стрелката, накъде да завия? Аз: Ми не знам. Ти ми каза да гледам за табела, не за стрелка.
    Голям смях падна, без малко ПТП.
    Та, само кажи кога тръгваме, но и аз съм куфар.
  • Започвам да се убеждавам, че зодията е "Заплес", а дали не и "Жена"?...
  • Не е от зодията, Андрина, аз съм скорпион, но...същата история.Сякаш аз съм го писала за себе си.
    Един пресен случай.Днес реших да отида до един Carrefour да огледам лаптопите, че моят вече...Съседката ми предложи да ме хвърли с нейната кола. Началото беше благополучно, само гледах след нея тя в коя кола ще се качи, за да не сбъркам и влязох и аз(живеем от 4 години една над друг и десетки пъти съм се возила в тази кола)
    Слязох пред магазина,съседката си замина по живо , по здраво. Влязох, вместо лаптоп си купих грозде и бисквити и излязох.Тръгнах към метрото, да се прибера.Тук фонтан, дето съм запомнила, че трябва да подмина, там фонтан, обикалям магазинището,километри навъртам, жега, бре, какво става ...Минава едно семейство латиноамериканци, питам мъжа за входа на метрото, а той ме гледа сякаш не сме от различни континенти, а от различни планети и мило ми казва, че ако карам в тази посока, няма метро, но ако се върна, има автобусна спирка на около половин километър.
    На автобусната спирка видях къде съм, тук всичко е така табелосано и надписано, че трудно ще се объркаш, дори и да искаш.
    Оказа се, че съседката ме е свалила пред друг магазин от тази верига,бил по близо до нас, но в противоположна посока(кой куфар гледа къде го карат) и до него спирка на метро няма...
    Хубавото е, че тя не влиза в този сайт , че ако прочете...
    Поздрави от още един представител на зодия заплес!
  • Бейби, та ти доказа, че с теб не е скучно, пък какво остава за друго!
    А за водолеите знам покрай сина ми - едно към едно всички сте... готини, и точно за това ви обичаме!
    И на мен ми липсваш!!!
  • Валери, имаме и такава екстра, 'ма не я ползваме, щото съвсем ще се уплетем с трите екстри - разяснение по телефона, питане на минувачите и Джи пи ес
    Марко, радвам се, че съм те разсмяла (щото героинята съм си аз). Но наистина си е трудно в тия първи 100 - 120 години .
    Стели, ти пак каза много сложни думички. Нали разбра, че аз само от цветовете на колите разбирам (и то не винаги). Та по този повод, още една случка.
    Веднъж една от колежкита възкликва:
    - Лелееее, пред офиса е спряло страхотно БМВ! Поли, да не е за теб? - вика.
    - Какво е на цвят? - питам.
    - Тъмно-синьо...
    - Не, не е за мен - категорична съм аз.

    Доче, ние сме откриватели. Ако беше оставила панталона на друго място, можеше и да го открие, а ти - на една и съща закачалка с ризата! Всъщност, не му се е занимавало, щото би могъл да го открие и там, където не си го оставила. Я аз как открих цяло Пежо баничарка в един товарен бус!...

    Светле, като не уточняват марката, качваш се в този, който най ти харесва (имам предвид водача). Да знаеш на мен като ми казват марката каква картинка съм, щото един приятел си нямаше работа и ме научи да разпознавам някои марки по емблемите. Да видиш обикаляне на коли (ха отпред, ха отзад), за да открия емблемата и позная в коя да се кача. Добре, че най-често ми съобщават двата елемента заедно - емблема + цвят. И добре, че най-често водачът стои до колата и ме гледа в очите (точно като в Булката беглец) без да мига, щото ха е мигнал, ха съм го подминала от заплесия.
    Казах мигнал и заплесия, та се сетих още нещо.
    Пътуваме с колежка (същата от синьото Венто), но този път (май беше) със Ситроен (Берлинго) към Люлин и аз в един момент учудена отбелязвам:
    - Ха, ние вече сме в Люлин!
    - Ми, да, не видя ли тунела?
    - Тунела ли? Не, сигурно съм мигнала...
    - Как си мигала бе, аз карам ситроен, не свръхзуков самолет, та да мигнеш чак един тунел!...
    Да, де, ама аз май наистина го бях мигнала, щото нямах грам спомен за преминаването през него. Така де, Водолей...

    Благодаря ви, момичета и момчета, че се посмяхме заедно!
  • душички , да се справите със този пътен стрес искайте на шефа Джи пи ес!!!!!
  • усмихна ме, Поли...
    и съвсем ми е близко и познато...
    ти си чудесна...
  • Така е, душа.
    Казват, първите 100 - 120 години от живота били много трудни.
    Посмях се от сърце.Не на теб - на героинята ти .
  • Андрина, много се посмях и много приятно ми беше... Верно трудно се помнят тия марки и модели. И как не, те са хиляди, а ако трябва да им знаеш и модификациите... не знам?!
    Фолксвагените (Венто, Пасат, Голф...) пак по-лесно се помнят, нали моделите им носят имена на ветрове, окенаски(морски) течения и т.н.
    Ах, много ми хареса. Поздравления.
  • Доче, само спокойствие мила и търпение. Още трийсетина годинки и ще стане съвсем самостоятелен.
    - Закачалка?! Не я видях!
    Водолеи, какво да ги правиш, сладки са!!!
  • Хи-хи!Водолей е запазена марка!30 години нощувам до такова нещо
    Ето нещо от домашния фолклор:Понеделник сутрин на една и съща закачалка съм сложила риза и панталон-прясно изгладени и тъй като излизам преди него оставям го да се оправя сам.Вечерта констатирам, че си е сменил само ризата, а панталонът му е стария.Отговорът му :"Не го видях къде е " Изобщо не можеш да скучаеш с него...Водолеите са артистични,импулсивни и много разсеяни...Абе с една дума никога не излизат от пуберитета
    А пък ти така картинно разказваш - все едно пътувах с теб.
  • Перфектен отговор!!! Не само за теб! Добре скъпа, а като ми кажат, че ще ме вземат с бял или черен джип, без да уточняват марката, а пред блока има фитнес и са се наредили няколко такива. Аз в кой да влезна?! Или излизат и ми ръкомахат или съседите пред блока ми казват:
    - Дойдоха да те вземат, пред кафенето са.
    Ако не са приятелите, кой знае, можеше да не излизам от фитнес залата и да се потя с някой Аполончо или да се возя в какъв дойде джип. Ей, мъка с тия коли ти казвам!!!
  • Светле, права си. Хем като в дискотека, хем не обясняват. Връщаме се веднъж с шефа от (поредната) командировка и покрай нас на магистралата профуча една страхотна кола. Шефът нещо си приказва с каква мощност била, какви екстри имала и аз решавам да попитам каква е, т.е. поне името да науча. А той знаеш ли какво ми отговори? Не знаеш. Ми...
    - За тебе - вика. - сребриста...
  • Смях се.Благодаря ти!
  • “По същото време имахме и една бяла кола, на нея ú викаха Пасат.”
    Добре де, защо ги кръщават с такива трудни имена?! Пасат фамилното име на колата ли е или така и викахте на галено?
    «Тъкмо я бях запомнила, шефът и нея продаде.»
    Тоя човек или ти е правил номера или е мислил за веселото ви пътуване. Така с теб няма опсаност да заспи водача на МПС – то и се стига по-бързо, когато е весело.
    «'Ми знам ли. Видях бяла кола и хукнах да я гоня...»
    И на мен ми се е случвало. Влизам и казвам: Айде!
    - Какво айде?!
    Малко неловко, ама като чуя непознат глас...Па все при готини шофьори се набутвам. Кьорава съм била, не съм разбирала от коли. Сега не ми обясняват ни марки, ни цвят ни нищо. Звукови и светлинни сигнали, дискотека ти казвам. Следят ме, щото...ще ме изпуснат. Научила съм ги!
    «Ами има разни блокове и магазинчета...»
    Много хубаво обясняваш, на мен си се метнала цялата. Като се возя в такси, казвам на шофьора да ме гледа в ръцете, защото Завийте на ляво, звучи много хубаво, но с ръка показвам съвсем други неща. Нормално, никога не ми се смеят, значи не съм единствена.
    «Извинете, къде се намира квартал Дръвника?
    При което мъжът сащисано ме изглежда, а колежката, стиснала зъби ме поправя:»
    Скъпа, той просто те е харесал. Дръвника, Дъбника, Дубровник са почти едно и също, започват с буквата Д. Какво толкова, та колежката ти чак те поправя, за някаква дреболия.
    «Та, ако смятате, че ще ви е скучно някое пътуване с кола, вземете ме с вас.»
    Според моя хороскоп, задължително ми трябва шофьор Телец, защото ако е Водолей...Его къде е Дубровник, правиш ли сметка, ако пътуваме двете. Шоу на колела и ще се върнем в различни коли, само да не объркаме цветовете, много е важно, злато мое!!!
    Айде, на добър път и не бързай, до другия светофар, все ще влезеш в някоя кола. А при тея задръствания...ще пристигнеш и преди колата. Как се казваше твоята кола?! Венци или Венто, много ги бъркам тези две марки.
    Лесно ли е, трудно ли е, ама си е весело!!!
  • Мая, имам телец до себе си!!!

    Андрина, вземам те начаса... и аз така се ориентирам... Поздрави.
  • лесно е. стига да има някое теле(ц) до вас
Предложения
: ??:??